Георгиос Сеферис : „ГИМНОПЕДИЯ“ (1936)

Геологически Тира е образувана от бигор и каолин, а в дълбокия ѝ залив… са се появявали и са потъвали острови. Тира е била център на прадревна религия, при ритуала на която са се изпълнявали лирични танци в строг и тежък ритъм, наречен „гимнопедия“ (танц на голите деца). Из „Пътеводител на Гърция“

ИЗ „ПЛАНОВЕ ЗА ЕДНО ЛЯТО“

* * *

Цветя на камъка срещу зеленото море

с жилки, които ми напомняха за други любови,

лъщящи в лекия ръмеж,

цветя на камъка, лица,

които дойдоха, когато никой не говореше и ми проговориха,

които ми позволиха да ги докосна след мълчанието

сред пинии, олеандри и платани.

* * *

Топлата вода ми напомня всяка сутрин,

че няма нищо друго живо покрай мен.

* * *

В морските пещери

има жажда, има любов,

съществува екстаз,

всички те твърди като раковини,

можеш да ги хванеш в дланта си.

В морските пещери

дни наред се взирах в очите ти

и не те разпознавах, нито ти ме познаваше.

Превод от гръцки Здравка Михайлова

 

* * *

Между два горчиви мига нямаш време

дъх да си поемеш

между лицето ти и лицето ти

нежна красота на дете се изписва и угасва.

* * *

Стига си гледал морето на вълните овчите

кожи полюшващи платноходките

под небето ние сме рибите

и дърветата водораслите

Превод от гръцки Цветанка Еленкова

 

СЛОВО ЗА ЛЯТОТО

Завърнахме се пак във есента. А лятото

като тетрадка, на която се уморихме

да записваме, остава

пълна с диаграми и абстрактни скици

по белите полета и с въпросителни. Завърнахме се пак

в епохата на очите, които гледат

във огледалото, под електрическата светлина,

със стиснати устни, чужди хора,

в стаите, по улиците, под пиперовите дървета,

когато фаровете на автомобилите убиват

хиляди бледи маски.

Завърнахме се: винаги тръгваме да се върнем

в самотата, със шепа пръст във празните си длани.

А аз обичах някога булевард „Сингру“,

двойното полюляване в тази огромна улица,

което по чудотворен начин ни отвеждаше

във вечното море, за да измие греховете ни.

Обикнах някои непознати хора,

които срещах най-внезапно в изгрева на деня,

те разговаряха със себе си

подобно капитани на потънали армади

сигурен знак, че е голям светът.

А бях обикнал тукашните улици, колоните,

макар че съм роден на други бряг

с върби и острови – тръстики,

които пазеха във пясъците си вода, да се напие

гребецът, макар че съм роден

при онова време, което на пръста си навивам,

когато съм безкрайно уморен. Не зная вече

къде съм се родил.

Остава още жълтата есенция на лятото,

ръцете ти, които са докосвали медузи по водата,

очите ти, отворени внезапно, първите

на света очи, подводни пещери –

боси крака по червеникавата пръст.

Остава още русият вкаменен юноша – лятото,

мъничко сол, която съхне във вдълбината

на една скала,

малко игли от пинии след дъжд –

разпръснати, червени като разплетени рибарски мрежи.

Тези лица не ги разбирам, не, не ги разбирам:

те имитират понякога смъртта, а после пак

светват с живота на светулка, бледен,

с усилие ограничено, безнадежден,

стегнат между две бръчки,

свит между две мръсни маси в кафенето,

убиват се едно с друго, смаляват се,

лепят се по стъклата като пощенски марки –

лица от друго племе.

Вървяхме заедно, делихме хляб и сън,

усетихме същата мъка на раздялата,

градихме къщите си с камъни, които имахме,

качихме се на кораби, изселихме се, върнахме се –

намерихме жените си, които чакаха,

познаха ни едва, никой не ни познава.

Другарите се облякоха в статуи,

в празните и голи столове на есента, другарите

убиха своите лица – не ги разбирам.

Остава още жълтата пустиня – лятото,

вълни от пясък, които чезнат в отвъднешния кръг,

ритъм на тъпани, безмилостен, безкраен,

очи пламтящи, които в слънцето потъват,

ръце с движения на птици, драскащи по небето,

които поздравяват стихове на убити,

застанали в стойка „мирно“,

и чезнещи зад граница, която аз не определям,

а тя ме управлява,

и твоите ръце, докосващи свободната вълна.

Есен, 1936

Превод от гръцки Стефан Гечев

 

ОГНЬОВЕ НА ИВАНОВДЕН

Съдбата ни като изляното слово не може да се промени.

Нищо не може да се промени.

Изляха оловото във водата под звездите,

сега нека да палят огньовете.

Ако стоиш гола пред огледалото до полунощ, ще видиш –

ще видиш как човекът преминава в дъното на огледалото,

човекът в твоята съдба, който ръководи тялото ти

във самотата и във мълчание, човекът

на самотата и мълчанието ти –

и нека палят огньовете.

В часа, когато денят свърши, а друг не почна,

в часа, когато се отсече времето,

онзи, който от днес и по-рано, още в началото,

е бил владетел на тялото ти –

трябва да го намериш,

трябва поне да го потърсиш, за да го намери

някой друг, когато ще си мъртва.

Децата палят огньовете и викат радостно

пред пламъците сред топлата нощ (та палил ли е

някой друг пожар, освен дете, о, Херострате?¹)

и хвърлят сол сред пламъците да избухват.

(Как странно ни поглеждат изведнъж къщите –

леговищата на човека, когато ги погали някой

случаен блясък.)

Но ти, познала радостта от камъка

върху скалата, бита от вълните

в онази вечер, когато спокойствието слезе;

ти слушаше отдалече човешкия глас – гласът

на самолета и мълчанието

в собственото си тяло

в онази нощ на Ивановден,

когато всички огньове угаснаха;

тогава под звездите ти се зае да търсиш

из пепелта.

Превод от гръцки Стефан Гечев

 

RAVEN²

In memoriam E. A. P.

Години подобно криле. Какво си спомня неподвижен гарванът?

Какво си спомнят мъртъвците край корените на дърветата?

Имаха ръцете ти цвета на ябълка, която пада.

И този глас, завръщащ се винаги, шептящ.

Онези, които пътуват, виждат платното и звездите,

слушат вятъра и слушат отвъд вятъра другото море,

подобно раковина на ухото, не дочуват

нищо друго, не търсят между сенките на кипарисите

някое изгубено лице, една монета, не се питат,

когато видят гарван върху сухото дърво, какво си спомня.

Остава неподвижен високо над часовете ми,

сякаш душа на статуя без очи.

Толкова много хора събрани в тази птица,

хиляди човеци забравени, изтрити бръчки,

прегръдки запустели недовършен смях,

спрели строежи, заглъхнали гари,

сън, натежаващ от златна роса.

Стои неподвижен. Надзирава часовете ми. Какво си спомня?

Толкова много рани в невидимите хора, в него

страсти колебливи в очакване на второто пришествие,

желания нищожни залепнали в пръстта

убити деца и жени изморени по изгрев.

Дали натежава върху сухия клон, дали натежава

върху корена на жълтото дърво, върху раменете

на другите хора, лица причудливи,

безсилни да докоснат капчица вода, потънали в пръстта,

къде натежава?

Имаха ръцете ти винаги тежестта на водата

в морските пещери, тежест ефирна, без размисъл,

с движението с което прогонваме някоя лоша мисъл,

приглаждайки морето от край до край, до хоризонта,

до островите.

Натежа полето след дъжда; какво си спомня

черният застинал пламък върху сивото небе,

вклинен между човека и спомена за човека,

между раната и между наранилата ръка – черно копие.

Потъмня полето пиейки дъжда, утихна вятърът,

не стига моят дъх, кой ще го отмести

между паметта, процеп – гръд изненадана

между сенките, които се мъчат отново да станат

мъж и жена,

между съня и смъртта застинал живот.

Имаха ръцете ти това движение все към унеса на морето,

милвайки съня, който бавно се изкачва, златен паяк

въздавайки в слънцето всички съзвездия,

затворените клепачи, затворените криле…

Корица (Корча), зимата на 1937

Превод от гръцки Яна Букова

 

Бележки

Коментари