Андрос в живота – и като вдъхновение в поезията – на Андреас Ембирикос представлява твърде важен елемент, който далеч надхвърля пределите на местния патриотизъм. Изключителното обожание, което Ембирикос храни към Андрос, е отбелязано от изследователите, впрочем самият поет не е преставал да подчертава това в писаното си слово. Роден в Румъния и израснал на остров Сирос и в Атина, като дете той не е познал Андрос, откъдето водят потеклото си неговите родители, с изключение на кратките посещения в столицата Хора през летните месеци, и най-важното там изобщо не е съществувал фамилен дом, тъй като колкото и да е странно, бащата на поета, твърде известен с предаността и особената си връзка с острова, не се е погрижил да се сдобие с такъв. Тази липса на собствен дом в Хора не само не отдалечила Андреас от Андрос, а след като самият той нямал собственост, понякога бил принуден да отсяда и в други селища на острова – Корти, Апикия и накрая в Баци – и така по-добре да опознае и да обикне неговата природа. Особено през последните години той много искал да се сдобие със собствен дом. Много преди прилива на туристическата вълна около 1964 г. се бил погрижил да закупи крайбрежен парцел в Кипри и през 1974 г. вече бил решил да започне строежа. Чертежите били готови и депозирани в строителното бюро на Цикладските острови, но за съжаление, се оказало, че парцелът не подлежал на застрояване. Разочарованието на поета било голямо.
Както е известно, Ембирикос е роден в Браила, Румъния, където баща му Леонидас Ембирикос бил започнал заедно с братята си начинание в параходното дело. Непосредствено след това корабната компания се пренася на остров Сирос и семейството на Леонидас Ембирикос се установява там; Андреас бил едва на шест месеца. Тогава като невръстно дете поетът посетил и опознал Андрос, където, изглежда, посещенията на баща му били чести, особено през лятото. Баба му все още постоянно живеела на Андрос и спомените на Андреас от тези престои в едновремешния дом на дядо му – днешното кметство – били живи и носталгични и често пъти той ги споменавал в разговори с хората, познаващи някогашния Андрос. Всичко това, разбира се, става доста преди Първата световна война.
Тук трябва да си припомним, че през онези години Андрос се развил в процъфтяващо морско селище с дейности, които днес изглеждат почти невероятни. Компанията „Мораитис“, най-голямото тогава гръцко параходно дружество, което открило първата редовна линия до Америка, поддържала централната си кантора в Хора, където акостирането на презокеански кораби все още било нещо обичайно. Скокообразно било развитието на параходния флот на острова, който съгласно статистика от 1912 г. представлявал 20% от целия гръцки търговски флот. Корабособствениците живеели постоянно на Андрос; все още не се били преместили в Атина. В пристанището на Хора почти винаги имало хвърлили котва кораби, отплаващи към или слизащи от Черно море, които можели дори да оправдаят еднодневно или двудневно закъснение за престой в пристанище в родината, тъй като почти целият екипаж се състоял от жители на Андрос. Също така продължавал да бъде голям броят на платноходите. Тогава на Андрос излизали два седмични вестника, а до 1903 г. излизал и още един, изключително на морска тематика.
Това толкова характерно общество на родния си остров поетът опознава за пръв път, а картината на мореплаването – винаги неразривно свързано със семейната му традиция – го следва през целия му живот. Разбира се, Сирос бил още по-голям и несравнимо по-развит морски център. Но трябва да си представим, че неговото оживено пристанище и космополитното му общество не са очаровали Ембирикос, след като седемгодишното му пребиваване там, изглежда, не е оставило следа в писанията му. Андрос притежавал донякъде романтична и съвършено провинциална морска традиция; той нямал нито оживено търговско пристанище, нито пък тълпи от пътници и търговци смущавали спокойното му ежедневие. Можем да кажем, че показва само хубавата страна на своята принадлежност към морския свят. Това трябва да е очаровало младия Андреас Ембирикос. Към морето и корабите поетът ще се обърне не само за теми, но често пъти и символично – в другите си търсения.
Разбира се, не може да се каже, че известното пространно стихотворение на Ембирикос „Мах на маховик“ има връзка, поне непосредствена, с Андрос. Но ако се замислим колко тясно е било свързано „Гръцкото параходно дружество“, най-голямата морска компания на времето, основана от бащата на поета, с морския живот на острова, тогава ще се озовем в кръг, където присъствието на Андрос е ярко. „Националното параходно дружество“ преди всичко било компания за презокеански кораби, а през второто и третото десетилетие на нашия век неговите големи пътнически кораби, особено „Патрис“ и „Крал Константин“ (по-късно преименуван на „Мегали Елада“, а още по-късно на „Байрон“), станали всеизвестни с редовните линии, които поддържали с Америка и по онова време били гордостта на гръцкото корабоплаване. Следователно „презокеанският параход“ на поета не е абстрактно хартиено творение; Андреас Ембирикос бил достатъчно голям, за да осъзнае значението на създаването на презокеанския флот на баща си.
Но въпреки всичко това алегоричното настроение представлява съществен признак, а и самият „презокеански параход“ притежава особена символика. В последния трябва да видим самия баща на поета, който, както образно се казва, се оставил да бъде омаян от сирените и никога не се уплашил от Симплигадите. Впрочем стихотворението „Мах на маховик“ е посветено на него. По всеобща преценка Леонидас Ембирикос (1871-1948) бил най-способният и най-дейният от корабособствениците от по-старото поколение, но често пъти необичайният подход към проблемите на „Етники“ и преди всичко отъждествяването му с партийната групировка на Венизелос през периода на Националния раздор между Венизелос и крал Константин I предизвикало криза в отношенията между държавата и корабната компания с неизбежни санкции от страна на държавата и след няколко години той бива окончателно изместен от корабособственическия ринг. Струва си да бъдат изследвани по-задълбочено отношенията баща-син, което ще осветли множество аспекти от темперамента на поета. Въпреки факта, че с годините семейни проблеми отдалечили Андреас от баща му, поетът прозрял не само колко много самият той прилича на него, а и дълбоката връзка, която ги е свързвала – макар и това да не личало на пръв поглед. „Мах на маховик“ представлява изясняването на тези отношения и на връзката; презокеанският параход, който плава гордо и безстрашно, изразява баща му, подобно на когото и поетът си поставя същите цели в своята област.
Тук трябва да кажем, че и заглавието на първата си стихосбирка „Доменна пещ“ Андреас не е взел произволно от някой речник, за да изтъкне непознатата дума. Изграждането на първата доменна пещ в Гърция е свързано с името на Леонидас Ембирикос. За тази доменна пещ се говорело много и бащата на поета мечтаел за нея, както признава в едно свое интервю от 1918 г. Разбира се, у дома им Андреас чувал баща му да крои планове за това съоръжение и фактът, че е решил да озаглави така първия си поетичен опит, е показателен.
Леонидас Ембирикос е избиран за депутат на Андрос от Либералната партия на изборите през 1910, 1912 и 1915 г. Горещ, но не фанатизиран привърженик на Венизелос, той допринесъл решаващо за успеха на Солунското движение. Непосредствено след това бил министър по прехраната. По време на една политическа обиколка на Леонидас из селата на остров Андрос през 1919 г. – вече бил започнал да изразява несъгласието си с вътрешната политика на правителството – го придружава и Андреас, тогава в юношеска възраст. Вече е започнал да изпитва притегателната сила на фотографското изкуство; запазени са някои негови снимки, на които се вижда как баща му разговаря с жителите на Вуркоти.
Не разполагаме с много свидетелства за посещенията на Андреас Ембирикос на остров Андрос в периода между двете войни. Знаем, че докато е бил в Гърция, лете е посещавал острова и обикновено е отсядал в Хора. Тогава опознал селото и жителите му, а заниманията му – разбира се, ограничени – в сферата на семейния корабособственически бизнес му дали възможността да опознае отблизо и андроската флота. Той имал ярки спомени от стари капитани, от чиито мореплавателски умения се възхищавал, но не изглежда тези контакти да са оставили у него диря, поне не видима в поезията му.
Но природата и морската традиция на Андрос, „на митично очарователния ни роден край“, според собствения му израз, не го оставят безразличен. Така образното описание на един сън в „Писания“ от периода 1936-46 – става дума за откъс от „Мадаления“ – е характерно за чувствата на Ембирикос. Той вижда Андрос през лимоновите му градини и неговата морска традиция.
След Втората световна война привързаността на Андреас Ембирикос към Андрос става още по-дълбока, след като, вече редовно, всяко лято – с изключение на годините 1951-1953, когато се намира във Франция – той прекарва ваканцията си на острова, до 1950 г. в Хора, а след това в Баци има забавно приключение с делфини. През май 1955 г. идва на Андрос и остава непрекъснато там до следващия януари. Много стихотворения са написани тук, но много малко от тях са отбелязани със съответните дати.
Любовта му към Андрос намира различни проявления. Понякога той я огласява на страниците на местен вестник. Баща му Леонидас Ембирикос умира в Швейцария в началото на 1948 г. и последното му желание е да бъде погребан на един нос на Андрос. Андреас се погрижил за всичко и по-късно под негов надзор се извършва официалното погребение.
В последната стихосбирка на Ембирикос „Днешният ден като Утрешен и Вчерашен“ са включени четири стихотворения, тематично изключително свързани с Андрос. Първото от тях, състоящото се от няколко стиха, „Гаврион“, дава повод на поета да покаже до каква степен се отъждествява с малкото пристанище, което подскача върху разпенените вълни, след като то се превръща, така да се каже, във вратата на Андрос, която очаква пътника, идващ от морето. Това е първият образ на острова, изпречил се пред очите на поета, който оставя фантазията си свободна да съзре и преследва нимфите в час на наслада, под фара на Гаврион – за съжаление, вече запуснат, той е оставен да се руши и да бъде заменен от неестетична желязна колона.
До към 1960 г. това пристигане на острова – както в Хора, така и в други пристанища – запазва известно очарование въпреки мъчното прекачване на пътниците в лодките, бързащи да се приближат към кораба, кавгите с лодкарите и нетърпението на уморените, а понякога и замаяни от дългите часове пътуване пътници. Като вманиачен фотограф Ембирикос е обезсмъртил в снимки с висока художествена стойност тези десанти, осъществявани в Плакура при хубаво време. През май 1955 г. той се намира в Корти и там написва стихотворението от шест строфи, предварително отпечатано със заглавие „Пристигането“; изглежда самият той го е определил по-точно: „Андрос: пристигането“. Стиховете очевидно се отнасят до акостирането на кораба в Корти, първото пристанище на Андрос по старата линия от Пирея. Топлият следобед и картината на малкото селище с приближаващите го лодки: Присъствието на копнения миг предразполагат въображението на поета към мисли и спомени. Тук пристигането не изглежда съпроводено от копнежа, който излъчва „Гаврион“. Човек би казал, че след стъпването на сушата не последват радостта и удовлетворението. Образите са съвсем откровено потискащи: русалката на корабния нос се приближава запъхтяна, витлата разбунват и размътват водата, дебелото корабно въже пулсира чак до вътрешността на слънчевия сплит на поета.
Най-същински Ембирикос се занимава с родния си остров в дългото стихотворение (179 стиха) „Андрос-Идруса“. Ние не знаем точно кога е било написано то; може би след 1960 г. Стихотворението е богато на обичайното за поета редуване на живи образи с разнообразието на форми, диалозите и монолозите и играта с еднакво звучащи думи. Поетът прегръща целия остров, с който се и отъждествява по свой начин.
Цялото стихотворение е проникнато от радостно усещане и самият поет е в щастливо приповдигнато настроение:
Сред толкова искрене
Толкова непосилна радост
В миг изкрещях като гларус
В следващия изцвилих като жребче
И имах чувство, че в шепите ми се разпукват нарове.
и
Възхитата замръзна неподвижна
Като вкаменен танц.
Еротичният елемент, толкова централен в цялата поезия на Ембирикос, заема основно място в „Андрос-Идруса“. Това сливане на младите мъже с девойките от една страна и на природата на Андрос от друга, „амалгама, самоличност, единно цяло“, както самият той е казал в друг свой текст, представлява апогеят на радостта и въодушевлението.
Достойно за внимание е, че стихотворението, което не е нищо друго освен красноречиво признание на връзката и отъждествяването на Ембирикос с неговия остров, е едно от най-дългите в цялото му стихотворно творчество.
В същата последна стихосбирка има и едно друго по-кратко стихотворение, написано в Корти през май 1955 г., което е публикувано със заглавие „Андрос“, но изглежда, Ембирикос е озаглавил и него „Андрос-Идруса“. Не бихме могли да го сметнем за резюме на по-голямото стихотворение, което следва в стихосбирката въпреки факта, че и то се върти около чувствата, които предизвиква приближаването към природата на Андрос. Тук обаче напълно отсъства еротичният елемент. Но естетическата наслада е изразена също толкова мощно в последните стихове.
Тук преклонението на поета достига своя връх. Както самият той казва в писмо до пишещия тези редове, винаги е обичал да диша животворния въздух на Андрос.
В неиздаденото творчество на Ембирикос би трябвало да има още много отправки към Андрос. Съгласно информация, с която разполагам, това важи особено за необичайно дългото му произведение в проза „Великият Ориенталец“, което поетът завършва на Андрос през 1951 г.
(Със съкращения)
Превод от гръцки Здравка Михайлова