„Арго или Плаването на аеростата“ и „Земфира или тайната на Пазифая“ (дори с разделителния съюз „или“ авторът е искал да имитира любимите си образци) не представляват нищо друго освен сателити на „Великият Ориенталец“ и пренасят в умален мащаб тази голяма фреска. Като текстове обаче те имат еднакъв състав на материала, еднакви цели и еднакъв резултат.1 С това наблюдение (винаги добре информираният) Елитис, ако не греша, за пръв път съпоставя двата текста от трилогията и – най-важното – ги сравнява с „Великият Ориенталец“, окачествявайки ги като негови сателити. Наистина „Великият Ориенталец“ представлява пространният текст, в който по един или друг начин се вливат (или от който извират) множество теми на Ембирикос. Но ние не сме съгласни с наблюдението на Елитис, че „Арго“ и „Земфира“ не представляват нищо повече от умален модел на фреската на „Великият Ориенталец“. Както „Арго“, така и „Земфира“ са самостойни текстове с оригинални материал, тема и собствени цели. Следователно те трябва да бъдат разглеждани и оценявани самостоятелно.
Струва ми се, че темата на „Земфира“, тоест темата за любовта между лъва и едноименната звероукротителка, за пръв може да бъде проследена в „Доменна пещ“, която, както е известно, е композирана преди 1935 г. В стихотворението „Лъвове ревящи върху гръдта на девица“ четем: „Един лъв се влюби в девицата и тогава подплашено стадото се раздели на две, на три, на четири и накрая на двайсет и пет и докато другите лъвове побиваха на кол мъченика на любовта нахвърлиха се върху нея и я погалиха с окървавените си криле.“
Но тук първообразът на историята от „Доменна пещ“ се разгръща и дори цялата сцена на цирковата арена придобива характер на християнски мартиролог, като режисурата напомня римска арена, където християнските мъченици се превръщат в храна за лъвовете. Любовната игра се случва не само пред зрителите в цирка, но и под заплахата на смъртта, естественото противоборство човек-звяр е надмогнато, за да възтържествува и да бъде прославена любовта-победител.
Остава да разтълкуваме разделителния съюз в заглавието на историята: тайната на Пазифая. Споменаването на прословутата владетелка на Крит Пазифая не може да има друга връзка освен с (противоестествената) любов между жена и животно. Съответната сцена в „Земфира“ е осветляваща, но несъмнено съществуват различия между любовта на двете жени: Земфира „бива укротена“ от дивата любов и се наслаждава на ласките на възбудения лъв и цялата сцена завършва триумфално. Победена от страстта си, Пазифая се съвкупява с бика и ражда чудовищния Минотавър. Тоест каква е общата тайна между двете жени? Любовта, и то любовта „безусловна и безпределна“, непобедимата, „натуралната“ сексуалност на живите същества, която в даден момент отвежда до заличаването на различията между хора и зверове, „любовта и насладата, силата и енергията“… Девицата Земфира и разблудната Пазифая (критската царица по-скоро е преценявана така от традицията), разбира се, представляват образци на „противоестествено“ еротично поведение. Но хагиографският характер на финала на „Земфира“ осветлява темата по различен начин и третира положително общата тайна на двете героини.
Превод от гръцки Здравка Михайлова
* Авторът е преподавател по класическа филология в Атинския университет. – Бел. прев.
1 Одисеас Елитис, „Рапорт пред Андреас Ембирикос“, „Карт бланш“, 1992, 154. – Бел. авт.