По времето, когато Атина престана да бъде духовна провинция и докато отново започна да се превръща в такава, се случи така, че в нея живя Андреас Ембирикос. Този факт е не само симптоматичен. Така нареченият „универсален дух“, най-вече когато обвива семката на дълбочинна промяна, прилича на светлината на далечни планети; понякога е необходимо да изминат години на догматично кривогледство, докато започне да се превръща в наше съзнание. В деня, когато Поезията отново намери сили да избяга от библиотеките, от пишещите бележки под линия в печатните издания на готовата политическа конфекция, първите млади, които ще го осъзнаят, коленопреклонно ще поискат извинение от този революционер с главно Р. А подир тях и всички ние – грешниците – с нашите награди, докторски дисертации, поклони, когато с гордо вдигнато чело той премине между Симплигадите на злободневието, без да предаде нито косъм от буйните си коси.
Разбира се, ако не бе затворен в ограниченото разпространение на гръцкия език, ако имаше зад гърба си двестата милиона на Гинсбърг или на Вознесенски, той щеше да бъде признат в световен мащаб като предвестник на „хипи културата“; за да не кажа и на първите викове на протестиращите по време на Парижкия май. Но когато не се преструваш на джудже сред джуджетата, за тях е много трудно да признаят и да приемат истинския ти ръст. А какво остава, когато отгатват, че им носиш зора, чиято светлина те дори не желаят да си представят.
А случаят е именно такъв. От вихрените главозамайващи фрази на първите му стихотворения и под привидното еднообразие на автоматичното писане на хоризонта наистина изгряват цветовете на една „различна зора“. И сякаш през пролуки, появили се в конвенционалната действителност, подготвеният читател различава просторите на една нова страна, където Насладата се пробужда и иска да се облече в кралските си регалии.
Човек би повярвал, че през годините, които ще последват, е имал цялото необходимо време, за да прескочи от визионерството на поета към арената на всекидневието. Уви. Страхувам се, че не се е помръднал оттам. Както и да погледнем на нещата и въпреки предполагаемия прогрес, малтретирането на насладата продължава без прекъсване чак до наши дни. Като добросъвестни телефонистки обществата открай време са се погрижили да свържат събеседването между телата с вулгарността. А когато един хубав ден разбунтувалият се маркиз дьо Сад се одързостява да разкъса телените мрежи, то е, за да ни свърже с нещо също толкова неприемливо: с насилието. Все същото. Облеченият в расо с болна фантазия и облеченият в расо безбожник си подават ръка, така че всички онези тайни шепоти, всички онези тихи прекрасни стонове да разтърсят съзнанието ни, вместо да го радват. Сигурно и пряко Божията воля ние не сме създадени, за да получаваме предплата за Рая.
Но именно тук, на това място, идва да застане Андреас Ембирикос. Благ образ като този на Назарянина в цялата негова лъчезарност, с целия благослов, витаещ над брачните – законни или незаконни – постели.
Не споря, че е възможно въздигането на еротичния акт в самостоятелна ценност с всички вероятни негови проекции вече да е съществувало като повеля в общите насоки на сюрреализма. Но частта на чудодейството, където и най-малката молекула материя се освещава, е дар от нашия поет, чиста печалба – следствие от неговия темперамент. Не трябва да правим нищо повече от това да сравним „Великият Ориенталец“ със „Сто и четиридесет дни на Содом“, за да проумеем как е възможно една неназовима Преизподня, сътворена от с ъ щ и т е м а т е р и а л и, да се превърне в земен Рай.
За това става въпрос. Поезията е създадена, за да коригира Божиите грешки; или ако не, то тогава, за да показва колко погрешно ние сме схванали неговите дарове.
Скъпи мой Андреас, някога ние дръзнахме да си помислим, че при един различен метод на сглобяване, продиктуван ни от нашите чувства, купчината материали, които представлява този свят, би могла да ни даде една по-обитаема постройка. Сблъскахме се с непробиваема стена: западния възглед за изкуството. Който в неспособността си да се движи на митично ниво стигна дотам да се ограничи до наблюдението и анализа, превръщайки пространството на стихотворението от сплит на мистично разклоняване в проста меланхолична изповедалня; и не само това, а и да въвежда понятието „модел, образец“ и в словото от гледна точка на това, че е стигнало дотам във всяко тяло или пейзаж всеки път да замества един различен индивидуализиран автобиографичен случай. Така обаче голямото колело на „евентуалността“ на човека спира завинаги; и неговият емоционален механизъм вече не може да проработи освен с болка вместо болката и с въздишка вместо въздишката. „Колко жалко!“, възкликваше и ти с напукано от стреса, но заинатено изражение на лицето, обърнато към утопията на един по-добър свят както стрелката на компаса към север. Уви. Ние, скъпи приятелю, се опълчихме срещу дълбоко вкоренени предразсъдъци. Трябва да признаем това и да платим цената; съвсем несправедливо, както несправедливо са готови да заплатят за мимолетното си щастие разпнатите от вина християни, без на никого от тях някога да е хрумвало да въстане.
Сигурно що се отнася до душевния ръст и от гледна точка на диагностиката, ние продължаваме да пълзим на четири крака.
При все това във времена на свещенодействие човек е нямал намерение да предъвква известното; обръщал се е към неизвестното. При поетичното слово нещо, което се разбира от само себе си е то да достига о т в ъ д. Онова стъпалце, което в наши дни изглежда толкова трудно да бъде изкачено от онези, които ловят риба във водите на поезията, също както във водите на енциклопедиите. Въображението – предвестникът на реалността – което е в състояние, както взима едно дърво от ливадата и го премества в стаята ти, да вземе една човешка съдба в дадено състояние А и да я преобрази в състояние Б – необяснимо е, но се случва – не пожелаха, поне в пълното му развитие и функциониране, никога да го приемат. Нещастие бе, че още преди да е успял да премине през разноцветните представи или архитектурните си постижения в изкуството на словото, Средиземноморският човек бе изличен – имам предвид като разбиране – от нашата изразност. Какво би могла да представлява една минойска поезия? Това не ни е известно. Но какво е прозрачността, ни е известно; поне на нас, гърците, ни е дадено свише. Следователно трудността не се крие в това; трябва да я свалим там отвисоко – продължавам да имам предвид прозрачността – и да я приложим към нашите чувства, към сетивата си, към идеите си; да проглеждаме, независимо, а понякога и пряко изграденото ни свръх-аз, през първото, второто и третото ниво – кои в действителност сме и следователно какви бихме могли да бъдем. Как обаче да стане това? Живеем във века на леснотата. Тук дори и думите, освен ако не са кафеджийски лаф, се затрудняват да проникнат – удобен случай да се самоубият всякакви Маларме по света. Тази история, както би казал и ти самият, няма край. Преминахме през описанието на чувствата към свръхсетивното, оттам към умозрителността, а оттам към политизирането. Ти би казал, че човек е способен да измисли какво ли не, стига да не бъде задължен да го погледне право в лицето. А от гледна точка на публиката: да не се изложи непоправимо.
* * *
Глашатаите на идеи в поезията се стремят към една истина, която по правило още на следващия ден ги опровергава, както понятието за красиво опровергава на по-по-следващия ден прекомерно изтънчените любители на красотата. „Красивото“ и „истината“ могат да имат трайност и да остават непроменени единствено посредством магията, която е и изкуството на преобразяването. На него принадлежи Андреас Ембирикос и от него произтича „онова“, поразително и същевременно неостаряващо, което се излъчва от стиховете му.
Защото какво друго е „младата жена, държаща в ръце взора си като чудотворна змия“? Какво е „гръдта, разтваряща се като ветрило в часа, когато се надигат легендите на мрачните градове“? А „звукът, който се надига горд и увлича с гъвкавостта на съвършена механика на изтънчено щастие“? Има ли нещо по-неприемливо в сравнението „така безжалостно тази история бе забравена, както се случва винаги когато горският забрави мълнията си в гората“? Има ли нещо параноично в израза „лимоновите дръвчета, които разцъфват времето завинаги“?
Според мен по-скоро е необходим благослов, за да можеш да кажеш, че „фъстъците, които бедните деца събират, приличат на бързи платноходки“ или че „дзиловете на зеленото останаха метални“; и допълнителна душевна щедрост, ако, вместо да хленчиш и да се сополивиш, направо кажеш „жребчето се втурна в пастта на пролетта“. Само един чистокръвен поет може да възкликне „урожайни времена като ябълки през септември“ и време, което не може да проумее това, е най-малкото подозрително.
Да преливаш дадени знания в стихове в най-добрия случай е подвиг. А да разкриваш едно невиждано усещане – чудо. „Тайна моя надеждо, в планините приветствам твоето ехо“, казва поетът. И в същия миг усещаме ехото да ни блъска в гърдите. „Когато духа вятър, тръстиките се изпълват със свирачки на флейта“; където действително се изпълва и слухът ни; човек би казал, че се изпълва през очите; тъй като се задейства второто зрение, то върши работата и на останалите ни сетива.
И все пак над всичко това, от който и ъгъл да погледнем завихрянето във водовъртежа на иконоборческите изрази, съдържащи се в първите му две книги, онова което виждаме да се възмогва с почти математическа точност, е Еросът. Еросът не в образа на малко момченце, познат ни от нашата митология, а в образа на прелестно момиченце – „утрешна наша надежда“.
Невръстна съвременна богиня, чийто вълшебен жезъл е от стъбълце на цвете или избликване на вода; и с който е достатъчно тя да докосне нещата, за да си възвърнат девствеността или да се възбудят еротично; сякаш едното предизвиква другото, а двете заедно – блясък и потрепване – на едно и също вдъхновение чудотворни стихии – млечни братя.
Трябва да признаем, че начинът да кръжиш при приземяване, както бихме казали да се възнасяш при оргазъм, дори да не знаеш точно кога, ако се намира в онова, което разиграва край теб приспаният живот, който се събужда, или будният, който е заспал, се дължи на сюрреализма; но в ръцете на Андреас Ембирикос придобива нечувана сила, превръща се в бързосвяткащ инструмент, който стъписва преображението на материята и го представя едновременно и тъждествено от всичките му страни. Класически пример представляват двете млади приятелки, които за едни не са нищо друго освен две прегърнати девойки; за него обаче те са чисто магическа плетеница: „Оковите, които удържаха щурците на венерините им хълмове, се отвързаха като струи разтопена стомана и двете приятелки се сляха както двата края на колан“. Същото се случва и с всичко около нас; което, преди напълно да сме го осъзнали, претърпява превращение сякаш природните закони, които ни проникват, остават извън това представяне на живота на второ ниво. „Вътре в скрития водоем една капка застана на гърдата на младо момиче заето с грижи по копринените плодове на своята леност. Мария се казваше и на левия и крак висеше гущер разнобагрен безок и с двойна опашка. Когато скалата на която бе застанала се разпадна като валма дим се изпари и капката която се отрони от гърдите и разцъфна и оттогава на мястото и остана недовършено бадемово дърво“.
В поредицата „Прешлените на града“, написана през 1935 г., проследяваме на практика асоциативната последователност, както тя е наречена от теоретиците, която не е нищо друго, освен умението да цитираш образа, който една дума поражда у теб, а след това новия, който последната дума ражда у теб от предишната и т.н., безразличен дали този подреден синтаксис може, или не да съответства на някаква логична нишка.
………………………….
Еросът у Ембирикос крие вдъхновението на истинско пречистване. Той остава непокварен дори във високата степен на разпътност, която показва, че достига във „Великият Ориенталец“. Неизвестно как съхранява тайната през цялото време на еротичната си словесност, запазва почти детска наивност, нещо от удивлението на момчето, което за пръв път открива женското тяло и неговите тайнствени светове.
Впрочем във и отвъд поетичната тъкан на стиховете му се намира тази наивност, която го прави различен и която донякъде оправдава небрежността на стила му: онези повторения на думи в една и съща строфа; съседството на сходни гласни; аномалиите в потока на ритъма; сътресенията на езиковия инструмент. Такова презрение към естетиката, което, от една страна, може да му е навредило, но от друга – от човешка гледна точка – е станало негов помощник. Темпераментът, който поетът се мъчи да запази непокътнат и най-значимо доказателство за неговия успех, е, че колкото и да е странно, езиковата форма катаревуса, която той по една или друга причина възприема като изразно средство, вместо, както може да се очаква, да придаде на творчеството му суха книжност, постига тъкмо обратното.
По този въпрос си спомням какво казваше Георгиос Сеферис, който открай време в разговорите ни твърдеше – добронамерено – че в известен смисъл Ембирикос продължава книжовната традиция в новогръцката словесност. Не мисля, че е така. По-скоро това е недоверието му към един изгладен и колосан димотики, който се страхуваше да не би на свой ред също да претърпи изменения от другата крайност в нов вид книжност, което го караше да нахлува като ледоразбивач сред екстремностите на тази езикова форма. Той притежаваше необходимия заряд. Заряд със самородна магия. Детската му памет бе изпълнена със старите преводи на Жул Верн, които ненаситно поглъщаше и които веднъж завинаги бяха свързали в нежната му душа жаждата за приключения и скиталчеството в неизследвани райони с чисто поетичните му импулси. Когато пишеше стихове в стила на Паламас, изричаше лъжи и сам разбираше това.
………………………….
Но явлението не се изчерпва дотук. Особено за гърка сюрреалист – всеки разбира това – катаревуса предоставя допълнителна „клавиатура“, улесняваща го в опита му да свири, особено да съпоставя – като художник крещящите и контрастни цветове – изразни типове от различни слоеве и произход така, както вид колаж, който според обстоятелствата придава на текстовете му ту привидна сериозност, ту рядкост, ту хумористичен оттенък. Да оставим настрана факта, че би било немислимо за един пар екселанс привърженик на спонтанността и щедростта ‒ привикнал да смята за по-драгоценна от шепа брилянти шепата, загребваща морски камъчета и водорасли от тинята по дъното ‒ да остави неизползвани богатите залежи на гръцкия речник или да ги подложи на неприемлив според неговото разбиране механизъм на подбор. Нюанси на чувствителността, би казал някой. Възможно е. Те обаче са, които, без да ги броиш един по един (нещо, което нито е възможно, нито самият той би желал), придават на крайния резултат необяснимото му в друго отношение очарование. В стихотворенията от втория период наблюдаваме същия елемент, който някога стигаше дотам да се превръща в ненадейно отприщване на образи ‒ как сега става равносилно стимулиране на смислови понятия.
………………………….
Не си спомням някога да са ме вълнували събирателният дух и живите енциклопедии. Средноуспеваемият ученик в мен продължава да се отегчава от урока по история, преди всичко когато от него искат да изрежда дати. Много повече ме интересуват хората и техните мечти. „Крещящ в полза на любовта…“, казваш ти; че как иначе? Любовта е превъзходна труднопроходима местност. Понечилите да я изследват никога не са се завърнали – на добър им час! Едно голо тяло никога не престава да бъде неизчерпаемо поле и съвсем не без основание моите прадеди, еолийците, са си го представяли както лозарите гроздето; заемали са се с него от култивирането и са го довеждали до виното. Тоест – и именно такъв е случаят – до насладата, която никоя теория до днес – от християнството до марксизма – не се е удостоила да и отредят място под откритото небе на нашите сетивни възприятия.
Не съм теоретик и много рядко се случва да говоря произволно. Но когато някой обича среброто, естествено е да иска да посребри всичко. Не са ли сторили същото и островитяните с Богородица? Ето, такъв един островитянин съм и си оставам и аз, драги ми Андреас; верующ що се отнася до наровите дървета и момичетата; и нека ми го вменяват във вина онези, които виждат „дърво“ или „незрялост“ в символи, равносилни на кръста и меча. По своя си начин и аз надавам вик в името на любовта, но и на правото на човека – ето какво дава събирането, ако си направиш труда да го извършиш. А ти знаеш какво да сториш.
Случи се да поживея близо до теб на Лесбос, на Парос, на Андрос; а и в Париж, в Одеса, в Москва, в Ленинград. Навсякъде ни съпровождаха – съпровождаха мисълта ни, по-право начина ни на мислене – това дърво и това момиче: силата да поникваш, да разцъфваш, да даваш плодове от дън съкровението на душата си. А къде другаде освен в Егейско море е съществувал първоизточникът им? Може аз да съм държал това море тук, а ти да си го отнесъл по-натам; не това е важно; важното е, че и двамата опитахме да приложим чистотата и нераболепния му състав – с напълно преобразяващо предразположение в материалния свят; а в моралния свят с напълно освобождаващо предразположение. Пред тях разни други официално освобождаващи послания биха имали всякакво основание да бледнеят – нека ми бъде позволено това едносекундно самохвалство. Господа, онова, което днес изглежда безболезнено, утре ще заболи. Изчакайте малко да се развидели. Привиденията са лоши съветници. И ако онова, което – вече на светло – продължава да бъде необяснимо, не се случи да съвпадне с недоумението (а защо не с вярата?) на невинния, артикулиращ природните стихии, търсейки един по-разпознаваем бог, веднъж завинаги се откажете от Поезията. Достатъчно се правихте на ридаеща Менада върху проснати по земята тела, тъй като преди това вие сте ги удушили със собствените си ръце. Разбира се, по време на Карнавала много важен се чувства онзи, който се маскира като Дявол – но когато празникът свърши?
Имам усещането, че прекарах цял живот в търсене на нещо, което не може да бъде осребрено. Теб, когото щяха да отлъчат трийсет митрополита едновременно, смятам за последния от невинните, появили се сред нас. Господ да дава здраве на острова на твоите деди, който те следваше чак до далечния Запад и до Кинг Конг. Оттам ти наследи добродетелта да не възбуждаш болезнеността, да не притегляш с отблъскващото тази евтина сирена на нашето време.
Става дума за аристократичния поглед, който, какво да се прави – аристократите изобщо не притежават, а го споделят, дори в излишък, обикновените хорица из егейския Архипелаг. Разните там кир-Янис и кира-Мария, които поколението ни – за щастие свари да опознае – с материалното изображение на тяхната идея – варосаната стена – и със слънцепоклонничеството на тяхната душа – слънчоглед в тенекиен гюм. Опитайте се да откриете по някоя земна шир други жители, чието въображение да представлява по-категорично отрицание на грозотата.
„Златно мое въображение“, както казваше и Бретон, „ако има нещо, което обичам у теб, то е, че никога не прощаваш“.
Превод от гръцки: Здравка Михайлова