Предисторията на тази повест започва документално. През май 1913 г. Никола Янев с неприкрито огорчение пише до Николай Лилиев: „Аз бях много удивен от студенината, с която ти посрещна идеята за списание. Не можах да разбера как е възможно това за теб. Аз съм във възторг. Ние ще имаме едно списание, на което ще се отдадем целите. И ако можем да направим нещо, ще го направим именно тук. Групировката е най-чистата, каквато може да се създаде у нас.“
Кръстник на „Звено“ е Константин Константинов, а редактор – Димитър Подвързачов. Не само заради неоспоримия си авторитет пред другите, които го наричат Бащата. Имало е у тоя човек непреодолима привлекателна сила, „особен шарм“, както казва Константинов. Обаянието на неговата личност идва от необикновената му житейска и литературна култура, от чистата му и хубава душа на бохем и мъдрец. Подвързачов застава начело на сп. „Звено“ не за да удовлетвори някакви свои болезнени писателски амбиции, каквито никога не е имал, а за да даде възможност на своите „братя во Аполоне“ – Лилиев, Дебелянов, Димитър Бояджиев, Л. Стоянов, Хр. Ясенов, Йовков, Георги Райчев, Константин Константинов – свободно да разгърнат своите таланти. Бил е убеден, че те идват в литературата ни с нови и различни идеи, и че могат да кажат своя дума. Не се е излъгал.
Много скоро обаче се появяват принципни, почти непримирими различия, предизвикани от лидерските амбиции на Иван Радославов. Ябълка на раздора е единствената Радославова статия „Малък повод за големи въпроси“ в първата от всичко петте книжки на сп. „Звено“. „Малкият повод“ е книгата „Схлупени стрехи“ от Михаил Кремен, а „големите въпроси“ са въпросите на символистичната естетика. Авторът откровено застава против реализма в изкуството въобще, против „жалките, осакатени в душата си герои на делничността“, противопоставяйки им „бляновете и сънищата на нашата душа“.
Повърхностно ще бъде да приемем, че конфликтът възниква на лична основа. Тук става въпрос за две естетически системи, които макар и да враждуват понякога, всъщност са две страни, два етапа от една и съща художествена култура. Подвързачов се опитва не да ги противопостави, а напротив – да ги примири. В една непубликувана редакционна бележка Подвързачов заявява, че „Звено“ не издига знамена на нови школи, а се стреми „да очиства пътя на новите таланти, без да обезценява онова хубаво, което ратниците преди тях са дали.“
Немного след „Малък повод за големи въпроси“ Радославов публикува статията „Ново списание – стари завети“ (в. „Воля“, Nо 463 -464, 13-14 авг. 1914), в която окончателно скъсва със „Звено“, обвинявайки го, че е „едно списание почти излишно“, без идеи, без кръгозор. И добавя, че проявявало „немощ в големите въпроси на литературата и изкуството“.
На тези нападки Константин Константинов отговаря доста раздразнено в голямата си статия „Около Звено“ („Воля“, 468 -470, 21- 23 авг. 1914). Съвсем в традициите на литературния ни бит той нарича Радославов „самозван знаменосец на символизма у нас“, оспорвайки, че това е единственото литературно течение, което има право на живот. Константинов отбелязва, че за сътрудниците на „Звено“ преди всичко е талантът, а не школата“. Те не се декларират: реалисти, натуралисти, символисти или футуристи. „То е работа на други – заключава Константинов – да лепят етикети по бутилките. Хубавото вино ще се познае и без етикет.“
Ако внимателно проследим съдържанието на „Звено“, ще се натъкнем на едно осезателно противоречие между преобладаващите художествени тенденции в него. Лириката в списанието с малки изключения е в духа на символизма. Първата книжка се открива с една от класическите творби на българския символизъм – Дебеляновата „Легенда за разблудната царкиня“. Прозата има съвсем друг характер – не се отклонява от тогавашната битово-реалистична традиция. Само Георги Райчев разказва по експресионистичен маниер. Тук едва ли има какво да се запомни, ако не са творбите на Йордан Йовков „Те победиха“, „На старата граница“.
В разрез с реалната художествена практика литературна – та критика в „Звено“ е изцяло и изпреварващо на страната на модернизма. Негова вдъхновена апология е статията на Лилиев „За шестима великани“, посветена на Бодлер, Верлен, Маларме, Метерлинк, Верхарн и А. Самен. Споменатата вече статия „Малък повод за големи въпроси“ се смята за един от манифестите на българския символизъм. Но тъкмо еклектичният характер на „Звено“ показва, че същият този символизъм, когото погрешно отъждествявахме с декадентството, макар че подражава на разни „изми“, непрекъснато е разколебаван от, общо взето, трезвия реализъм в българската литературна действителност. Спомнете си как Боян Пенев искрено съжаляваше, че на нашите писатели им липсвал усета към болезненото, ирационалното. Мнозина преди него и след него ще повтарят, че нашата литература е болна от своето здраве.
Горе–долу такъв е и патосът в манифестната статия на Гео Милев „Модерната поезия“, която има претенциите да огласи една нова поне за нашите географски ширини естетика: „…не отразявай живота на своята съвременност, живота около себе си… защото ти ще умреш заедно с него; но отразявай в поезията си живота, чувствата и мисълта на вечността…“
Дори Дебеляновите критики в сп. „Звено“ дават за домашно упражнение на следващите поколения български критици една щекотлива, дълго време съзнателно избягвана тема: „…Ботев и Алеко са вече далече надживени и не могат да служат за образци на ония, които идат. Не искаме да затъмним светлата памет за тях. Но докато тяхното време ги е издигало високо, защото са били преди всичко борци за свобода, от които то се е нуждаело, днес писателят у нас има особено място и борбата „за правда и свобода“ е пренесена на друг терен.“
Става дума, разбира се, за терена на идеите, за терена на духа. Голямата болка не само на Дебелянов и неговите братя от кръга „Звено“, а и преди това от кръга „Мисъл“, е, че върху картата на големите идеи и култури нас ни няма. Светът спокойно може и без нас. Дори Ботев и Алеко си остават непрочетени в европейски мащаб, извън културната памет на Европа и на света.
Защо „Звено“ успя да просъществува само пет месеца, като от излезлите пет книжки две са двойни. Основната причина за смъртта на списанието още в младенческата му възраст са противоречията в естетическите позиции на творците, които е трябвало да му дадат лице. Дебелянов, Лилиев, Траянов, Гео Милев, Л. Стоянов гравитират около символизма още преди да влязат в списанието. А Георги Райчев, К. Константинов, Никола Янев и особено Димитър Подвързачов до тях изглеждат заклети традиционалиста. Човек деликатен и отстъпчив, в желанието си да направи от „Звено“ свободна трибуна за изява на младите, Подвързачов ги е оставил да действат горе–долу така както орелът, ракът и щуката в известната басня. По–късно в „Път през годините“ К. Константинов ще каже: „След бурните и трагични момента, с които завърши мирният идиличен къс от живота на нацията, след изчезването на поколението около „Мисъл“, времето на „Звено“ и самото списание са несъмнено връзката между две епохи…“
Когато през 1920 г. започва да излиза „Златорог“ на Владимир Василев, повечето от ония творци, които израснаха около „Звено“, преминават в новото списание, а Лилиев е и един от съредакторите му. „Звено“ отдавна не съществува, но Бащата веднъж се е усетил безкрайно самотен без своите деца. Със самоирония, която не крие тъгата му, той ще каже пред Георги Константинов: „Какво беше моето! Една Каручка с дръглив кон. Качили се бяха на стърчишката Николай, Гюро, Йордан… Напъва се, тегли едвам дръгливото конче… Но профуча по едно време край каручката златната колесница на Владо Василев, скочиха тримата приятели на стърчишката, метнаха се на колесницата и се изгубиха… Видях само праха.“
Така завършва повестта за кръга „Звено“. Някой някога може би ще напише роман. Дано това не стане.