О, ПРЕЗОКЕАНСКИ ПАРАХОД: АНДРЕАС ЕМБИРИКОС И АМЕРИКАНСКАТА ТРАДИЦИЯ

На внука на поета, който е и Исмаел, и на по-малкия ми син,

който е и Андреас. Грък и американец.

Андреас Ембирикос никога не е ходил в Америка. Първият му опит през 1934 г. да прекоси океана с един от параходите на баща си бива осуетен, след като го ухапва побесняла котка, която е взел в кабината си. (В някакъв момент потомък на тази котка се появява на палубата на кораба „Great Eastern“ – „Великият Ориенталец“.¹) Но като утопично място Америка играе важна роля в литературното му творчеството.

Америка на Ембирикос съществува преди всичко отвъд хоризонта. Но като поетично пространство тя е единна с гръцкото – в „Завръщането на Одисей“ от „Писания“, който представлява отпратка към разказа „Рип ван Уинкъл“ на Уошингтън Ървинг, Одисей съвсем спокойно би могъл да живее като мормон на брега на Соленото езеро. Америка, накъдето пътува „Великият Ориенталец“, е въображаемо място, поначало вкоренено в американската литература от деветнайсети век. Нейните основни представители са упоменати в описанието на библиотеката на кораба, която съдържа „произведенията на Емерсън, на големия антропофилософ и поет Хенри Дейвид Торо, произведенията на Мелвил, романите на Фенимор Купър и на Хариет Бичер Стоу, някои произведения на Джеферсън, събраните съчинения на Едгар Алън По, стихотворенията на Лонгфелоу и Лоуел, прословутата „Орегонска следа“ за завладяването на Запада и величавите лирико-епични творби на Уолт Уитман“.²

Американският Х1Х век е силно свързан и с интересите на Ембирикос, а на места и с гръцката история. Поначало както Гърция, така и Америка отпреди Гражданската война, избухнала през 1861 г., е била нова държава. Някои от нейните духовни личности – като Ралф Уолдо Емерсън, Уитман и Хенри Дейвид Торо – са хранели амбицията да утвърдят нов начин на живот, противопоставяйки го на тесногръдите канони на стария свят – начин на живот, който да съчетава радикалния индивидуализъм с демократичната политика. Понякога те си представяли, че градели земен рай, почиващ и върху идеалите на древната буколическа традиция.³ Движението на трансцеденталистите, зародило се като клон на Монистичната църква, повече или по-малко повлияло върху мнозинството писатели от XIX век, искало да проникне религията с вдъхновение и откривало божественото в природата. В най-радикалната си форма то клоняло към пантеизма.⁴

Усещането за революционен патос е по-осезателно в поезията на Уитман, написана съзнателно за обучаването на ново общество от свободни хора. Творбите му са изпълнени с въодушевление и самоувереност, те са тържество на тялото и вселената, прегръщат любовта без свян; „Подтици и подтици, и подтици! Вечно тласкащи към продължението на света“.⁵ „Уитман ‒ пише Ембирикос, ‒ този исполински поет, никога не изпитва смут пред любовта. Лиризмът му винаги добива завършен вид посредством екстатично-освобождаваща наслада – това е пълноценен и незатормозен оргазъм.“⁶

Но в американската литература присъства и яркото съзнание за злото. Висотите на надеждата са помрачени от съответни пропадания. Опасността се промъква в Рая. В „Тайпи“ на Мелвил невинните туземци на идиличния остров Нукухива, а сред тях и „прелестната Хейауей“⁷, се оказват канибали. Към средата на XIX век спорът между буколическия идеал на Джеферсън и този на технологическия прогрес, към който се стреми и захранва стремителното развитие на капитализма, се превръща в централна тема на прозата. Изсвирването на влака, което прозвучава в „Девойката от Пенсилвания“ на Ембирикос, в момента, когато започва еротичната връзка на разказвача с малката Алберта⁸, често пъти звучи в „Уолдън“ на Торо⁹ и другаде, провъзгласявайки и съзидателните, и катастрофалните сили на технологията. По същото време напрежението между индустриалния Север и земеделския робовладелчески Юг, които ще доведат до Американската гражданска война, намира изражение в литературата като силно усещане за заплаха и дълбоко съмнение в моралната природа на хората.

Връзката на Ембирикос с Америка преминава през три фази, които постепенно се преплитат като темите на фуга. В по-късните стихотворения от „Хинтерланд“, писани приблизително към 1935 г., през сюрреалистичния почерк постепенно прозира родство с Уитман. Отначало в дългите стихове на някои стихотворения, в известната приповдигнатост, в донякъде тържествения тон, в преливащия еротизъм на природните описания се срещат намеци за него, като винаги се подчертава последователното съзвучие на поета със света, който той обрисува. „Ние сме клони с падащи звезди, заплетени в листака“, пише Ембирикос.

„На булеварда, който идва към нас и направлява

Бистрите сплитове на панаирите

На всеки завой на пътя в гората

С разноцветните птици и насекоми

Пърхащи сред смеха на децата

С щурците, ликуващи в зноя

предизвикващи ерекция у бащите

предизвикващи ерекция у синовете.“¹⁰

Ще ида там, на пейката, в леса, ще бъда непримирим и оголен

Лудея по това да съм във досег със самия себе си

Парата на моя собствен дъх

Ехото, шуртенето, жужащото шептене,

коренът на любовта, копринената нишка,

разклоненията на лозата…¹¹

въздиша Уитман, сливайки се хедонистично с природата.

Когато стигнем до „Мах на маховик“, което съдържа в себе си бъдещото развитие на Ембирикос, влиянието на Уитман изглежда по-отчетливо. Игрословицата с думата „строфес“¹² веднага напомня за играта на думи на Уитман в заглавието на стихосбирката му „Стръкчета трева“. Подразбира се, че и за двамата поети стихотворението представлява едно цяло с живота и с материалната действителност. Презокеанският параход на Ембирикос, който прекосява „морските прерии“, води потеклото си от корабите и парните машини, доминирали в американската фантазия през XIX век като символи на енергията и прогреса. Конкретно се родее с кораба, възпят от Уитман в стихотворението „В корабни кабини по море“.¹³ Корабът на Уитман, както този на Ембирикос, представлява метафора на поета и поезията, изпълнена с радост и патос, „поел и аз не зная накъде, но винаги изпълнен с вяра“ – тоест към дестинацията, към която „върви, върви, не спира“. Корабът на Уитман „пори въздуха в блясъка и пяната на деня или под рой звезди в нощта“. А този на Ембирикос оставя „дири на наслада тръпнещи/ В зноя и във светлината или под звездите.“ А последните стихове на Уитман – „пей, плувай, отнеси в лазурния безкрай на всяко море от мен / Тази песен за моряците и всички техни кораби“ – отекват в първия и последния стих на „Мах на маховик“ – „О, презокеански параход, ти пееш и плаваш“.

В „Мах на маховик“ за пръв път се появява и образът на Херман Мелвил, авторът на „Моби Дик“ – „И приличаш на онези, които ти и аз познаваме / Щом като знаем какво ще рече кит“. Но въпреки че в стихотворението прозират следи от насилието на китоловния кораб „Пекод“ – „орбити на триумфа, бразди на дефлориране“ – те все още се възприемат като напълно позитивна сила, неразделна част от енергичността на кораба. Проучването на мрачните нагони, предмет на изследване в „Моби Дик“, започва за Ембирикос сериозно след горчивия опит на Втората световна война, който ознаменува и втората фаза на връзката му с американската традиция.

Допреди войната, до 1935 г, Ембирикос смята себе си за комунист и привърженик на Третия интернационал.¹⁴ Но като изключим някои младежки революционни стихотворения, произведенията му не се занимават изрично с политика. С началото на войната той казва сбогом на всякаква симпатия към съветската държава заради договора Молотов-Рибентроп – „долу националсоциалистите, долу фашистите, долу противните лицемери от Москва“, пише той през 1940 г.¹⁵ Голямата криза в политическия и личния му живот настъпва през декември 1944 г., когато е арестуван от ОПЛА и като член на буржоазно-капиталистическа фамилия е отведен на принудителен поход в Крора.¹⁶

От този момент нататък търсенето на нова политическа визия, почиваща върху пълното индивидуално освобождение – нито съветски тип комунизъм, нито капитализмът на Студената война – настойчиво занимава поета. Едновременно идеята за Америка придобива все по-значими измерения в творчеството му, преди всичко като дестинация на „Великият Ориенталец“.

„Великият Ориенталец“ е написан за пръв път между 1945 и 1951 г. и не можем да не го разгледаме и като отговор на поета на опита му като заложник – огромна книга, с която да накара една огромна рана да заздравее. По същество „Великият Ориенталец“ е същият кораб, с който сме се запознали в „Мах на маховик“, но светът, в който той пътува е променен.

Както Исмаел, разказвачът в „Моби Дик“, в началото на пътуването си Андреас Сперхис от „Великият Ориенталец“ се качва на кораба „с горчилка, заседнала в сърцето, без никаква ясна перспектива пред себе си, с натрапчивата идея за един изгубен рай, загнездила се безжалостно в ума му“.¹⁷ Първото пътуване на „Великият Ориенталец“ от Стария към Новия свят може да бъде сметнато за бягство от историята, завръщане към детството на Ембирикос преди Първата световна война, когато революцията все още не е осъществена, но не е и предадена.

Америка, към която пътува корабът, е утопично място, в което Ембирикос може да проектира едно ново общество, изградено на принципите на еротичния живот, съдържащо елементи от действително утопичните експерименти на епохата; „Америка… блестеше като невероятно златисто утринно зарево, като сияен гигантски фар, осветяващ непрестанно разширяващия се хоризонт на един величествен бъдещ свят.“¹⁸ Но за да стигне до този рай, корабът трябва да премине през страхотна буря и да се пребори насред океана с мрачното противостояние на самия себе си.

В романа търсенето на утопията придобива две форми. По начало се развива посредством перипетиите на кораба и лицата, а впоследствие чрез виденията и разговорите на пътниците по време на пътуването. Някъде към средата на романа се появява Жул Верн – пътник и автор на книгата „Плаващ град“, която е непосредственият източник, от който „Великият Ориенталец“ изтъкава най-детайлното от тези видения в голямата библиотека на кораба. В бъдещето, което Верн си представя, обсипаният със звезди американски флаг се развява над Световните обединени щати. Войната и бракът са отживелици. Свободната любов тържествува навсякъде. Децата се отглеждат в комуни, а натрупването на капитали е строго ограничено. Официалната религия на това общество (което, разбира се, съжителства свободно с други) е култът към Пан, утвърден и разпространен от учениците на Уитман. А когато във въображението си Верн влиза в Овалния кабинет на Белия дом „във Вашингтон“¹⁹, за да се срещне с президента на тази мирна федерация, като по някакво анахронистично чудо, брадатият мъж, който го поздравява, се оказва самият Уитман, който веднага му поднася началните стихове на „Стръкчета трева“:

Себе си възпявам —„отделния, обикновен човек“,

и все пак словото народ

и словото „En Masse“ повтарям.²⁰

Донякъде странната утопия, която Ембирикос залага в ума на Верн, понякога изглеждаща схоластична и дори потискаща, също води началото си от американски източници. Тя се основава преди всичко на идеите на френския социалист Шарл Фурие за една сложна система от хармонични комуни, където в максимална степен ще се умножават съзидателността и насладата – идеи, достигнали до Съединените щати през трийсетте години на XVIII век.²¹ Само няколко години след това са основани около трийсет комуни, прилагащи учението на Фурие, възприето след множество дискусии и във фермата Брук, комуната на трансценденталистите, която Натаниел Хоторн описва в сатиричния си роман „Блайтдейл Романс“. Сподвижниците на фермата Брук търсели посредством Фурие начин да примирят личната свобода с общностните си ценности.²² Както казва и Верн във „Великият Ориенталец“, „тази култура бе чисто индивидуалистична, но бе утвърдена и се разви по такъв начин, че резултатите и се оказаха благотворни за всички.“²³

Днес решението на Ембирикос да придаде такова значение на чудатата система на Фурие може да ни изглежда странно. (Същото до известна степен важи и за любовта му към мормоните). Мисля, че съществува историческо обяснение за това – по такъв начин се споменават значимите, но почти непознати експерименти за организиране на обществото на принципа на комуните от XIX век, традиция, която в крайна сметка не е включена в централния корпус на американската история, но която все още съществува като жива издънка. Едно второ обяснение е свързано с „Великият Ориенталец“. Търсенето на утопията произлиза от вродения у Фурие и Верн, както и у децата импулс, който ни кара да си представяме нови светове. Не че утопичните видения трябва да си остават фантазии. Напротив. Ембирикос изправя Верн именно пред този въпрос, когато френският писател изпитва колебание пред идеите на швейцареца Ханс Еделман относно едно еротично общество. „Дали не се уплаших, понеже сега въпросът бе поставен като програма за приложение, а не само като нещо принадлежащо към сферата на мечтите?“²⁴ По-скоро всяко видение представлява стъпка към една диалектична процедура, където бива подложена на изпитание, съотнесена с други идеи и с опита на всеки един, докато се преобрази от теория в преживяване.

Диалектичната структура на „Великият Ориенталец“ представлява един от съществените елементи, които го свързват с „Моби Дик“. И в двата енциклопедични и приключенски романа, изпълнени с отпратки и авторски отстъпления, търсенето на блаженството принудително води след себе си и опита на отчаянието. „Великият Ориенталец“, казва ни авторът в момент, когато говори направо на читателите, е „книга на Висотите и Бездните.“²⁵ „О, спътници!“, казва пасторът на моряците, преди китоловният кораб „Пекод“ на Мелвил да потегли, „Отдясно на всяко нещастие чака сигурна наслада, а върхът на насладата е по-висок от бездните на нещастието“.²⁶ Малко преди последната среща на капитан Ахав с Белия кит, Мелвил съпоставя пред нас един рай с един ад. Раят е еротичното преживяване на Исмаел в момента, когато изстисква с ръце спермацета на кита в едно ведро и усеща, че се разтапя и се слива ведно цяло с другарите си.²⁷ Преизподнята е в описанието на огнярското отделение на кораба, захранвано сякаш от излезлите от Тартара образи на въоръжените с харпуни езичници, „размахващи свирепо огромни тризъбци“.²⁸ Така и Ембирикос насред бурята, подмятаща „Ориенталеца“, ни представя рая посредством нарастващия еротичен плам на пътниците и един Мелвилов ад в упорния труд на огнярите в недрата на кораба с кънтящите им гласове „сред… кипящото бучене на горящите в мощните пещи въглища, като грохот, предизвикван от демони“.

Но диалектиката на Ембирикос действа на по-дълбоко ниво дори от тази на Мелвил. Докато огньовете на фабриката-параход „Пекод“ се отъждествяват с катастрофалната обсесия на Ахав, огнярското отделение на „Великият Ориенталец“ и огнярите, които ги захранват, са жизнената сила, която ще спаси кораба от бурята. Както казва другаде поетът. „Господи! Този зной е необходим, за да съществува подобна светлина!“²⁹ Ембирикос се радва на съмишлениците си във всички разновидности на дълбините, тъй като мракът е източникът, от който извира „въглищната сперма, сиреч всички съкровища на Всемира“, а освен това, тъй като „без неговото завоюване… би било невъзможно да проумеем и понятието за безкрайна висота“.³⁰

„Моби Дик“ завършва с гибелта на „Пекод“ поради мрачната маниакалност на Ахав. Но „Великият Ориенталец“ надживява своето слизане в подземното царство. Кризисната точка на романа е срещата между „Ориенталеца“ и бригантината „Алберта“, с изнасилената и убита с нож дъщеря на капитана сама в кабината му с оправдателното слово на баща и, забодено на гърдите и: „съществува любов, която не се сбъдва освен в смъртта.“³¹

„Алберта“ има много предшественици. Тя се родее с Летящия холандец, с кораба-призрак в „Песента на стария мореплавател“ от Самюъл Тейлър Колридж, с кораба, който „Пекод“ среща, отивайки на последната си китоловна експедиция – „Юнгфрау“, „Бечлър“, „Рейчъл“, който напразно търси сина на своя капитан, трагичният „Дилайт“, неотдавна разгромен от „Моби Дик“. „Алберта“, както обяснява Савас Михаил³², е носител и на еротичния нихилизъм на Маркиз дьо Сад – на еротизма, който като манията на Ахав, иска да разруши обекта на своето желание, за да го завладее. А Алберта води потеклото си направо от некрофилската фантазия на Едгар Алан По.

В морското си приключение „Историята на Артър Гордън Пим от Нантъкет“ Едгар По обрисува един наистина ужасяващ кораб, натоварен с мъртъвци, сцени на човекоядство и в крайна сметка изчезването на разказвача в загадъчен бял водопад.³³ Очарованието на ужаса и яркото съпоставяне на любовта със смъртта представлява сърцевината на неговата фантазия. В някои от най-известните му разкази – „Береника“, „Лигея“, „Падението на дома Ашър“, той се занимава с въпроса за любовницата, която не иска окончателно да умре, а непрестанно се завръща в състояние на тление и разложение – ужасът на буквално безсмъртната любов.

„Алберта“ представлява постъпателно душевно движение, по-примитивно, отколкото изрично има в „Моби Дик“. Но Мелвил все още е с нас. Действието на Томас О’ Хара, когато убива любимата си дъщеря в момента на съвкупяването, е аналогично на действието на Ахав, когато пробожда белия кит с фалическия си харпун – това е оргазмът на смъртта.³⁴ И двамата се стремят към трайно, неизменно сливане с обекта на тяхната страст, дъщеря или кит, което може да бъде постигнато само чрез убийство. Но Ембирикос отказва да изтръгне от корен и да екстериоризира злото, да извлече наслада от болката: „О, мигът на избликване на семето! О, мигът на кръвта! Колко много си приличат те!“.³⁵ Ахав унищожава „Пекод“. Но О’ Хара не заплашва „Великият Ориенталец“. По-скоро е погълнат от него, когато някои от пътниците признават в себе си подобни пориви.

Този процес започва с шотландския писател Джордж Макгрегър, който използва метода на изключването, за да разнищи загадката на Алберта, която отново ни препраща към разказа на По. В ръцете на Ембирикос обаче тя се превръща и във форма на психоанализа. Посредством ужасните фантазни представи, които сцената на бригантината предизвиква у него, Макгрегър разбира и се примирява с най-мрачните страни на собственото си аз. Американският садист Натаниел Лайн си спомня, че когато бил малък, наблюдавал побоя и изнасилването на една робиня в имението на чичо му, но не се „излекувал“ от извращението си. А припомняйки си първите еротични изживявания, Андреас Сперхис си спомня, че много му харесвало „някакво насилствено действие, извършвано по време на съвкупление“³⁶.

Така с мислената подкрепа на Мелвил и По насилието и ужасът намират своето място в по-общата рамка на душевния и еротичен живот. Травмата, причинена от войната, не е излекувана напълно, а се вписва в едно по-широко видение. Онова, което отличава Макгрегър, Сперхис, а също и Лейн от Ахав и О’Хара, е отхвърлянето на абсолютното и приемането на човешкия живот с всички негови провали. Ахав умира заплетен във въжетата на харпуна си. Сперхис обаче проумява потребността от промяна и загуба: „И както при лов на китове, рибарят в открито море завоюва пълната си свобода едва когато окончателно улови… великия кит или в случай на неумение да го задържи, когато среже въжето, свързващо го чрез харпуна и китоловната му лодка с морското чудовище“, така и… Андреас Сперхис, приемайки в крайна сметка провала си с Веатрики „като откачи кукичката на страстта си от атинската девойка, бе свободен да я направлява с нов порив към други лица и други места“.³⁷

Първите стихотворения от „Октана“ правят възстановка на едно завръщане – в една по-позната действителност и конкретно в Гърция. В стихотворението „Слова“ вдишваме „бриза на Сароническия залив под ласкавата светлина сред аромата на пинии“³⁸, преди да стигнем до „Улица „Филелинон“. Проумяването на фантастичното пътуване лека-полека е погълнато от действителността. От време на време прозира есенна меланхолия – в „Сезони“, в „Когато евкалиптите шумят в алеите“. Същевременно неспирно се празнува настоящият миг. В „Светъл факел на върховен фаропоказател“, носещ мото от „Тайпи“ на Х. Мелвил, моряците напразно търсят по картите (или в текстовете) един тропически рай и белия кит – но не като Ахав във вид на негови врагове, а тъкмо обратното, „като сърдечни и истински приятели.“³⁹ Изгревът на слънцето ги освобождава от напрегнатостта им. „Не! Не! Радостта не се намира единствено на отсрещния бряг! Тя е тук, в душите ни, в тези тук сърца.“⁴⁰ В „Октана“ дори Робинзон празнува на своя остров, докато китът-Месия пристигне, за да го спаси.

Всекидневната действителност и Гърция, към която се връщаме, не е същата като ониричния пейзаж в „Хинтерланд“. Има топоними, които лесно разпознаваме. Нито пък е национално пространство. Пътят на Ембирикос прекосява света – Атина, Москва, Ярослав, Лондон и Пекин.“⁴¹ Той се родее отново с пътя на Уитман, който потегля също така безгрижен в „Песен за широкия друм“ и между другото, среща и смъртта: ⁴²

Пеш и ведър аз хващам широкия друм,

Свободен и здрав – светът е пред мен,

Тази дълга, кафява пътека ме води, където поискам.⁴³

Родее се и с пътя на Джак Керуак, на младия автор на романа „По пътя“, издаден за пръв път през 1957 г.

В „Октана“ посредством посвещения, откъси и хвалебствени стихотворения Ембирикос ясно разкрива източниците, от които черпи. Писателският процес, извел на повърхността еротичните и агресивни нагони във „Великият Ориенталец“, е довел и до нови прозрения и яснота. През шейсетте години към поетичния пантеон на Ембирикос се прибавят нови лица. С „Октана“ за пръв път в гръцката поезия се въвеждат произведенията на американските поети-битници – Джак Керуак, Алън Гинсбърг, Грегъри Корсо, Лорънс Фърлингети – предвестници на също така утопичното движение на Новата левица, което по-късно придобива такова значение за гръцките поети от поколението на седемдесетте години.

В „Beat, Beat, Beatitude and Love and Glory“ творчеството на Ембирикос се превръща в двери, за да премине през тях в гръцката поезия „Предводителят на музите Керуак, едновременно Дионис и Аполон в тесния си панталон“.⁴⁴ Метафората се получава дори на словесно ниво посредством „думите-прорицания“, които често срещаме в „Октана“. Стихотворението съдържа изредени четири реда американски имена. Първият: „Мисури Пасифик, Юнион Пасифик, Грейт Нордърн Рейл-роуд, Рок Айланд Лайн“ върви напред като влак с анапести и ямбове. Вторият: „Додж, Хъдзън, Кадилак, Форд-Галакси, Форд-Тъндърбърд“ е в куцащ петнайсетсричен ритъм. Третият и кулминационен: „Денвър, Ню Йорк, Лос Анжелос, Чикаго, Сан Франциско“ е в съвършен петнайсетсричен ритъм. Последният „Мисури, Потомак, Саскачеуан“ вече е изписан с гръцки букви.

Така американската литература преминава в гръцката и практически започва изграждането на една универсална поезия – тоест на една именно не национална поезия. С помощта на американските „beati“, преди всичко на Уитман, Малвил и По, Ембирикос е прекосил океана, без никога да е напускал Европа. Прониквайки в Ереба (непрогледния мрак), изследва един психически път към Обетованата земя и донася обратно със себе си новата поетична материя от Америка, преработена от по-младите поети.

(Със съкращения)

Превод от гръцки Здравка Михайлова

Коментари