Добрите поети хващат за ръка чувствителните си читатели и ги отвеждат на изумителни пътешествия във времето и пространството. Макар отначало да изглеждат като обикновени съпровождащи, не след дълго те стават за нас спътници, с които не искаме да се разделим, майстори, на които сме щастливи да бъдем чираци, мъдреци, които с всяка стъпка ни правят по-зрели.
Заради тези качества Георгиос Сеферис е определен от специалистите като съвременен Одисей. Заточеник далеч от земите, където се е родил, прекарал детството си като странник в своята страна, пътешественик, търсещ изгубен рай на местата където пребивава по служба.
През 1914 г., когато избухва Първата световна война, Сеферис се преселва заедно със семейството си в Атина от Измир (Смирна), където е роден. През четиринайсетте години прекарани в Измир, и особено в Искеле (Скала) на брега на Урла (Вурлà), където прекарва летните ваканции заедно със семейството на майка си във вуйчовата къща, в кръга на рибарите, декламиращи наизуст часове наред известната поема от критско-венецианското възраждане „Еротокритос“, той изживява може би най-щастливия период в живота си.
Наистина върху творческата личност на Сеферис оставят следи майстори на модерната френска поезия като Рембо, Лафорг, Валерѝ, с които той има случай да се запознае отблизо в годините, прекарани в Париж, за където заминава през 1918 г. да следва право; следи оставя и Т. С. Елиът, когото открива в Лондон, където отива, за да усъвършенства английския си. Но нито един от новите житейски пътища не е бил толкова определящ, колкото корените и спомените, привързващи го към детството. Преживяната през 1922 г. трагедия преобръща неговия щастлив свят, а принудата често да се пътува далеч от родината, заради дипломацията, която избира като професия, засилва усещането за заточеност като източник на поезията му.
Кой човек, който се е запитал в какъв свят и в какво време живее, не се е докоснал до усещането за заточеност, което го съпътствува. Кой грамотен човек с такова съзнание и чувствителност, четейки стиховете на Сеферис, не би намерил себе си, не би се отъждествил с изобразяваната в тези стихове действителност? Много живеещи по тези земи просветени хора се гордеят, че са съотечественици на Омир, Талес, Херодот, Хераклит. Как биха могли те, приветстващи с любов дори Сафо от Лесбос в древността, да останат равнодушни към близък роднина, роден в много по-близкото минало в Измир, живял до четиринадесет годишната си възраст в този залив и станал впоследствие значим световен поет?
Когато към края на петдесетте години открих поезията на Сеферис, дълбоко ме развълнува близостта, която почувствах с неговия свят. В моето семейство съществуваше усещане за лишеност от свое място, от родина. Майка ми е репатрирана от град Ханя на остров Крит при размяната на населението между Гърция и Турция. А баща ми е пътешественик, тръгнал да пътува от източен Анадол; след като обиколил различни средиземноморски пристанища като Пирея, Триполи, Тунис, Алжир, се запилял из Южна Америка, Холандска Гвиана, накрая преживял много приключения в Сантяго и Хавана в Куба и се завърнал след двадесет и четири години в родината-майка. С този дух на отъждествяване започнах да превеждам на турски „Роман“ на Сеферис под заглавието „Епичен разказ“ от английските преводи на Едмънд Кили и Филип Шерард. Мелих Джевдет Андай предложи цялостното издаване на тези стихове в двадесет и четири части, някои от които бяха издадени в „Йени Дерги“ („Ново списание“), ръководено от Мемет Фуат. Така „Роман“ излезе на турски през 1966 г. под заглавие „Епичен разказ“. След интереса, който породи, издателство „Алтън китаплар“ („Златни книги“) издаде под заглавие „Три червени гълъба“ сборник, включващ „Гимнопедия“, „Тетрадка за упражнения“, някои части от „Корабен дневник“ и стихотворенията от „Кихли“, част от „Дневниците“ и някои есета. След това към този сборник прибавих „Три тайни поеми“ и издаденото в Paris Review интервю на Едмънд Кили със Сеферис и ги издадох през 1995 г. в поредицата „Профил“ на изданията на Деловата и кредитна банка. Струва ми се, че и тиражът на тази книга е изчерпан и тя очаква да бъде отпечатана наново. Междувременно и „Събраните стихове“ на Сеферис, преведени от Ираклис Милас и Оздемир Индже, претърпяха второто си издание в издание на „Варлък“.
Докато подготвях за печат „Три червени гълъба“ с вълнение прочетох в книгата на Сеферис „Дневник на един поет“ за пътешествията му в Измир, Искеле, Урла и в Кападокия, които предприема, докато е бил на дипломатическа служба в гръцкото посолство в Анкара през периода 1948-1950 г. Значи този поет-мъдрец, към когото изпитвах такова огромно възхищение, бе живял две години в Турция и никой от нашия литературен свят нямаше и представа за това.
Разбира се, впечатленията от това пътешествие, с което Сеферис се завръща в детските си дни са много важни за нас, които споделяме ако не същия живот, то поне същата география. В тези наблюдения има както тъга, към която не можем да останем равнодушни, така и критични изводи, които трябва да посрещнем с разбиране. Още по-важно е, че дори тези спомени носят предизвикателство, което отново ни препраща към поезията на Сеферис.
Идването на Сеферис през 1950 г. в Измир, Урла и Искеле би могло лесно да се превърне в тема за изследване на настоящия симпозиум, на който честваме стогодишнината от неговото рождение. Погледнато от различни зрителни ъгли, това е драматично завръщане, сърцераздирателно съпоставяне между минало и настояще. Но според мен темата, която всъщност трябва да обсъдим днес, е какъв човек е този скиталец, завърнал се в земите, където е роден. Да, Сеферис е мъдрец, който като съвременен Одисей тръгва на презморски пътешествия, преживява много приключения, става свидетел на войни и катастрофи. Но дали мястото, където се завръща, е Итака? Дали съществува Пенелопа, която го очаква?
Аз гледам на това явление повече с очите на Телемах, който се опитва да разбере баща си. Струва ми се, че с издадената през 1931 г. любовна лирика, озаглавена „Завой“, Сеферис освобождава гръцката поезия от изтърканите епитети и стереотипни рими, на които тя се подчинява през този период и в книгата си от 1932 г. „Щерна“ представя знак, с който по-късно често ще се срещаме в неговата поезия. Този знак-символ е едно подземно водохранилище, което капка по капка събира влага. Въпреки че прозрачните и бистри води на този водоем са извор на живот, те не са част от живота. А милиони хора по земята са увлечени от пълното с тревожни и разнообразни удоволствия ежедневно течение на живота. Цистерната подхранва този горен свят, но наред с това той не се интересува от нея. Напомня тайното и в същото време значително натрупване на чувствителност, която се крие във всеки човек. Това е извор, към който рано или късно трябва да се върне всеки, поискал да открие истинската си самоличност.
Това духовно пътуване, на което човек потегля, за да намери истинската си самоличност, изразява търсенето му, предприето по пътя за откриване на източниците на живот, както в творбите му „Роман“ („Епичен разказ“), издадена през 1934 г., в последвалите я „Тетрадка за упражнения“, „Дневници“ („Тетрадка за пътуване“) I, II, III, „Кихли“ и „Три тайни поеми“, така и в преведената от него на гръцки „Пуста земя“ на Т. С. Елиът.
Първата от двете важни особености на „ние“, или „аз“ като герои на някои от тези стихове, е отъждествяването с модерния човек, който е в духовна разруха и който се мъчи да разбере какво представлява времето, в което живее, не само за да открие отдалечения извор на живота; втората малко или повече е ясното уподобяване с Одисей и по такъв начин със съществуването вътре и вън от събитията, с които той се сблъсква.
Ние усещаме у героя на въпросните стихове наличието на интуиция, каквато отсъства у спътниците му. Сеферис се появява пред нас като поет, разбиращ и обясняващ, че е във фаза на подготовка по пътя за обединяване на разкъсания от миналото и настоящето живот. Този процес, който в „Роман“ („Епичен разказ), в стихотворението „Стратис Моряка“, в „Царя на Асина“, в „Кихли“ и в множество от по-сетнешните стихове понякога се превръща в стремеж за потъване в спомените, понякога в размисъл за природата, а понякога в стремеж за себепознание с постепенно нарастващо съзнание, наистина е процес на пречистване. Този процес, който завършва със спускането на Одисей в подземното царство, с пътуването му в царството на мъртвите от края на „Роман“ („Епичен разказ“), със завършването на този процес поетът или героят на стихотворението се измъква от черупката на своето същество и постига истинската си същност с внезапно настъпило просветление.
И темата на последната част на стихотворението „Кихли“ е същата. Мачтите и корпусът на потъналия край бреговете на остров Порос кораб с име „Кихли“ („Дрозд“), които се виждат в прозрачните води, дават възможност въображението на Сеферис да тръгне на път от живите към мъртвите. По време на това пътешествие героят на стихотворението изоставя ролята си на Одисей и се превръща в слепия Едип, който застава в Колон лице в лице с действителността. А последната част на стихотворението изобразява освобождаването от вътрешната му необузданост и постигането на просветление и сливане на световете на живите и мъртвите.
И ето че Сеферис, чиято стогодишнина честваме днес, с наученото от видяното и преживяно е постигнал такава мъдрост, че когато днес се появява пред нас с това съзнание и чувствителност, назовани от Филип Шерард „креативно възприятие“, не можем да останем равнодушни към това негово идване, към завръщането му като съзидателен дух в земите, където е роден. Защото дори да не сме разбрали, че посетилият Искеле и Урла край Измир, докато е бил на работа в Анкара през 1948-1950 г., дипломат на средна възраст и голям поет е наш съгражданин, разкриващ на самите нас кои сме, днес поне любителите на поезията в Турция вече познават истинската му творческа същност. След превода на турски език на неговата поезия вече мнозина са значимите поети, вдъхновени и повлияни от него. Именно поради факта, че неговите стихове са важен извор, за да се научим на най-важното от изкуствата – изкуството да живеем заедно – ние го възприемаме като жив творчески дух. И дълбоко е усещането за щастие, породено от това, че празнуваме тук заедно с гръцките ни приятели стогодишния юбилей от неговото рождение.
Превод от турски Емилия Славкова
Бележка:
* Джеват Чапан преподава английска и американска литература в университета Йеди Тепе в Истанбул. – Бел. прев.