НЕОПТОЛЕМ, ИЛИ ПОЕТЪТ КАТО „КРИТИК ПАРАНОИК“

Ги (Мишел) Соние

Според Г. Ятроманолакис1 текстът „Неоптолем Първи цар на Елините“ е „текстът с най-закодиран смисъл, написан от Ембирикос“. След като читателят се е посмял от сърце, той буди у него странно усещане за несигурност: В някакъв момент си задава въпроса на какво точно се е смял и дали в крайна сметка е бил прав, като се е забавлявал толкова много. Докосването до лудостта лесно разклаща равновесието ни. Но дали става въпрос само за това?

Неоптолем е луд, класически параноик. Вместо шлем носи на главата си самовар, страда от мания за величие, еротична мания и синдром за преследване (лекарите са го онеправдали, както някога Аполон неговия баща), с абсолютна лекота смесва две несхождащи си нива: това на бълнуването си („на моето коронясване“) и на действителността („заминавам с първия автобус“) и накрая, естествено, смята, че е бил излекуван окончателно, и то привеждайки като доказателство за душевното си здраве днешния пароксизъм на лудостта си. Целият текст представлява описание на прогресивното задълбочаване на кризата, която завършва с решението му да стане претендент за трона, с триумфалната поанта: „и ако желаете ви преотстъпвам Андромаха“. Затова предизвиква смях и характерното забавление, което анекдотите за луди винаги пораждат.

Но случаят не се изчерпва с това. Неоптолем обича и се възхищава от своя психоаналитик. Възхищава се от него и като психоаналитик, и като писател и е научил наизуст произведенията му: когато споменава цитат от творчеството му, изглежда, че обект на неговото възхищение не е никой друг, а самият Ембирикос, авторът на текста. Забавата обзела читателя расте. Налице е особената наслада, дължаща се на факта на автопортрета на лудия. Накрая идва и ликуването, предизвикано от това, че авторът кара лудия да го спомене, да го похвали и дори да го имитира, окачествявайки по такъв начин себе си и писанията си като достойни за възхитата на параноиците. Така авторовият хумор създава три различни плана, три степени на дистанциране. Луд е другият.

Тук обаче нещата започват да се размиват. Неоптолем не имитира само стилово Ембирикос: той се държи и се изразява като поет-сюрреалист и психоаналитик. Самото му име е символично. Неоптолем е не само безупречният син на Ахил: във „Филоктет“ на Софокъл той е онзи, който убеждава Филоктет да изостави упорството си в чувството за вина, за да поеме по пътя на изцелението и на общата борба: тоест съвършеният психоаналитик. Отново като психоаналитик героят на Ембирикос описва поетично, но с голяма точност силата на несъзнателното. Разбира се, словото му се отклонява от психоаналитичната правоверност с мотива за гениалността – но за да срещне сюрреализма: Салвадор Дали също имал обичая да казва: „Аз съм гениален“.

Като психоаналитика си и Неоптолем се превръща в писател-сюрреалист, който воюва срещу логиката. Изнася беседи – като Ембирикос. Нахвърля се настървено срещу статуята на логиката, както толкова други сюрреалисти срещу различни свещени символи на установения ред. Въпреки това се хвали, че отново е открил здравия разум: „Докторе мой, разсъдъкът ми е бистър, а логиката ми безупречна“. И го доказва, използвайки необоримата логика на параноиците: „Щом като съм Неоптолем, следователно съм син на Ахил. Щом като съм син на Ахил, следователно съм Неоптолем“. В дадения случай текстът на Ембирикос отива много по-далеч от Неоптолем, поставяйки логиката под съмнение. С право Неоптолем се опълчва срещу логиката; сега, когато отново се е сдобил с нея, постфактум резултатът неволно оправдава неговата борба: логиката е върхът на абсурда. Усещането за реалност, разграничаващо „логичния автор“ и читателя от параноика разказвач-герой, е почти напът да бъде забравено.

Неоптолем изброява и смесва различни местности и реки. Този географски синкретизъм може да се дължи на неговата параноичност, но никак не се различава от схващането на сюрреалистите и особено на самия Ембирикос: аналогични изреждания на имена се появяват в различни негови текстове, в „Арго“ например, и преди всичко в по-късната поема „Пътят“. Съвпадането на възгледите на Неоптолем и Ембирикос относно синкретизма на времето е още по-впечатляващо. Ако Неоптолем бе изолиран случай, читателят отново би могъл да припише на лудостта му на объркването на настоящето с миналото. („Аз съм на 3000 години“)… Какво друго обаче казват или намекват Хавриас от „Едип Цар“ или Ермолаос от едноименния текст? И още по-характерно, с какво по същество се различава формулата на Неоптолем „аз… славата… на вчерашното, днешното, утрешното и на нине и присно и во веки веков присъствие“ от заглавието на стихосбирката „Всех же родов, или Днешният ден като Утрешен и Вчерашен“? Същото може да се каже за образа на Гърция и на елинизма. И Неоптолем, и Ембирикос вярват в единството на Гърция, единство както във времето от Омировата епоха през турското владичество („Многострадална Морея“) до днес, така и в различните ѝ културни проявления (Гърция, Ромиосини) и изтъкват фундаменталното единение на Гърция с Всемира.

Дотук обаче става въпрос за общи схващания и читателят може да направи извода, че Неоптолем просто е повлиян от своя психоаналитик и е възприел неговите идеи. Но текстът, който той пише, прави заемки от писанията на неговия учител – изобилни фрази и мотиви – до такава степен, че словото му не се различава от неговите образци и – нещо още по-странно – от бъдещите творби на Ембирикос. „Ставането на нещата“ напомня „ставането на всеки мит“, което читателят е прочел малко преди това в „Образи на ясното време“. Изразът „разтърсва ме дълбока тръпка“ се среща и в „Арго“, и в „Мадаления“, ентелехията2 ще се изпречи отново в „Октана“, в стихотворението „Безсмъртните“ и т.н. Колкото до митовете, изживяването на фантазната представа за съвкуплението с Гърция („щеш не щеш, ще те оплодя“) съответства на мечтата на поета-жребец за разплод, който се съвкуплява с „женския кораб“, и с представата за изнасилването, описано малко преди това в „Мадаления“. А благодарността на Неоптолем към кръвта и семето му твърде малко се различават от благодарността към неговия пол на дон Педро Рамирес от „Арго“, творба, писана малко по-рано, но издадена години по-късно. Да, двете течности, кръв и семенна, наред с млякото ще играят фундаментална роля в митологията на стихосбирката „Днешният ден като Утрешен и Вчерашен“. Как е възможно ученикът предварително да се досети за съдържанието на бъдещите творби на неговия учител?

Любовта и възхищението от исляма, които изразява Неоптолем, се появяват на различни места в „Писания“ и придобиват основно значение в „Арго“ – по-късно могат да бъдат открити в „Октана“. Само че, ако синкретизмът на елинизма с исляма (към които трябва да се прибави и атеизмът) са закономерни в мисленето на Ембирикос, и те са напълно последователни спрямо другите синкретизми, характерни за него, той става смехотворен в размислите на човек, претендиращ за трона на Гърция. Дали този проглас се дължи просто на лудостта на Неоптолем, или тук намира израз самият Ембирикос?

Онова, което е най-важно и показателно за отъждествяването на Ембирикос с образа на Неоптолем, се крие в една подробност: „Когато ме докараха в лудницата, носех на главата си самовар (самоварът на майка ми) вместо шлем“. От първия текст на „Писания“ „Амур-Амур“ читателят на „Неоптолем“ вече знае, че майката на писателя води потеклото си от Русия. Така че дали тук става въпрос за сина на Ахил, или за сина на Леонид3?

Колкото повече се задълбочаваме в съдържанието на текста, толкова повече виждаме как първоначалното предположение е отхвърлено: тръгвайки от впечатлението за хумор, пораждащ многократно дистанциране, се стига до констатирането на едно едновременно явно и латентно отъждествяване на Неоптолем с Ембирикос. В крайна сметка луд е не другият, а самият поет и психоаналитик: хуморът в текста е много по-изтънчен, отколкото изглежда на пръв поглед и изисква прочит на второ ниво. Разбира се, неволно читателят също бива оплетен от лудостта.

Въпреки привидността на нещата „Неоптолем Първи…“ не представлява изолиран случай в творчеството на Ембирикос и по-конкретно в „Писания“. Неоптолем проявява дълбоко родство с Дениъл Картър, героя от „Завръщането на Одисей“: и Картър е луд („Още един луд… Светът е пощурял“, коментира „мирният гражданин“), и Картър е „всемогъщ обновител на Вселената“, и Картър възприема някои от фундаменталните елементи от митологията на Ембирикос: Новият Йерусалим, спасението чрез любовта, поета-пророк и прочие. Макар и по-деликатно всъщност тук самоохтвърлящото начинание на писателя се крие по-радикално.

В желанието си да използва всички творчески сили на несъзнателното, сюрреалистът и психоаналитик Ембирикос се нагърбва или претендира и за най-крайната форма на необузданото всемогъщество на несъзнателното – параноята. Текстовете „Неоптолем Първи – цар на Елините“ и „Завръщането на Одисей“ с впечатляваща динамичност и резултатност обновяват класическото разбиране на сюрреализма за „критика параноик“, формулирано някога от Дали.

Превод от гръцки Здравка Михайлова

 

1 Г. Ятроманолакис, „Андреас Ембирикос, поетът на любовта и завръщането“, изд. „Кедрос, 1983, стр. 127. – Бел. прев.

2 Ентелехия – (гр., философ.) Възглед на Аристотел, според който всяко нещо (същество или явление) съдържа в себе си своето крайно предназначение и същевременно собствения си край. – Бел. прев.

3 Леонидас Емибирикос – името на бащата на поета. – Бел. прев. Виж бележките на Карл Абрахам, „Essais de psychanalyse appliquée. Reve et mythe“ (1909), III „Le symbolisme du language onirique et d’ autres formations fantastiques“, Reve et mythe. Oeuvres complétes 1, Paris, Payot, 1965, стр. 175-176, текст, който, естествено, психоаналитикът Ембирикос е познавал. – Бел. авт.

Коментари