В един свой текст, писан на френски през 1941 г. („Есета“, том трети, стр. 63), Сеферис окачествява Малоазийската катастрофа от 1922 г. като „уникално събитие в историята на елинизма“.
Наистина, освен икономическото, политическо и социално брожение, които предизвиква, както и принудителното масово завръщане на милион и половина бежанци в новооснованата гръцка държава, наброяваща четири милионно население, като допълнителен и може би по-ужасяващ резултат Малоазийската катастрофа донася объркване и загуба на посоката в областта на възпитанието и идеологията.
Изведнъж през 1922 г. за пръв път големите основополагащи митове на гръцката държава, представлявали абсолютни константи както на официалната идеология, така и на народната фантазия, се преобръщат, рухват само за една нощ. Тъй като независимо дали става въпрос за Троянската война и хубавата Елена или за златното руно на Аргонавтите, за подвизите на Александър Велики или за тези на Дигенис Акритас, по същество винаги, от векове, е ставало въпрос за едно и също нещо: някакъв герой (или някаква войска) – носители на гръцките ценности, се отправят в поход на изток към Мала Азия, където след дългогодишни битки налагат гръцкия светоглед и се завръщат като победители или се установяват там триумфиращи.
Този изначален митичен ред на нещата се преобръща през 1922 г. Не толкова защото една гръцка армия се завръща от Мала Азия победена и унизена, а защото след себе си тя повлича и изкоренява установеното там още от древността компактно гръцко население, нещо, което не се е случило дори по време на турското присъствие там още от XI век, нито при падането на Константинопол, нито през владичеството на самата Османска империя в продължение на пет века.
С изкореняването на гръцкия етнически елемент през 1922 г., със заминаването без възможност за завръщане, парещата тема за „νόστος“1, толкова свързана с елинизма, с началото и причината за неговите основополагащи митове, от само себе си се превръща в нещо мъчително проблематично. Смята се, че сред гръцките писатели онзи, който може би най-добре от всички е подпечатал тази безизходица със смъртта си през 1928 г., е бил Кариотакис2.
Впоследствие редица текстове, писани в периода между двете войни или малко след войната, имащи за тема мита за Одисей (Епископопулос, Казандзакис, Ембирикос, Енгонопулос), когато не поругават образа на героя, преиначават, подкопават или осмиват завръщането му в Итака. С една дума – Малоазийската катастрофа променя позицията на гръцкото общество спрямо фундаменталните митове на елинизма, спрямо древността изобщо и към Омир по-конкретно.
Проучването на творчеството на Сеферис (отпреди войната) от тази гледна точка, тоест с критерий – идеологическите последствия от Малоазийската катастрофа, е продиктувано от самия поет, както можем да заключим от онова, което той пише в писмо до Тимос Маланос през май 1944 г.: „…събитието, повлияло върху мен най-силно от всички останали, е Малоазийската катастрофа“. […] Може би ще поясня, ако добавя, че от тринайсетгодишната си възраст не съм преставал да бъда бежанец“.
Изучавайки днес поезията на Сеферис, струва ми се, че не бихме се отнесли предателски към намеренията на поета, ако кажем, че по един или друг начин безцелното, неувенчано с плодове пътуване, непрестанното и напусто странстване в търсене на една изгубена земя, на една изгубена любов, на един завинаги изгубен автентичен живот „на отсрещния бряг близо до папурите и тръстиките“, с една дума, както вече беше казано, „невъзможното завръщане“ представляват централният проблем на нейната довоенна тематика. Само повтарящото се заглавие „Корабен дневник“ ни кара да смятаме, че включените в тези стихосбирки стихотворения представляват вписвания на случващото се на кораба, отбелязвано от капитана му, като се имат предвид неговата повторяемост, фактът, че пътуванията на този кораб нямат край.
„Роман“ (1934-1935) представлява пар екселанс неговата довоенна поетична композиция, където това напразно търсене на вече завинаги изгубения „отсрещен бряг“ се систематизира в една история, която можем да проследим, тъй като в нейните главни епизоди разпознаваме, понякога непосредствено, друг път косвено, приключенията на Одисей и неговите другари (или с едно митологично покритие – на митовете, Аргонавтите, Персей, Агамемнон). Със следната съществена отлика: поведението на кораба не напомня много това на герои, а пътуването не напомня пътуване на завръщането, както често ни се припомня; по-лека-лека то се затлачва в едно безконечно странстване, дотам, че бива забравена дори неговата цел: завръщането.
Одисей на Сеферис познава същите перипетии и се опитва да устои на същите изкушения както и Омировият Одисей; той е завладян от същата фикс идея за завръщането, но никога не се завръща или по-скоро не може, дори не изглежда да вярва, че някога може да се завърне у дома. Без да бъде безцветен, безволев или аморален, Одисей на Сеферис се подчинява на неговата действителност; а неговата действителност е действителността на корабокрушенеца и на странстващия без надежда за завръщане. Въпреки винаги силния копнеж по завръщането, без никога да изоставя своите опити, Одисей на Сеферис изглежда сякаш взима решение, че завръщането му става невъзможно от само себе си.
В „Роман“ пътуването на Одисей завършва в царството на Хадес. Одисей слиза в подземното царство, както в „Одисея“, за да се посъветва с мъртвите и… остава заедно с тях, и той съветник редом с другите „немощни души сред асфоделите“. На онези, „които някога ще живеят“, на онези, които евентуално в бъдеще ще им се случи да си спомнят за тях и да слязат в подземното царство да потърсят съвета им, мъртвите имат да кажат:
„Ние, които нямахме нищо, ще ги научим на безметежие.“
Съответни и обслужващи същата гледна точка по онова време са и поетичните средства на Сеферис. Вече изгубените след Малоазийската катастрофа равновесие и хармония на света (от детските години в Скала и Смирна), завършената в езиково отношение и като метрика неразривна свързаност с традиционната поезия, която и съответства, е несъвместима със съвременната действителност; сега към този образ ние можем да изпитваме само носталгия („Любовно слово“) или да му се присмиваме (народната песен за Маламо и изобщо „Раковини, облаци“ от „Завой“).
Обратното, както свидетелства и заглавието му – „Роман“ – се представя не като епос, а като роман, тоест като нещо модерно. За разлика от двайсет и четирите песни на „Одисея“ с техните над 12 000 дактилически хекзаметри, с абсолютната яснота и прозрачност на разказа – отчетливост толкова образцова, колкото и необходима за героичния, позитивен, телеологичен възглед за света – в „Роман“ митът за Одисей е раздробен на двайсет и четири кратки стихотворения с всичко на всичко 360 стиха; преди всичко това са стихове фрагментарни, мрачни, подобни на ребуси; стихове свободни, написани с мистичен и символичен език. Елиптично писане, накъсана форма, съответстваща на съвременния релативистки възглед за света. С една дума – модерна форма.
Нареждайки се до Кариотакис, но от дистанцията на интелектуалеца (и дипломата), Сеферис, разбира се, не успява да измъкне тогавашното гръцко общество от безизходицата на „родния Ориент“. Но безспорно е съумял да впише повторно и функционално големите митове на елинизма в новогръцката литература, обновявайки традицията без да отхвърля античното наследство. А същевременно е успял да присади модернизма в Гърция не като (поредната) привнесена отвън теория и техника, а както и в Европа – като функционално следствие от една „рана“, като израз на едно жизнено необходимо отсъствие, като непрестанно търсене на вече станалото невъзможно завръщане. В Гърция модернизмът представлява за Сеферис още един опит да бъде излекувана „раната“ от 1922 г., едно морално поражение да бъде превърнато в естетическа победа.
От всички настъпили след 1922 г. поврати – всички по необходимост и почти съдбовно насочени към Запада (комунистическо движение, сюрреализъм: Варналис, Рицос, Ембирикос, Елитис и др.) – „Завой“ (1931) на Сеферис се оказва, по наше мнение, най-далновидният по отношение на развитието и на нашата литература, и на историята ни, каквито ги знаем днес. Може би защото е дълбоко вкоренен в традицията на елинизма, може би защото неговият поет е роден в Смирна. Но най-вече защото Сеферис вярва, че в голямата поезия няма смърт без възкресение. Въпреки всички безизходици (исторически, социални и поетични), за разлика от Кариотакис, Сеферис никога не изважда от живота си, нито от поезията си „чудото, което разтваря небесните селения, и е удобно за всичко“.
Ето какво чува той да му диктува твърде рано, в неподозирано време и съвсем съзнателно неговото алтер его: „Господин Стратис Моряка казва, че тъй като е зачеркнал песимизма, е взел решение отсега да работи за чудото. Твърди, че чудеса се случват (те са част от живота ни), ако ги подготвиш с много търпение и любов… […] Настоява, че това е неговата поетика“. („Дневник“ – втора част, 28.1.1932).
Няма да го опровергаят нито историята, нито поезията. „Чудото“ от 19403 г. ще смекчи унижението от 1922 и ще оплоди неговата поезия, първо като визия и като откровение в края на поемата „Кихли“ (1946-1947), а след това (1953-1955) по исторически начин, като неин органичен, функционален елемент в цикъла му откривателски „кипърски“ стихотворения.
Превод от гръцки Здравка Михайлова
Бележки:
1 Думата, използвана още от Омир, за „завръщане“. – Бел. прев.
2 Костас Кариотакис (1896-1928) – гръцки поет от неоромантичната и неосимволистична школа от периода между двете войни, завършил живота си със самоубийство. – Бел. прев.
3 Става въпрос за героичната епопея на албанския фронт. След ултиматум на Мусолини от 28 октомври 1940 г., който тогавашният гръцки диктатор Й. Метаксас отхвърля, сражавайки се в Епир, гръцката армия успява успешно да отблъсне италианския агресор. – Бел. прев.