През 1888 младият, едва 22-годишен „доктор по философията“, Кръстьо Кръстев се завръща от Германия със завидни философски, естетически и литературни познания, които схваща не като затворена самоценност, а като средство за културно строителство с обществен характер. Изпълнен с просветителски пориви и със самочувствието на „херолд“ на нови духовни хоризонти, Кръстев начертава програма за развиването на „естетичний вкус на една публика тъй примитивна, тъй първобитна, каквато е нашата“. Основни според него са три фактора: родната литература, „образцови преводи на класиците“ и „обективни и подробни критики“. Третото поставя на първо място. Кръстев пръв у нас подчертава голямата мисия на критиката за култивиране на художествения вкус и изгражда критерии за професионална и обективна, поставена на научни основи, литературна критика.
Набелязал програма за естетическо ограмотяване на българските „четци“, Кръстев дири поле за осъществяването ѝ. Критичните му оценки за състоянието на българската литература, както и плановете му за предстоящите ѝ задачи не съвпадат с възгледите на тогавашните литературни корифеи. На младия критик му е душно под покривите на съществуващите литературни издания. Едно собствено списание несъмнено е най-подходящо за осъществяването на мащабния замисъл. Като директор на педагогическото училище в Казанлък начеващият учител издава „Литературно-научно списание на Казанлъшкото учителско дружество“ (1890), а на следващата година – сп. „Критика“ (1891, Пловдив). Издания с определен облик, но твърде стеснен периметър, те са все още в сферата на експеримента. Те са дирене, трупане на опит, за да се стигне до голямото начинание – „МИСЪЛ. Списание за наука, литература и критика“. Това е изданието, което ще обедини най-добрите поети, белетристи, драматурзи, преводачи, критици и документалисти за близо две десетилетия: 1892 – 1907.
Първата книжка на списанието с многозначителния, издаващ рационалистична нагласа наслов, излиза в късната есен на 1891, но според тогавашната издателска практика носи датировката на следващата календарна година. Още с раждането си изданието свидетелства за широка културно-просветна програма, насочена предимно към младата аудитория. Неслучайно в него изобилстват статии по въпроси на образованието и възпитанието, университетското преподаване и вълненията на студентската младеж.
„Мисъл“ е литературно-обществено списание. Определението „списание за наука…“ трябва да бъде разчетено като „списание за хуманитаристика“. И то, с подчертано ударение върху философията, естетиката и теорията на изкуството. От неговите страници българският читател за пръв път се запознава с редица модерни философи, естети и мислители като Фр. Ницше и А. Шопенхауер, В. Вундт и Й. Фолкелт. Представени са и по-традиционно мислещи теоретици като И. Тен и Ф. Брюнетиер. Сред българските сътрудници заслужава да бъде отбелязано името на Димитър Михалчев. В „Мисъл“ се печатат също оригинални и преводни статии в областта на етиката, социологията, педагогиката, историята, религията и политиката. Прави се преглед на културния живот у нас и в чужбина.
Създал трибуна, съответна на дръзновените му замисли, Кръстев развихря критическата си дарба. С присъщата си категоричност той въздава присъди, поощрява или порицава българските писатели, насочва към най-ценното в потока от преводна литература, размахва бич над главите на графоманите и некадърните преводачи, информира за актуалните домогвания на западноевропейската философска и естетическа мисъл. Количественото присъствие на Кръстев като автор не натежава, макар че той се изявява не само като критик и теоретик, но и като талантлив и безкомпромисен публицист. Именно в „Мисъл“ излизат изключително смелите му статии срещу княз Фердинанд и царедворските правителства: „Размишления за една държава, в която убийствата са обикновено нещо“ (1897), „Съдбините на нашия университет“, „Към българската студентска младеж“, „Княз Фердинанд и българската литература и духовен живот“ (1907).
В критическия отдел на списанието сътрудничат Иван Пеев Плачков, Божан Ангелов, Пенчо Славейков, Петър Даскалов, Стефан Минчев, Андрей Протич. Тук в последните годишнини се раждат като критици Владимир Василев и Боян Пенев.
Художествените преводи в „Мисъл“ свидетелствуват за целенасочен и прецизен подбор както по отношение на авторите, така и на българските им интерпретатори. В превод на Пенчо Славейков, д-р Кръстев, Кирил Христов, Пейо Яворов, Димитър Попов се поднасят образци от древната до модерната класика – от Софокъл и Лукиан до Бодлер, Ибсен и Метерлинк. В сравнение с някои от по-късните ни литературни издания преводната стратегия на „Мисъл“ изглежда твърде еклектична. Тук редом стоят имената на Юго и Метерлинк, на Гьоте и Едгар По. Но тази еклектика в случая е неизбежна и необходима, тъй като списанието трябва да насити значителен културен вакуум.
Еклектика има в цялостната физиономия на „Мисъл“. Еклектика има във възгледите на нейния основоположник и на останалите редактори – П. П. Славейков, Яворов, Тодор Влайков и Иван Андрейчин. Благодарение на това смешение обаче списанието (особено до 1905) отразява българския литературен живот в неговото многообразие и задоволява разноликите културни потребности на българската аудитория от онова време. Наред с модерните търсения на Яворов и Петко Тодоров, редом с разкрепостената до разюзданост лирика на Кирил Христов и символистичните увлечения на Иван Андрейчин, Трифон Кунев и Иван Кирилов в „Мисъл“ се поместват традиционните, многословии и битоописателни произведения на Михалаки Георгиев, Тодор Влайков, Васил Кънчов и Никола Начов.
В първите години от създаването си списанието дава поданство на традиционния реализъм по простата причина, че нов художествен изказ все още не е открит. Сред сътрудниците му са Вазов и Константин Величков, Стоян Заимов и Алеко Константинов. Тук за пръв път се печатат фейлетоните от „Бай Ганю“ (1895), както и великолепната есеистично-културологична проза „Писма от Рим“ на К. Величков. Публикуват се мемоарите на Стоян Заимов и Димитър Ризов, а д-р Кръстев представя трагичната фигура на Светослав Миларов и неговия политически дневник.
Сред редовните сътрудници на „Мисъл“ до 1905 е Стоян Михайловски, който печата в списанието своите „Философически сонети“, „Книга за българския народ“ и много др.
Критикът Кръстев е строг и безкомпромисен. Но редакторът Кръстев е толерантен. Затова в „Мисъл“ съжителстват различни мнения, както и автори с противоположни търсения.
В края на XIX и началото на ХХ век около сп. „Мисъл“ се формира сдружение на чисто литературна основа – знаменитият кръг „Мисъл“. Основоположници са д-р Кръстев и Пенчо Славейков, между които още през 90-те години се създава здрава духовна връзка. Когато през 1898 г. Славейков издава книгата си „Блянове“, критикът на „Мисъл“ разпознава в негово лице поета, който опредметява неговите „блянове за една велика българска литература“. Редки съмишленици, Кръстев и Славейков ще се превърнат в идеолози на оформящия се около списанието кръг. Те привличат и покровителстват по-младите от тях Яворов, Петко Тодоров и Кирил Христов. Само че последният, който израства като поет под стряхата на „Мисъл“, впоследствие се отплаща на духовните си отци с хули и съвсем законно е низвергнат от тяхното общество. Причините са не само в егоцентричния му и сприхав характер, но и в идейното разминаване с философията на кръжеца. К. Христовият индивидуализъм е първичен и спонтанен. Той не съответства на високите духовни пориви, на етичните схващания на Славейков и Кръстев. Поезията му – бунт срещу патриархалните нрави и традиционния морал, поражда двойнствени чувства у двамата му наставници – възхита и публични адмирации, и в същото време резервираност, известно стъписване пред демонстрирания чувствен разгул, пред неограниченото от никакви норми отприщване на „свободната воля“. В случая несъмнено се натъкваме на предубеждения, които днес, в края на ХХ век, лесно могат да бъдат превъзмогнати. Но за Кръстев и Славейков етиката е част от естетиката. Идеята за разцвет на българската литература е неделима от идеята за нравствено усъвършенствуване на личността. Животът чрез и за изкуството, който те приемат като своя съдба, същевременно е „живот за нравствен идеал“.
Януарската книжка на „Мисъл“ за 1900 г. се открива с Яворовата поема „Калиопа“, довела до възторг Славейков и Кръстев. Така в самото начало на новия век талантливият Пейо Крачолов получава литературното си кръщение в най-авторитетното литературно списание и става Яворов. Наскоро след това скромният пощенски чиновник е прехвърлен на работа от Анхиало в София чрез съдействието на двамата редактори и веднага е приет в най-близкото им обкръжение, макар да не се чувства там съвсем свойски. Кръстев с бащинска грижовност отглежда младия талант. Възхитен от дарбата му, критикът се отзовава сдържано за първата му стихосбирка („Стихотворения“, 1901), за да го предпази от опиянението на бързата и лесна слава.
За разлика от Яворов Петко Тодоров значително по-продължително се е домогвал до благословията на менторите от „Мисъл“. В IX-та годишнина на списанието Кръстев се произнася критично за идилията му „Певец“: „разказчето“ е „сантиментално и фалшиво.“ През тези години обаче Тодоров странства и учи на Запад, където влиза в досег с редица модерни автори. Под тяхно влияние, а не и без излъчването на Славейков и Кръстев, той изживява съществен идеен и естетически поврат – от социално-утопични и народнически към индивидуалистични възгледи и от реалистичен към импресивно-символичен стил. Прероден духовно и творчески, той става най-близък съратник на Славейков и Кръстев.
Така в началото на новия век първият у нас литературен кръг, основан на чисто естетическа почва, е вече факт. Кръгът „Мисъл“ е най-монолитната литературна група в България до Първата световна война. А и след това едва ли може да се намери творческо сдружение с толкова единна и последователно провеждана естетическа програма. Забележително идейно единство и рядко съратничество свързват четиримата. Всеки от тях е ярка творческа индивидуалност. Особено могъщо е духовното и творческото присъствие в българската литература на Славейков и Яворов. И все пак трудно бихме могли да си представим тяхното развитие вън от Кръстевата „Мисъл“, вън от кръга на четиримата.
Намерили авторитетна трибуна, открили своя критик и апологет, Славейков, Яворов и Тодоров разцъфтяват само за няколко години. Кръстев пръв разкрива на българския читател интелектуалните дълбочини на П. Славейковата поезия. Критикът и поетът взаимно се индуцират в духовните си дирения, в мечтите и поривите си за философско задълбочаване и художествено обновление на българската литература. Яворов е тяхно откритие. Неизвестният провинциалист П. Кр-ов става знаменитост, става Яворов именно чрез страниците на сп. „Мисъл“ и чрез житейското и духовното покровителство на Кръстев и Славейков. Двамата корифеи поощряват и П. Тодоровите „блянове на модерен поет“. Първи те правят задълбочен анализ на неговите идилии и драми. А Кръстев разгръща възможностите си на критик, на проникновен тълкувател и далновиден културен вожд именно благодарение творчеството на тримата си верни съратници. Техните художествени открития придават плът и кръв на дръзновените му мечти за „велика българска литература“, съизмерима с най-високите достижения на световното словесно изкуство.
Критикът на „Мисъл“ анализира задълбочено и редица творби на писатели с по-традиционно художествено виждане като Т. Влайков, М. Георгиев, Ст. Михайловски. Особено му допада високонравствената личност на Алеко Константинов, за когото написва две книги. Същевременно тъкмо от Кръстев и Славейков тръгва подценяването на Алеко като „художник“, като „съзнателен творец“.
В духовната атмосфера на кръга „Мисъл“ израстват критиците Боян Пенев и Владимир Василев. Около този кръг гравитират и получават творчески импулси три значителни български поетеси – Дора Габе, Екатерина Ненчева и Мара Белчева. Лъчението на този духовен център докосва и поетите Иван Андрейчин и Димитър Подвързачов, които еволюират към символизма. Измежду значимите писатели единствен Елин Пелин е изолиран от обсега на „Мисъл“. Склонен към нормативизъм и предубеждения, поклонник на професионализма и съзнателното отношение към творчеството, Кръстев пренебрегва импулсивния Елин Пелин, но същевременно отбелязва, че „той тъй явно клони към групата на младите“, което според Кръстевата терминология е положителна оценка.
В историята на сп. „Мисъл“ условно могат да се набележат два етапа, чиято гранична бразда е създаването на кръга „Мисъл“. През първото десетилетие от съществуването си изданието има извънредно широк кръг от сътрудници и в основни линии следва традиционната за литературата ни реалистична линия. Макар още твърде рано (в началото на 90–те години) да посреща с неодобрение някои страни от творчеството на Вазов, до края на века Кръстев не е така войнствено настроен към патриарха на българската литература, както впоследствие, и сп. „Мисъл“ не се отграничава съществено от „опълченската епоха“ в литературното ни развитие. През това десетилетие списанието по–скоро подготвя умовете и сърцата на българските читатели за новата, Славейковата епоха, която ще бъде шумно прогласена след създаването на кръга. След 1900 г., по–точно в периода 1902-1907, излизат редица естетически и литературнокритически статии и студии на Кръстев и Славейков, които представляват специфични манифеста на литературния кръг.
Някои от програмиращите идеи на двамата основоположници на групата са заявени още през 1899 в обширната Кръстева статия „Българската книга“ и в П. Славейковото есе „Душата на художника“. Но след 1900 г. двамата идеолози стават много по-категорични и войнстващи. Те са и все по-придирчиви към сътрудниците на списанието. А безкомпромисният им, стигащ до безцеремонност, тон в атаките срещу Вазов и „опълченската епоха“ отблъскват мнозина. Така авторският колектив постепенно се стеснява и през последните си годишнини сп. „Мисъл“ се превръща в трибуна на кръга „Мисъл“ и на неколцина съмишленици от най–близкото обкръжение на четиримата.
През 1902 Кръстев публикува в „Мисъл“ лекцията си „Живот за нравствен идеал“, която набелязва философско-етичните основи на модерните естетически търсения. През 1903 излиза пространната му теоретична студия „За тенденцията и тенденциозната литература“, в която критикът на „Мисъл“ открито заявява пристрастието си към чистото, неангажирано изкуство и апелира за извисяване на българската литература в независими, чисто духовни сфери. В същата годишнина на списанието е поместена П.–Славейковата студия „Блянове на модерен поет“ – великолепно тълкуване в нравствено-философски план на П.–Тодоровите идилии и драми. През същата година е отпечатана и Славейковата статия „Фридрих Ницше“, която представя една от най-ранните рецепции на немския философ в България. През 1906 на страниците на „Мисъл“ почти едновременно се обявяват Кръстевата статия „Един поглед върху нашата литература“, която в преработен вариант става предговор на книгата „Млади и стари“ (1907), и П.–Славейковата студия „Българската поезия“. Те прокарват естетическа бразда между „преди“ и „сега“, между „стари“ и „млади“ в нашата литература.
През същата година, когато Кръстев и Славейков прокламират опозицията млади – стари, на литературната сцена у нас вече е излязло ново творческо поколение, което на свой ред преповтаря подетия от кръга „Мисъл“ мотив, само че с променен знак. Обявените от Кръстев за „млади“ светкавично се озовават в позицията на „стари“, погледнати през оптиката на новата генерация. От страниците на сп. „Художник“ Симеон Радев напада Кръстев по същия безпощаден начин, по който той е нападал Вазов. А Димо Кьорчев точи перото си, за да отпрати стрели към крепостта на „Мисъл“ от Страшимировото сп. „Наш живот“.
През 1907 след освиркването на княз Фердинанд Кръстев застава категорично на страната на свободомислещите студенти и пише серия от удивително смели политически статии. Събитията го принуждават да напусне Софийския университет и да отиде в Скопие като директор на тамошната гимназия (1907–1908). Това обстоятелство е повод изтънелият и поизчерпан редакционен колектив да спре списването на „Мисъл“. Събраният след 1907 г. материал излиза в два сборника „Мисъл“ през 1910 г. Това е епилогът на списанието, отразило две от най–цветущите десетилетия в литературния ни живот и преплело основните тенденции в литературния процес на предела между двата века.
Духовното и житейското съратничество между четиримата продължава и занапред, но те вече са достатъчно силни и авторитетни като творчески индивидуалности, за да се нуждаят от общ печатен орган. Дошло е времето на зрялата творческа равносметка, която се опредметява в антологични книги – „Идилии“ (1908) и „Драми“ (1910) на П. Тодоров, „Подир сенките на облаците“ (1910) на Яворов, „На острова на блажените“ (1910), „Кървава песен“ (1911-13) и „Немски поети“ на П.П. Славейков. Но кориците на тези книги събират творби, получили публичност най–напред чрез страниците на „Мисъл“. За зла участ тази ранна в житейски план творческа жътва се оказва и последна. Един подир друг в рамките само на 7 – 8 години (от 1912 до 1919) трагично си отиват и четиримата. Последен остава бащата на списанието и бащата на кръга д–р Кръстев, за да постави заключителния акорд на едно значимо в много отношения сътрудничество. Книгата му „Христо Ботйов, П.П.Славейков, Петко Тодоров, П.К.Яворов“ (1917) е неговата равносметка за мястото и ролята на кръга в българската литература.
Сп. „Мисъл“ и създалият се около него кръг са плод на кръстопътно за литературата ни време. Те отразяват процеса на самоосъзнаване на българската литература като автономна духовна дейност. За пръв път представителите на кръга „Мисъл“ правят опит да определят границите на понятието „художествена литература“ и да я отграничат от паралитературните явления. Това разграничение, разбира се, има и отрицателна страна – пренебрежение към документално–публицистичните жанрове. Но като се имат предвид дотогавашните традиции на твърде тясна обвързаност със „злобата на деня“, опитът да се изведе литературата ни в по–независими духовни сфери е положителен. Този естетически процес върви паралелно с идейно–психологическите промени в духовния климат у нас по онова време. Патриархално- възрожденският колективизъм постепенно отстъпва на къснобуржоазния индивидуализъм. Идеята за анонимна саможертва в името на род и родина се сблъсква и преплита с идеята за върховната самоценност на индивидуалния човешки живот. Интересът към отделната личност като нравствена и психологическа даденост постепенно води до изместване на художническия поглед от обекта към субекта, а това поражда верига от естетически преобразувания и в крайна сметка нов художествен език. Сп. „Мисъл“ и кръгът „Мисъл“ са във въртопа на тези важни естетически промени. Те са на браздата между възрожденския реализъм от една страна, и зараждащия се модернизъм, както и по-модерните трансформации на реализма, от друга страна. Сп. „Мисъл“ отразява този процес в цялата му сложност и разноречивост. При кръга „Мисъл“ той е по-оголен. Естетиката и художественото творчество на четиримата са отчетливо свидетелство за преход от наподобителен, миметичен, към условен, креативен тип образност; от еднозначно–наративен към все по–многозначен и експресивен език. Като явление на прехода обаче кръгът „Мисъл“ също не може да бъде обозначен еднозначно. Той споява елементи както от реализма и модернизма, така и от романтизма и неокласицизма. Той отразява търсенията на българската литература на предела между двата века, нейното домогване към водещите насоки в европейския литературен процес, както и към високите образци на световната литературна класика. И в същото време – стремежа към съхраняване на националната идентичност чрез съвременно, модерно претворяване на българския фолклор. Едно от големите достижения на кръга „Мисъл“ е умелото хармонизиране на тенденцията за приобщаване към Европа с тенденцията за национална самобитност. Един от най–значимите и до днес уроци на четиримата е ползотворният им опит за съчетаване на универсалното с родното.