НЕОПТОЛЕМ, ИЛИ ПОЕТЪТ КАТО „КРИТИК ПАРАНОИК“

Според Г. Ятроманолакис¹ текстът „Неоптолем Първи цар на Елините“ е „текстът с най-закодиран смисъл, написан от Ембирикос“. След като читателят се е посмял от сърце, той буди у него странно усещане за несигурност: В някакъв момент си задава въпроса на какво точно се е смял и дали в крайна сметка е бил прав, като се е забавлявал толкова много. Докосването до лудостта лесно разклаща равновесието ни. Но дали става въпрос само за това?

Неоптолем е луд, класически параноик. Вместо шлем носи на главата си самовар, страда от мания за величие, еротична мания и синдром за преследване (лекарите са го онеправдали, както някога Аполон неговия баща), с абсолютна лекота смесва две несхождащи си нива: това на бълнуването си („на моето коронясване“) и на действителността („заминавам с първия автобус“) и накрая, естествено, смята, че е бил излекуван окончателно, и то привеждайки като доказателство за душевното си здраве днешния пароксизъм на лудостта си. Целият текст представлява описание на прогресивното задълбочаване на кризата, която завършва с решението му да стане претендент за трона, с триумфалната поанта: „и ако желаете ви преотстъпвам Андромаха“. Затова предизвиква смях и характерното забавление, което анекдотите за луди винаги пораждат.

Но случаят не се изчерпва с това. Неоптолем обича и се възхищава от своя психоаналитик. Възхищава се от него и като психоаналитик, и като писател и е научил наизуст произведенията му: когато споменава цитат от творчеството му, изглежда, че обект на неговото възхищение не е никой друг, а самият Ембирикос, авторът на текста. Забавата обзела читателя расте. Налице е особената наслада, дължаща се на факта на автопортрета на лудия. Накрая идва и ликуването, предизвикано от това, че авторът кара лудия да го спомене, да го похвали и дори да го имитира, окачествявайки по такъв начин себе си и писанията си като достойни за възхитата на параноиците. Така авторовият хумор създава три различни плана, три степени на дистанциране. Луд е другият.

Тук обаче нещата започват да се размиват. Неоптолем не имитира само стилово Ембирикос: той се държи и се изразява като поет-сюрреалист и психоаналитик. Самото му име е символично. Неоптолем е не само безупречният син на Ахил: във „Филоктет“ на Софокъл той е онзи, който убеждава Филоктет да изостави упорството си в чувството за вина, за да поеме по пътя на изцелението и на общата борба: тоест съвършеният психоаналитик. Отново като психоаналитик героят на Ембирикос описва поетично, но с голяма точност силата на несъзнателното. Разбира се, словото му се отклонява от психоаналитичната правоверност с мотива за гениалността – но за да срещне сюрреализма: Салвадор Дали също имал обичая да казва: „Аз съм гениален“.

Като психоаналитика си и Неоптолем се превръща в писател-сюрреалист, който воюва срещу логиката. Изнася беседи – като Ембирикос. Нахвърля се настървено срещу статуята на логиката, както толкова други сюрреалисти срещу различни свещени символи на установения ред. Въпреки това се хвали, че отново е открил здравия разум: „Докторе мой, разсъдъкът ми е бистър, а логиката ми безупречна“. И го доказва, използвайки необоримата логика на параноиците: „Щом като съм Неоптолем, следователно съм син на Ахил. Щом като съм син на Ахил, следователно съм Неоптолем“. В дадения случай текстът на Ембирикос отива много по-далеч от Неоптолем, поставяйки логиката под съмнение. С право Неоптолем се опълчва срещу логиката; сега, когато отново се е сдобил с нея, постфактум резултатът неволно оправдава неговата борба: логиката е върхът на абсурда. Усещането за реалност, разграничаващо „логичния автор“ и читателя от параноика разказвач-герой, е почти напът да бъде забравено.

Неоптолем изброява и смесва различни местности и реки. Този географски синкретизъм може да се дължи на неговата параноичност, но никак не се различава от схващането на сюрреалистите и особено на самия Ембирикос: аналогични изреждания на имена се появяват в различни негови текстове, в „Арго“ например, и преди всичко в по-късната поема „Пътят“. Съвпадането на възгледите на Неоптолем и Ембирикос относно синкретизма на времето е още по-впечатляващо. Ако Неоптолем бе изолиран случай, читателят отново би могъл да припише на лудостта му на объркването на настоящето с миналото. („Аз съм на 3000 години“)… Какво друго обаче казват или намекват Хавриас от „Едип Цар“ или Ермолаос от едноименния текст? И още по-характерно, с какво по същество се различава формулата на Неоптолем „аз… славата… на вчерашното, днешното, утрешното и на нине и присно и во веки веков присъствие“ от заглавието на стихосбирката „Всех же родов, или Днешният ден като Утрешен и Вчерашен“? Същото може да се каже за образа на Гърция и на елинизма. И Неоптолем, и Ембирикос вярват в единството на Гърция, единство както във времето от Омировата епоха през турското владичество („Многострадална Морея“) до днес, така и в различните ѝ културни проявления (Гърция, Ромиосини) и изтъкват фундаменталното единение на Гърция с Всемира.

Дотук обаче става въпрос за общи схващания и читателят може да направи извода, че Неоптолем просто е повлиян от своя психоаналитик и е възприел неговите идеи. Но текстът, който той пише, прави заемки от писанията на неговия учител – изобилни фрази и мотиви – до такава степен, че словото му не се различава от неговите образци и – нещо още по-странно – от бъдещите творби на Ембирикос. „Ставането на нещата“ напомня „ставането на всеки мит“, което читателят е прочел малко преди това в „Образи на ясното време“. Изразът „разтърсва ме дълбока тръпка“ се среща и в „Арго“, и в „Мадаления“, ентелехията² ще се изпречи отново в „Октана“, в стихотворението „Безсмъртните“ и т.н. Колкото до митовете, изживяването на фантазната представа за съвкуплението с Гърция („щеш ‒ не щеш, ще те оплодя“) съответства на мечтата на поета-жребец за разплод, който се съвкуплява с „женския кораб“, и с представата за изнасилването, описано малко преди това в „Мадаления“. А благодарността на Неоптолем към кръвта и семето му твърде малко се различават от благодарността към неговия пол на дон Педро Рамирес от „Арго“, творба, писана малко по-рано, но издадена години по-късно. Да, двете течности, кръв и семенна, наред с млякото ще играят фундаментална роля в митологията на стихосбирката „Днешният ден като Утрешен и Вчерашен“. Как е възможно ученикът предварително да се досети за съдържанието на бъдещите творби на неговия учител?

Любовта и възхищението от исляма, които изразява Неоптолем, се появяват на различни места в „Писания“ и придобиват основно значение в „Арго“ – по-късно могат да бъдат открити в „Октана“. Само че, ако синкретизмът на елинизма с исляма (към които трябва да се прибави и атеизмът) са закономерни в мисленето на Ембирикос, и те са напълно последователни спрямо другите синкретизми, характерни за него, той става смехотворен в размислите на човек, претендиращ за трона на Гърция. Дали този проглас се дължи просто на лудостта на Неоптолем, или тук намира израз самият Ембирикос?

Онова, което е най-важно и показателно за отъждествяването на Ембирикос с образа на Неоптолем, се крие в една подробност: „Когато ме докараха в лудницата, носех на главата си самовар (самоварът на майка ми) вместо шлем“. От първия текст на „Писания“ „Амур-Амур“ читателят на „Неоптолем“ вече знае, че майката на писателя води потеклото си от Русия. Така че дали тук става въпрос за сина на Ахил, или за сина на Леонид³?

Колкото повече се задълбочаваме в съдържанието на текста, толкова повече виждаме как първоначалното предположение е отхвърлено: тръгвайки от впечатлението за хумор, пораждащ многократно дистанциране, се стига до констатирането на едно едновременно явно и латентно отъждествяване на Неоптолем с Ембирикос. В крайна сметка луд е не другият, а самият поет и психоаналитик: хуморът в текста е много по-изтънчен, отколкото изглежда на пръв поглед и изисква прочит на второ ниво. Разбира се, неволно читателят също бива оплетен от лудостта.

Въпреки привидността на нещата „Неоптолем Първи…“ не представлява изолиран случай в творчеството на Ембирикос и по-конкретно в „Писания“. Неоптолем проявява дълбоко родство с Дениъл Картър, героя от „Завръщането на Одисей“: и Картър е луд („Още един луд… Светът е пощурял“, коментира „мирният гражданин“), и Картър е „всемогъщ обновител на Вселената“, и Картър възприема някои от фундаменталните елементи от митологията на Ембирикос: Новият Йерусалим, спасението чрез любовта, поета-пророк и прочие. Макар и по-деликатно всъщност тук самоохтвърлящото начинание на писателя се крие по-радикално.

В желанието си да използва всички творчески сили на несъзнателното, сюрреалистът и психоаналитик Ембирикос се нагърбва или претендира и за най-крайната форма на необузданото всемогъщество на несъзнателното – параноята. Текстовете „Неоптолем Първи – цар на Елините“ и „Завръщането на Одисей“ с впечатляваща динамичност и резултатност обновяват класическото разбиране на сюрреализма за „критика параноик“, формулирано някога от Дали.

Превод от гръцки Здравка Михайлова

Коментари