ПОЕТИТЕ ОТ ПОКОЛЕНИЕТО НА ТРИЙСЕТТЕ ГОДИНИ И АНГЕЛОС СИКЕЛИАНОС

Връзката на поколението от трийсетте години със Сикелианос^¹ не е проучена достатъчно. Към досега написаното относно събеседването между поезията на Георгиос Сеферис с поезията на Сикелианос биха могли да бъдат прибавени и други неща, докато за присъствието на Сикелианос в поезията на Одисеас Елитис, Янис Рицос, Никос Енгонопулос и Андреас Ембирикос не е казано почти нищо. И все пак тази връзка представлява увлекателна глава от историята на поетичните взаимоотношения. Петима различни поети-корифеи, обединени от търсенето на нови изразни прийоми с цел обновяване на гръцката поезия, които черпят елементи за формирането на своето изкуство от разнообразни чужди новаторски източници, всички те, що се отнася до гръцките източници, биват привлечени от същия пример, онзи на Сикелианос (който за тях ще представлява основният роден образец), тоест от творчеството на един поет, който, както по всичко личи, култивира разновидност на поезията, която те искат да загърбят.

Изглежда, обединяващото тези поети със Сикелианос е по-значимо от нещата, които ги разделят; дотам че можем да кажем, че в лицето на Сикелианос поетите от поколението на трийсетте години припознават образа на свой поетичен баща. До този извод можем да стигнем както благодарение на характеристиките, които те дават за поета, съдържащи се в различни техни поетични текстове, така и от начина, по който са вписали в поезията си онези елементи, обединяващи ги с него.

За Сеферис Сикелианос е „повелителят на нашия език“, „най-значимият от живите гръцки поети (1944), поет, който „е обладан от един бог – сила, представляваща сплав от Аполон, Дионис и Христос“; за Елитис Сикелианос е „гигант, огромна канара, откъснала се от Делфийската планина, гордост и източник на сила и живот за околните“, поет, който предлага висока визия „утоляваща жаждата на неговите съвременници“; за Рицос той е „божествен поет“ („който една нощ напето е слязъл от Олимп“), оставяйки дванайсетте олимпийски божества като гръмнати посред вечерята; за Ембирикос той е поет – „Архангел и велик наставник“; Енгонопулос е убеден, че поезията на Сикелианос „никога няма да умре“.

От тези характеристики можем да определим какво е онова в поезията на Сикелианос, което очарова повече поетите от поколението на трийсетте години и ги свързва с кръвни връзки със Сикелианос, въпреки елементите, които ги раздалечават от него; това е усещането, което поезията на Сикелианос създава, че поетичният опит (както извън изкуството, така и в неговата художествена форма) не представлява бледо отражение на един небесен опит, а преживяване на небесен опит в земни условия. И наистина това усещане прониква поезията на петимата поети или като трескаво търсене, или като завоюван опит, често пъти изразяван не само със съкровен, но и с очебийно сикелиановски тон.

Най-вече това усещане, както и онези изразни търсения на Сикелианос отвъд мерения стих, които превръщат поезията му в преход между „традиционната“ и модернистичната поезия, повече, отколкото би могла да бъде смятана за такъв един преход – и то изключителен, както се смята – поезията на несъкрушимо песимистичния и консервативен в стихотворно отношение Кариотакис² (към която въпреки всичко поетите от трийсетте години не само не са негативно настроени – както недоглеждайки мнозина днес повтарят – а изразяват категорично цененето и възхитата си). Показателно в това отношение е привилегированото присъствие на Скелианос в „Неа грамата“, списанието на поколението от трийсетте години, което публикува стихове на Сикелианос многократно повече от поднасяните на страниците му стихове на Паламас, когото списанието, от една страна, третира като голям поет, но поет от миналото (на Кавафис се гледа като на частен случай). Към Сикелианос те запазват поведение като към по-стар, но все още в разцвета си поет, предвестник и до известна степен спътник в новите търсения, поет, който, както пише Елитис, „подготвя богати изненади и проекции, ценности, които го довеждат до нашите хоризонти“.

Тези изненади и проекции, изглежда, диктуват темите на стихотворенията, които пишат за Сикелианос Сеферис, Ембирикос и Рицос. „Памет, ²“ („Трети корабен дневник“, 1955) е стихотворението, в което възхищението на Сеферис от Сикелианос намира най-конкретен израз както от гледна точка на формата, така и на съдържанието. Тема на стихотворението е поезията на Сикелианос (чиято форма се появява в стиховете му, осветена от хераклитовска светлина и произнасяйки визионерското си слово) по начин, който се развива в стила на зрелия Сикелианос от втория период. С „Опиянение или Ангелос Сикелианос е наш“ („Днешният ден като Утрешен и Вчерашен“, 1965-1972) Андреас Ембирикос опоетизира връзката си със Сикелианос, определяйки като основен неин елемент централното значение, което тя има за общото им освобождаващо търсене на космогоничната функция на сексуалността, която е всепоглъщаща в „Пан“ и „Навеки“. Със своя химн „На Ангелос Сикелианос“ („Другарски песни“, 1981) Рицос прави апотеоз на Архангела – както го нарича и той – поет, изобразявайки една конкретна допирна точка от неподвластната на времето визия на Сикелианос с Историята и тласъка, който тази визия може да предложи за осъществяване на земната свобода.

Също толкова интересен е и диалогът на тримата поети със стихотворението на Сикелианос, което най-точно и най-ясно изразява онова, което описах като преживяване на опит при земни условия. Имам предвид „Избуяващо“, без което цикълът „Hampstead“ на Сеферис (1931), „Спомен“ на Рицос (1935) и „Андрос-Идруса“ на Ембирикос (1958) нямаше да бъдат написани (или щяха да бъдат написани по различен начин). И трите стихотворения проектират образите си върху образите на „Избуяващо“, изразявайки или тъга от неспособността на един северен пейзаж да предложи усещане, съответстващо на онова от стихотворението на Сикелианос (Сеферис), или ликуването от съприкосновение с пейзаж, подобен на онзи в „Избуяващо“ (Ембирикос), или наслада от извикването в спомена на едно такова ликуващо чувство (Рицос). И трите стихотворения са написани със стихотворния прийом на Сикелианос: „Hampstead“ и „Андрос-Идруса“ по следите на белия стих на Сикелианос (вторият в прозаичния вариант, съдържащ и един стих от „Избуяващо“); стихотворението на Рицос – което е и посветено на Сикелианос – върху разновидност на строфическата форма на „Избуяващо“.

В душата и на трите стихотворения „припляскват и пърхат звучните криле на велик архангел“ („Андрос-Идруса“)^³.

Превод от гръцки Здравка Михайлова

Коментари