Аксиния Михайлова
Текстът е публикуван в бр. 16 на “Ах, Мария” от 2009 г. – “Българската литература като списание. Спомени от 90-те”. Можете да закупите броя онлайн от “Български книжици” ТУК.
Каквото и да напиша за „Ах, Мария“, ще бъде прекалено лично, за да е обективно. Човек не може да говори безпристрастно нито за майка си, нито за рожбата си, която винаги е най-хубавото лястовиче. А Мария ми е и родителка, и дете, и още много назовими и неназовими късчета от един дълбоко персонален пъзел.
Мария е носталгия по времето, когато с най-добрите си приятели имахме всичкото време на света да говорим за литература, да я правим понякога, спорейки текстът като портокал ли е, или като лимон, да имаме мечти за наш остров, някъде на юг, и да вярваме, че ще живеем там един ден – щастливи и недостижими. Преди Петелът на Аркас да изкукурига: „И така, вече край с миражите!“
Мария е и дързостта на младостта ми, когато като преводач с почти нулев опит имах безразсъдството да се заема да превеждам френските сюрреалисти. Тя е онези три месеца препечени филийки, чай и „Арда“, през които с Румен Баросов с часове сме разсъждавали върху някоя дума и образ от „версиите“ на Пикасо, „великия мастурбатор“ на Дали или „магнитните полета“ на Брьотон и Супо… Часът на метеоритите още не беше настъпил. Тя е и първият екземпляр от „Сюрреализмът“, който Панос Статоянис, излизайки от Университетска печатница една юнска привечер през 1991, ми подаде; екземпляр, който отварям понякога, за да отдам почит на дързостта и полета, които само младостта притежава. Сега, след стотина автори и над двадесет преводни книги зад гърба си, с тъга осъзнавам, че друга такава еуфория и творчески делириум като в онзи период не съм имала. И ако днес ми предложат да се заема с подобно начинание, сигурно бих се поколебала. Благодаря ти, Мария, че преди 20 години ме хвърли в едно море, научи ме да омекотявам погледите на октоподите и ми вдъхна увереност.
Мария бе сутрешните опашки за мляко пред кварталния трафопост още преди зазоряване, сергиите с книги, шушони, електрически крушки и разговорници в подлеза на Централна гара през първите години след 1989, смъртта и православието, Средиземноморието, безконечните разговори в „Яйцето“, което още преди да се разпукне, бе създало усещането за една духовна общност и приятелства, които, благодаря на Бога, са живи и днес.
Когато все още имаше други алеи, Мария бе насладата да правим въжени мостове към различни -изми, стремежът и претенцията да запълваме по-големите и малки дупки в културната ни магистрала, гонейки дивеч по макадама, размахвайки мистрии или карайки валяк… Дали сме успели? Не знам!
За някои Мария е достоен ветеран (пълзяща змия), за други – изкуфяла вече баба (движеща ръцете си като облаци), трети* (противник Б) дори са и написали некролога, но за бога, братя, тя е само 19-годишна нефритена тийнейджърка, която все по-рядко тъче със совалка, обича да се забавлява и никак не й се прибира у дома!
P.S. Препоръчително е „третите“ да разучат подробно как се „забива игла на дъното на морето“ (22-ра и 64-та серия от движения на дългата форма Ян стил на Тай-Чи-Чуан), където се казва:
Б – атакува с прав юмручен удар с дясна ръка
А – блокира външно с лява длан и отклонява удара настрани и навътре. Едновременно с блока прехвърля десен лакът от вътрешната страна на ръката на Б и с леко движение на китката вкарва разперените си пръсти (разтворените страници на Мария) в окото на противника.