По времето, когато се установява диктатурата на полковниците, Андреас Ембирикос се намира в шейсет и шестата година от своя живот. От доста време не е издавал нова книга, рядко публикува и в списания.
„Малцина са познали като него по време на декемврийските събития1 ужасите на заложничеството“, отбелязва Елитис. „И все пак никой от братята му по съдба не е изпитвал такъв гняв, душевно бушуване и ропот, когато в деня след 21 април осъзнава какво означава за Гърция „революцията на полковниците“, която в крайна сметка ще го накара да замлъкне окончателно“. В неотдавнашно свое интервю („Та Неа“, 27 май 2000 г.) синът на поета Леонидас Ембирикос потвърждава: „По време на хунтата баща ми някак натежа, беше в мрачно настроение. Рухна под тежестта на задушаващата политическа и обществена атмосфера в хунтаджийска Гърция, но и поради пълната изолация, до която беше доведен“.
Статистиката сочи, че при установяването на авторитарни режими в Гърция настъпва разцвет в издаването на списания. Например през 1936 г., в зората на диктатурата на Метаксас, след като вече е започнало издаването на списанията „Неа Грамата“ („Нови писмена“) и „Трито мати“ („Трето око“), компания поети-сюрреалисти (Ембирикос, Елитис, Калас и др.) замислят издаването на списание със сюрреалистичен уклон, което щяло да се нарича „Тиасос“ („Трупа“). В средата на 1970 г. все така в мрачната сянка на гръцките военни и докато продължават да бъдат издавани традиционните списания „Неа Естия“, „Неа Пория“, както и „Диагониос“, изникват нови списания очевидно от противниковия на властта лагер; те имат чудновати наименования: „Лотос“, „Ександас“ („Секстант“) , „Трам“ („Трамвай“), „Хнари“ („Следа“) и др.
Благодарение на подобен литературен проводник компания студенти от Солунския университет издига своята политическа – но по същество художествена – изразност, играейки си с огъня: ако политиката се смята за изкуство на постижимото, изкуството е обработването на непостижимото.
През есента на 1971 г. заедно с Мимис Сулиотис2 отпътувахме от Солун, където учехме, с първия брой на списание „Трам“ под мишница, за да го разпространяваме от врата на врата по атинските книжарници. Насърчени от Елитис, посетихме Андреас Ембирикос, надявайки се на неговото съдействие. Той ни посрещна радушно. „Трам“ му хареса, струваше му се като превъплъщение на списание „Пали“, издавано под егидата му. Ентусиазмът ни по отношение на творчеството му и известното родство, което усещахме със сюрреализма, го трогнаха. И той ни повери три негови стихотворения, които бяха отпечатани на първа страница на по-късно „осъдения“ на претопяване двоен брой от февруари 1972 г. Съдебните перипетии на списанието са малко или повече известни: църквата, както обикновено съмишленик на политическите режими, държеше челно място при съставянето на обвинителния акт и задвижването на съдебното преследване.
* * *
И стигаме до 1973 г. В знак на протест Йоргос Савидис си е подал оставката като преподавател в катедрата по новогръцка филология на Солунския университет „Аристотел“, след като понякога късно вечер в амфитеатралната зала на кръгообразната метеорологична станция в университетския град вече ни е преподавал поезията на Ембирикос. Все още си спомням гласа на Савидис да рецитира превъзходно „Презокеански параход“ и да нарича поета „първопроходник на гръцкия сюрреализъм“, докато седящата на банката до мен състудентка, към която хвърлях изпълнени с желание дискретни погледи, старателно си водеше записки: „първопроходник на гръцкия империализъм“.
Действително, както в крайна сметка Йоргос Хулиарас показа, единственият гръцки империализъм се е състоял в поетичното пространство.
Във всеки случай мястото на Савидис в университета зае Каролос Мицакис. Като минимален израз на протест и подкрепа към Савидис малка група негови студенти третокурсници и четвъртокурсници решаваме да бойкотираме изпитите с намерение да подтикнем доколкото е възможно и останалите. Савидис научава за това и се опитва строго да ни разубеди, настоявайки, че подобно действие няма да промени вече взетото от него решение, а само ще прибави допълнителни проблеми към и бездруго смутния ни студентски живот. Впрочем броят на „Трам“ с неговите стихове вече бе готов, а седеммесечната присъда витаеше във въздуха, очаквайки решението на апелативния съд. Тогавашният закон „за печата“ предвиждаше наказания, които не можеха да бъдат откупени, като например тези по силата на закона за сводничеството и търговията с наркотици.
От друга страна, Мицакис се стреми да разграничи назначението си от оставката на Савидис, изявява горещо желание да даде показания в апелативния съд (Савидис, който също ни защитава, е съгласен с това) и се опитва да създаде интересна за студентите филологическа атмосфера, канейки известни писатели и поддържайки пламъка на „Поетичната лаборатория“ на Учебния център по новогръцка филология.
Сред проекто-поканените колебливо се споменава името на Ембирикос. В началото на май му прочитам по телефона университетската покана да ни гостува.
Смисълът на посредниченето и на тази покана е самороден сюрреалистичен акт с умисъл, прикриван под паравана на любознателността: присъствието на еретичния Ембирикос в сърцето на мутиралия Философски факултет представлява мощна както литературна, така и символична бомба, поставена от самите негови студенти в уязвимото място на управляващите, напук на мрачните времена.
Тогава Ембирикос е на седемдесет и три години. За мнозина от нас, новоизлюпените писатели, той вече представлява светъл фаропоказател в писането. Впрочем поканата към него означава, че един героичен за нас образ, великият властелин на еротизма и безоблачната геометрия, не само застава рамо до рамо с нас „в гибелни времена“, а и не се колебае да го потвърди с публичната си поява. Без никога директно да сме засягали този въпрос, самият той очевидно го е разбирал. Да го канят да излезе от забравата и изолацията млади хора, които признават заслугите му и го обичат, които знаят наизуст творчеството му, които го почитат наравно с Елитис, Енгонопулос, Рицос и Сеферис, представляваше жест, който го развълнува.
* * *
А какво ни очароваше у Ембирикос нас – две поколения след неговото, една младеж тогава отдадена на рок музиката и достигането на политическо пълнолетие, младеж, която „искаше всичко и го искаше веднага“? Словото на Ембирикос ни показваше върху картата къде се намират „всички тези неща“. Ще се опитам накратко да опиша тук по следния начин.
Първо, посредством езика. Основното изразно средство, което ни изглеждаше смешно в устата на гимназиалните преподаватели и на военните – един почти бюрократичен език – както и този на подкрепящата държавната политика църковна институция, но който направляваше с някакви внезапни светкавици, отвеждащи ни право в сърцевината на митотворчеството с безкраен хумор и ирония, които автоматично разсейваха всяка привидна сериозност; това също така бе езикът на тогавашните вестници, който обаче употребен от Ембирикос, не коментираше събития, а възпламеняваше драстични събития.
С необичайния си речник предизвикваше един искрящ свят: „сърцето ѝ / като огромен часовник / или като гигантска роза, / която навеки се свива и разпуска“. Сплав от несъвместими помежду им елементи: от гигантското и минималното, от невинното и продажното, от естетично финото и гротескното, от Кинг Конг с нежното момиче в шепа и т.н. Противоречия, предизвикващи едновременно възбуда и развеселяване.
Друг елемент на очарование бе самата загадка на огромното му непубликувано творчество, както и често либертинският стил на неговите текстове, дори самите красноречиви многоточия на самоцензурираните му писания, които публикуваше с капкомер (онези прословути негови „той потопи своя… в нейната…); безветрие и мрачна невинност, които може би водеха потеклото си от все още литературно непознатите ни поети-битници, но той бе много близо до духа на техните епигони и наши връстници: онези, които градяха хипиевската утопия на музиката край брега на морето, която ни грабваше. Битниците от предишното поколение се превъплътиха в „Битълсите“ на нашето. Той излъчваше атмосфера на еротично бунтарство, която обаче не напомняше на Гражданска война и планински преходи, дори не напомняше на актуалната тогава в Европа „градска партизанска война“, а на вътрешен взрив, на вътрешно Бунтарство срещу всичко и всички. Тоест едно непрекъснато юношество и освобождаване на фантазията и идеите, „за които копнее и ги очаква / най-съвременната младеж с отворена уста / и с души прострени във вятъра“.
Изглеждаше носител на непосредствена и лесно възприемаща се философия за хлапетиите, които възмъжаваха в нас, далеч, но същевременно и близо до езическите ни и с ляв уклон интереси.
Дори днес не можем да не прочетем и онези негови стихове: „Недей да мислиш в черно, бяло или синьо / писаното от съдбата / го изгризват мишките“. Ето го синьобелият плъх!3
От друга страна, творчеството му бе проникнато от ярка принадлежност към гърцизма, но това бе космополитна принадлежност към гърцизма („кръговете ни принадлежат на всемира“). С озареността на Одисей върху челото, съвършено различна от причастността към гърцизма на сияйните отблясъци на Елитис или още повече от тази на малоазийската горчивина на Сеферис. С две думи: ако религията на Сеферис изглеждаше православна, с манастири и мозайки; тази на Елитис като християнство в скоби с разпнати куроси4; тази на Енгонопулос като отражение на един потънал балкански град; религията на Ембирикос е неописуемо онирично място, земен рай в сърцето на индустриалното бъдеще, който се отъждествява собственолично с върховната любов, не в руслото на някаква идеологема, а в погледа на „една девойка на вечерницата / със странен блеснал зелен взор / който желае да проникне в сърцето на лятото / през нощ пълна с чудеса / пълна с райски бенгалски огньове“.
Наред с другото със своето писане, а и с природния си чар Ембирикос ни показва, че съвсем спокойно цялото стихотворение би могло да бъде „хвърляне на зарове…“ и че литературата не представлява задължително регистриране единствено на вопли, болки и психически травми или само жени с черни забрадки, оплакващи руините на следвоенните ни мечти, а е също и „жени с пламтящи коси“, чиято „грива, когато се втурва, е гора, пламтяща в миро“.
* * *
И така, вечерта на 22 май 1973 г. Андреас Ембирикос се намира в препълнената с преподаватели, студенти и горещи негови почитатели зала за колоквиуми на Философския факултет. Отначало Ембирикос прочита непубликувани стихове от „Октана“. След това разговаря с аудиторията. Когато изведнъж го запитват дали е започнал да различава в текстовете си „някакво метафизично отваряне“, се разгневява: „небето не е метафизично, а естествено, естествено, интензивно естествено“. „Светлината е онова, в което човек може да вярва, така че да го отведе отвъд препятствията на логиката, които ни пречат да достигнем до такава екзалтираност. Например, независимо дали питат, или просто вървят по затревено поле, при живеещите в непрестанна разпаленост и ликуване тревата е вътре в самите тях“.
Бомбата вече бе избухнала. Тревата шумолеше вътре в нас. А атмосферата заискри, когато една девойка от публиката призна, че „четейки стиховете ви, се почувствах в различно състояние; разбира се, въпросът, който ще ви задам е прекалено смел, но и аз не знам… вярно е, че те възбуждат. Човек чувства, че сте застанали до него, когато чете стиховете…“. Сред всеобщия ентусиазъм, избухнал около момичето, което се бе изчервило, осъзнавайки накъде го отвежда неочакваната му дързост, Ембирикос – първият гръцки психоаналитик – кротко ѝ отвърна: „Позволете ми да ви поздравя за това, което казахте, и дебело да подчертая поздравленията си. Поетът, на когото правят признания като тези, които току-що изрекохте, трябва да изпитва дълбоко удовлетворение, а не да се самозабравя“.
Оттам нататък разговорът се въртеше около сюрреализма, езика, политиката (със залпове от негова страна във всички политически посоки), технологията, еротизма и завърши с величественото рецитиране на стихотворения.
„Завинаги ще си спомням тези мигове, прекарани с вас“, каза той на студентите, привършвайки, „и общението, което ми позволихте да имам с вас, трогнат и очарован от младостта и присъствието ви. Много ви благодаря“.
Няколко дни по-късно пристигна писмото му: „Изпълнен с дълбоки впечатления от краткия ми престой в Солун, ви пиша тези няколко думи. Може преминаването ми през вашия прекрасен град да беше кратко, но стъпките ми бяха толкова наситени, толкова изпълнени с вълнения и душевна приповдигнатост, че ми се струва, че съм бил там дълго време, през което всеки ден съм се изпълвал с непрестанно напираща радост и нови безценни преживявания […]“.
* * *
Така, Ембирикос, когото поканихме в университета през онзи месец май, представляваше за нас символ, емблема, но и тайно оръжие. За самия него това също бе поетичен акт, подривна дейност срещу събитията посредством загнездването в нас на искрите на взривяващото му слово. Разбира се, този акт имаше политическо съдържание, но същинският му смисъл бе п о е т и ч е н – което означава: далеч отвъд политиката. „Гора, пламтяща в миро“.
Превод от гръцки Здравка Михайлова
1 Декемврийските събития през 1944 г. – по време на тях, като представител на заможна буржоазна фамилия А. Ембирикос е взет за заложник от милициите на левите сили. – Бел. прев.
2 Поет от град Флорина. – Бел. прев.
3 Синьото и бялото са цветовете на гръцкия национален флаг. Алюзия за национализма, бюрокрацията и пр. – Бел. прев.
4 Курос – антична статуя на юноша. – Бел. прев.