Бунтарството в гръцкото писане
След Революцията от 1821 г. новогръцката държава придобива характерни черти на постколониална нация, като нейната зависима култура бива маргинализирана и пренебрегвана от западните учени. Тя претърпява един вид затъмнение или ориентализиране.
От една страна, бремето на класическото минало, а от друга, изкривените условия на настоящето, са две теми дълбоко ненавиждани от съвременните гърци, които обясняват тяхната обсебеност от политиката. Не съществува нито една поетична или прозаична творба, която по един или друг начин да не намеква за националното състояние на малоценност – в съвременната постколониална наука се нарича „комплекс на подчинеността“. Резултат от това положение – на първо място в поезията и отчасти в прозата – е ранното развитие на жанра „роман“. Поетите Соломос и Калвос са пример за това явление, като и двамата са неокласични, барокови и романтични. Сякаш Вико е написал своята теория „ricorso“ не само за Италия, а и за Гърция, и съвсем не е случайно, че някои от ранните теоретици на гръцкия фолклор са били последователи на Вико.
Изминала дълъг път на нестабилност, войни, революции, Гражданска война, след векове колониално господство днешна Гърция се е озовала в положението на възкръснала нация. Психологията на гърците е типична за постколониалния манталитет, тяхното изкуство и литература са под влияние на чужди култури. В една своя ранна статия Сеферис отбелязва, че тримата най-значими гръцки поети – Андреас Калвос, Дионисиос Соломос и Константинос Кавафис2 – не са знаели гръцки или са го владеели несъвършено; двуезично състояние съществувало в продължение на векове между официалния език катаревуса и разговорния димотики.
Като реакция на това явление гръцките критици започват да лансират идеята за „принадлежността към гърцизма“. Под нейното знаме са призовани такива разнолики поети като Сеферис, Ембирикос, Елитис, Енгонопулос, Рицос, Гацос, критикът Карандонис и други фигури с леви убеждения. По време на Гражданската война 1946-1949 г. „принадлежността към гърцизма“ не изглежда чак толкова полезна концепция. Извършените и от двете страни жестокости разрушават мита за гръцкото културно и морално превъзходство. Поезията се политизира по своеобразен кавафиански маниер, като поетите с леви убеждения виждат в Кавафис предвестник на тяхната пораженческа позиция. Но всъщност става дума по-скоро за поражение на сталинската интервенция, отколкото на демократичната левица. Въпреки всичко опитът раните да зараснат довежда разединената сега левица до това да придобие водеща роля в културния живот, като същевременно е изолирана от политическия. По същото време мнозинството от гръцките издатели, журналисти и критици бяха комунисти, членове или на ортодоксалната, или на вътрешната компартия, като тяхното общо гражданско мобилизиране проявяваше тенденция да ги превърне в посредници на помирението.
Междувременно модернистите от трийсетте години се превръщат в консервативна върхушка, използвана от критици-епигони и учени-неоелинисти, за да бъде възпрепятствано признанието на по-късни писатели и поети. Дисидентската, маргиналната литература в Гърция рядко се споменава в официалните учебници, които просто препотвърждават вече провъзгласеното за светиня.
Гръцката литература не само дълбоко имплицитно е включена в политиката като съдържание, но нейните продукция и разпространение са намесени в политическата игра и до голяма степен са зависими от обстоятелствата.
Неотдавна замлъкна маргиналният протестен глас на Катерина Гогу – широко четена сред читателите с леви убеждения актриса с множество лични проблеми, не много приемлива личност – която почина. Струва ми се, се самоуби. Сега творчеството и ще трябва да чака десетилетия, преди да бъде проучено сериозно. Нейният твърде скандален живот няма да бъде толериран от онези задушливи културни среди, където все още се изискват доказателства за благопристойност.
Съвсем не скандална, но независима и пряма, след ранния и успех, отбелязан от критиката, Мандо Аравадину буквално бе изличена от литературната карта. Тя е болна и нейните книги не се печатат повече. Не успях да убедя нито един издател да направи ново издание. След дебюта ѝ през 1962 г. с „Писмо А“, тя се открои като поетесата на своето поколение, но въпреки това никой не пише за нея. Станала е несъществуваща. Този пример, както и предишният, е свързан с жени. Но и мъжете не са изключени от мудността, с която се развиват нещата в Гърция, накарала Сеферис да заяви, че гърците непрестанно изравят и предъвкват неща от миналото. Кавафис най-после бил представен в превод двайсет години след смъртта му. По негово време гръцката литература все още се намирала в гето – всички гръцки поети и писатели имали аматьорски статут и малцина от тях смеели да мечтаят за признание извън Гърция. Кавафис разпространявал стихосбирките си, отпечатани от самия него, сред тесен кръг избрани приятели и критици. Приживе той не е видял пълно издание на своите творби.
Ембирикос и Енгонопулос3, които принадлежат към по-радикалното крило на модернистичното слово, са били сериозно пренебрегвани и са страдали в сравнение с Елитис и Сеферис.
Сред групата писатели, които бяха мои сътрудници в издаването на литературното списание „Пали“ (1963-1967), освен Мандо Аравадину, чиято стихосбирка „Писмо Б“ бе отпечатана най-напред в списанието, бе също и Александрос Схинас, който изобрети цяло поетично течение, приписвано на някой си Дуйяс – наречено „хиперлексизъм“ („хиперсловесност“, сродно на летризма и на патафизиката). Историята на това апокрифно движение бе разказана в брой 2-3 на „Пали“ (1964) в големи подробности и с множество примери. Като представител на гръцката диаспора в Германия той наистина е нестандартен автор от типа, който няма вероятност да получи голяма публична подкрепа. Преводачите не са окуражавани да работят с нестандартни автори, които често пъти са най-интересните в постколониалните култури.
Никос Кахтицис, друг оригинален автор от диаспората, е напълно забравен. Неговата книга „Балконът“, разказваща за параноичен белгийски военнопрестъпник, който се крие в Централна Африка, е наситена с голяма поетична яркост, като освен това е написана с чувство за хумор и финес. Както отбелязва Ролан Барт, той привлича вниманието с неговото „писателско писане“.
Моят сътрудник в сп. „Пали“ и преводач на Октавио Пас на гръцки – Йоргос Макрис – се разкри в неговите наскоро и посмъртно открити стихове, наред с други текстове, като песимистична и самотна личност – както като мислител, така и като поет. Описанието, което Макрис прави на гръцкото общество от четиридесетте години, е изцяло негативно, това е среда, от която човек трябва да избяга, но след окончателния му срив той написва едно стихотворение на шест-седем езика, нещо като текст от вавилонската кула. У него имаше нещо от А. Арто, който също бе половин грък; менталност, ориентирана към смъртта, обща за Източното Средиземноморие. Дори гръцко-френската поетеса-сюрреалист Жизел Прасинос проявява подобна тенденция в нейните разкази в проза – Дионисиева игра на ероса със смъртта.
Мариос Хакас е друг случай на граничната бразда, разочаровал се левичар, който, болен от рак, е документирал предсмъртните си дни с черен хумор. Сигурно е, че неговото творчество е уникално за гръцкото писане, тъй като той е единственият (с изключение на Хронис Мисиос в неговия затворнически дневник, озаглавен „Е, ти бе погубен рано“), който упражнява толкова мощна критика срещу сталинистката левица.
Друг автор-бунтар е ексцентричната Ерси Сотиропулу, чиято книга „Фарсът“ представлява роман за две момичета, които инсценират телефонни обаждания, замесвайки светотатствени оргии на телефонно съвкупление между гръцки герои и героини, някои от които все още живи. Книгата ѝ „Празнична тридневка в Янина“ също е творба на делириумно еротично въображение, родеещо се с това на френско-египетската авторка Джойс Мансур.
Като цяло примерите, които споменах, поставят акцента върху потенциала на гръцките писатели-бунтари, противопоставени на екзистенциалния символизъм на традиционализма или на неговия еквивалент в гръцката поезия. Поети, чието безкомпромисно писане контрастира с този тип работа, са: Лефтерис Пулиос, Наташа Хадзидаки, Андреас Пагулатос, Янис Кондос, Дионисис Капсалис, Тасос Денегрис и Никос Стангос. Предимствата на аномалните и маргиналните култури са, че те дават живот на творци като Борхес, Кафка, Песоа, Кавафис. Фигури, чиято яснота и торпилиращо слово се врязват в европейските установени литературни норми по начин, който прави рентгенова снимка на цяла една цивилизация. В такива маргинални творби на маргинални култури начинът, по който нещата функционират, ги прави каквито са. Онова, което Сеферис е чувствал, че представлява истинският гърцизъм, трябва да бъде онова, което ние всъщност сме, а не онова, което ни харесва да мислим, че сме. С други думи, идеализмът, с който са пропити всички национализми, може само да доведе до високопарна реторика от рода на онази, демитологизирана от Кавафис – например в стихотворението му „В очакване на варварите“ – където думата „варварин“ е подиграна и преобърната наопаки в последната строфа:
Сега какво ще стане с нас без варвари?
Та тези хора бяха някакво си разрешение. 4
От писатели като Милтос Сахтурис, Е. Гонатас, Г. Химонас, Д. Димитриадис – автори на проза и притчи в стихове – би могла да бъде съставена антология с особен заряд. Голяма част от това писане е в проза, но могат да бъдат включени и отделни стихотворения като „Анатолия“ на Ели Пападимитриу, „Обсадно положение“ от жена на име Марина, чието име днес знаем, че е Рена Хадзидаки (неизвестна жена в изгнание по време на хунтата), „Да се измъкнеш от морето“ на Ева Милона и „Лоджията“ на Михалис Папаниколау. Разкази от Димитрис Пуликакос и Панос Кутрубусис разкриват аспекти на новогръцката литература, който дори гръцките читатели все още не познават.
По-рано тези кратки разказни форми варираха от стихотворения в проза и митологични разкази, изпъстрящи или сборници със стихове, като тези на Елитис, Енгонопулос, Гацос и Сахтурис, или публикувани отделно в сборници с прозаични творби като „Лична митология“ на Ембирикос.
Големият брой писатели в Гърция, които пишат кратки разкази с парадоксално енигматично или ексцентрично съдържание, би могъл да наведе на мисълта за връзка с постколониалните условия на безредие и объркване, които превръщат логичните структури в обтекаеми и неуловими и отдават предпочитание на абсурдисткото. В подтекста на тези на пръв поглед алогични наративни форми се крие едно друго писмо, което е условието за тяхното създаване: зад въображаемата ситуация внезапно ще изплува истината. Тук трябва да бъдат споменати три други женски имена: Елени Адрианопули и Елени Августу – заради техните любопитни текстове в проза, както и Мария Евстатиаду, чиято неотдавнашна книга „Невидимото те наблюдава“ в кратък обзор разкрива повече подробности относно този опозиционерски жанр:
„Както ще да е, езикът на прадедите, унизен, изкоренен, почти мъртъв, и думите, възпиращи ръката, парализират пръстите. Би било напразно за оцелелите да разкажат за преследванията на техния собствен език. Думата е с фиксиран периметър, за да не забравя. Докато сме живи. Аз пиша твоя живот с чуждото богохулно писмо, което научих, докато бяхме в замъка на владетеля, когато все още не познавах яростта и гнева. Ням. Обезобразен език. Много пъти преди пожара съм размишлявала върху самоубийството… “.
Когато бил запитан в едно интервю какво мисли за смъртта, поетът Никос Енгонопулос отговорил: „Когато умра, ще съжалявам, че съм престанал да бъда гражданин на Гърция“. Известно ни е, че да си грък е достатъчно парадоксално, но мъртвите граждани не престават да бъдат гърци дори когато са починали като граждани. Онова, което тези текстове разкриват по същество, е своеобразното състояние на съвременните гръцки автори, уловени в капана, приклещени между тяхното антично наследство и европейското влияние – същите онези европейци, които са си присвоили това наследство и към които от страна на гърците съществува двояко отношение на любов-омраза, непреодоляна и до днес, независимо че непрекъснато се правят жестове в тази посока. Цялата гръцка история се състои от жестове – героични или жалки.
Превод от английски Здравка Михайлова
1 Нанос Валаоритис е поет-сюрреалист и литературен критик, оттеглил се преподавател от университета в Бъркли, Калифорния. – Бел. прев.
2 Кавафис е роден в гръцката диаспора в Александрия, а Калвос и Соломос – на йонийския остров Закинтос, където е силно влиянието на италианската културна и книжовна традиция. – Бел. прев.
3 Никос Енгонопулос (1910-1985) – художник и поет-сюрреалист. – Бел. прев.
4 Преводът на стиховете е на Стефан Гечев, „Съвременна гръцка поезия“, том 1, изд. „Епсилон“, София, 1997 г. – Бел. прев.