Царят заповядал на везира си да му довежда всяка вечер по една девица, а щом отминела нощта, разпореждал да я убият. Това продължило три години и в града не останала нито една девойка, която да удовлетвори напора на този ездач. Но везирът имал една много красива дъщеря на име Шехеразада… толкова сладкодумна, че било истинско удоволствие да я слуша човек.
Хиляда и една нощ
Ти сваляше колана от кръста си, изтръгваше сандалите си, захвърляше в ъгъла широката си пола – памучна, ако не се лъжа – и разпускаше възела, който държеше косата ти на опашка. Смееше се, а кожата ти беше настръхнала. Бяхме толкова близо един до друг, че не можехме да се видим, погълнати и двамата от този нетърпящ отлагане ритуал, обгърнати от топлината и аромата, който излъчвахме заедно. Проправях си път през твоите пътеки, с ръце върху изпънатата ти снага, а и твоите бяха нетърпеливи. Ти се плъзгаше, обхождаше ме, катереше се по мен, обгръщаше ме със силните си нозе, шепнеше ми хиляди пъти „ела“ с устни върху моите. В сюблимния момент се вглеждахме един в друг, напълно самотни, потънали всеки в своята изгаряща пропаст, но скоро оживявахме от другата страна на огъня, за да се открием един друг, прегърнати сред безпорядъка на възглавниците под белия балдахин. Отдръпвах косите ти, за да виждам очите ти. Понякога ти сядаше до мен със свити нозе, с копринения си шал върху едното рамо, в тишината на нощта, която тепърва започваше. Така те помня – в спокойствие.
Ти мислиш в думи, за теб речта е безкрайна нишка, която плетеш, сякаш животът се ражда от разказа. Аз пък мисля чрез образите, замръзнали върху една снимка. Но тя не е запечатана върху фотографската плака, а сякаш е нарисувана с четчица, един детайлен и съвършен спомен, с меки черти и топли цветове, ренесансов образ, намерение, уловено върху зърнеста хартия или платно. Това е пророчески миг, цялото наше съществуване, всичко преживяно и предстоящо, всички едновременни епохи, без начало и без край. Гледам от разстояние тази рисунка, на която виждам и себе си. Аз съм и зрител, и действащо лице. Стоя в полумрака, забулен в мъглата на полупрозрачната завеса. Зная, че съм аз, но зная, че съм също този, който гледа отвън. Зная какво чувства човекът, изобразен върху разхвърляното легло, в една стая с тъмни греди и с таван като в катедрала, където сцената прилича на фрагмент от древна церемония. Аз съм там, заедно с теб, но и тук, самотен, в друг миг от съзнанието. Върху снимката двамата отмарят, след като са се любили, с лъщяща от влагата кожа. Мъжът е с притворени очи, с ръка на гърдите, а другата е върху бедрото ѝ в интимно съучастие. За мен този образ е вечен и повтарящ се, нищо не се променя, винаги същата блажена усмивка на мъжа, винаги същата отпуснатост на жената, същите гънки на чаршафите и сенчести ъгли на стаята, светлината на лампата гали винаги под един и същ ъгъл слепоочията и скулите ѝ, коприненият ѝ шал и тъмните ѝ коси се спускат все тъй нежно.
Всеки път, когато си мисля за теб, те виждам така, виждам двама ни, заключени завинаги върху това платно, неуязвими за разрухата на отслабващата памет. Дълго мога да се наслаждавам на тази сцена, докато усетя, че прониквам в пространството на картината и вече не съм наблюдателят, а мъжът, легнал до тази жена. Тогава симетричното спокойствие на картината се разчупва и чувам съвсем наблизо нашите гласове.
– Разкажи ми една приказка – казвам ти аз.
– Каква да бъде?
– Разкажи ми една приказка, която не си разказвала никому.
Ролф Карле
Поквареното момиче
На единадесет години Елена Мехиас била все още една недохранена хлапачка, с лишената от блясък кожа на самотните деца, с дупки в устата поради закъсняло поникване на зъбите, с миши цвят на косата и с прозиращ скелет, който изглеждал прекалено внушителен за нейния ръст и заплашвал да пробие навън при коленете и лактите. Нищо във вида ѝ не издавало знойните ѝ блянове, нито известявало какво пламенно момиче е в действителност. Движела се незабележима сред простите мебели и обезцветените завеси в пансиона на майка си. Била само една меланхолична котка, когато играела сред покрития с прах здравец и високите папрати на двора или пренасяла чиниите за вечеря от печката в кухнята до масите в столовата. Рядко някой клиент я забелязвал, а ако го сторел, то било само за да ѝ нареди да напръска с отрова гнездата на хлебарките или да напълни резервоара на банята, когато скърцащата помпа откажела да качи вода до втория етаж. Майка ѝ, изнурена от жегата и от къщната работа, нямала желание за нежности, нито време, за да наблюдава дъщеря си, затова изобщо не забелязала кога Елена започнала да се променя в едно по-различно същество. През първите години на живота си тя била мълчаливо и свито момиче, увлечено винаги в тайнствени игри, което си говорело само по ъглите и си смучело пръста. Излизала единствено до училището и до пазара и не проявявала интерес към шумното стадо на връстниците си, които играели на улицата.
Промяната на Елена Мехиас съвпаднала с идването на Хуан Хосе Бернал, Славея, както сам се бе нарекъл и както го рекламирал афишът, който той заковал на стената в стаята си. Обитателите на пансиона били в мнозинството си студенти и служители в някоя невзрачна канцелария на обществената администрация. Порядъчни дами и господа, както казвала майка ѝ, горда, че не приема под покрива си когото и да е, а само хора достойни за уважение, с почтени занимания и добри обноски, достатъчно състоятелни, за да предплатят месечния си наем, и склонни да спазват реда в пансиона, подобаващ повече на духовна семинария, отколкото на хотел. Една вдовица трябва да пази репутацията си и да накара другите да я уважават, не искам мястото, в което работя, да се превърне в гнездо на скитници и порочни хора, повтаряла майка ѝ достатъчно често, за да не го забрави никой, а още по-малко Елена. Една от задачите на дъщерята била да наблюдава гостите и да осведомява майка си за всяка подозрителна подробност. Тези шпионски задължения правели още по-безплътно момичето, което се изпарявало сред сенките в стаите, съществувало в тишина и се появявало ненадейно, сякаш се завръщало от някакво невидимо измерение. Майка и дъщеря вършели заедно разнородната работа в пансиона, всяка от тях погълната в мълчаливата рутина, без да изпитват нужда да общуват помежду си. И наистина, разговаряли малко, а когато го вършели, то било в свободните мигове рано следобед и най-вече за клиентите. Понякога Елена се опитвала да украси сивия живот на тези мъже и жени, които преминавали мимолетно през къщата, без да оставят следа, като им приписвала някое изключително събитие, оцветявала ги с подаръка на някоя потайна любов или някоя трагедия, ала майка ѝ улавяла с безпогрешен инстинкт проявите на въображението ѝ. По същия начин откривала и когато дъщеря ѝ се опитвала да скрие информация от нея. Притежавала непреодолимо чувство за практичност и знаела отлично какво става под покрива ѝ, било ѝ точно известно какво прави всеки един по всяко време на деня или на нощта, колко захар е останала в килера, за кого звъни телефонът или къде са останали ножиците. На младини била весела и дори хубава жена, грубите ѝ дрехи едва сдържали нетърпението на едно все още младо тяло, но вече толкова години се занимавала с жалки подробности, че свежестта на духа ѝ и вкусът ѝ към живота започнали да съхнат. И все пак, когато Хуан Хосе Бернал дошъл да поиска стая под наем, всичко се променило – и за нея, и за Елена. Майката, очарована от претенциозните модулации на Славея и от възможността за известност, съдържаща се в афиша, изменила на собствените си правила и го приела в пансиона, въпреки че той изобщо не пасвал с представата ѝ за идеалния клиент. Бернал казал, че пее нощем, затова трябвало да почива през деня, че в момента бил без работа и не би могъл да ѝ даде предплата за месеца и че бил много придирчив по отношение на храната и на хигиенните си навици, бил вегетарианец и взимал душ два пъти дневно. Елена с изненада забелязала как майка ѝ регистрира без коментар новия гост и как го води към стаята му, влачейки с усилие тежкия му куфар, докато той носел калъфа с китарата и картонената тръба, в която държал скъпоценния си афиш. Прислонена до стената, Елена ги последвала нагоре по стълбите и видяла онова особено изражение на новия гост, с което той гледал платнената престилка, прилепнала към влажните от пот бедра на майка ѝ. Когато влязла в стаята, Елена включила провисналия от тавана вентилатор и големите му перки се завъртели със свистенето на ръждясали железа.
От този миг привичките в къщата се променили. Имало повече работа, защото Бернал спял по времето, когато другите били тръгнали да изпълняват задълженията си, заемал банята с часове, поглъщал смайващо количество храна за зайци, която трябвало да му бъде приготвяна отделно, използвал по всяко време телефона и включвал ютията, за да изглади ризите си на конте, без господарката на пансиона да прави въпрос за извънредните разходи. Елена се завръщала от училище в жарките часове на ранния следобед, когато денят изнемогвал под ужасната бяла светлина, но по това време той все още карал първия си сън. По заповед на майка си се събувала, за да не наруши неестествения покой, който обгръщал дома. Момичето си дало сметка, че майка ѝ се променя с всеки изминал ден. То доловило признаци още в началото, много преди останалите обитатели на пансиона да започнат да шушукат зад гърба ѝ. Първо аромата, упорития мирис на цветя, излъчван от жената, който се носел във въздуха на стаите, през които била минала. Елена познавала всяко ъгълче в къщата и натрупаният с годините опит в шпионирането ѝ помогнал да открие флакончето с парфюм зад пакетите ориз и консервените кутии в килера. После забелязала линията от тъмен молив по клепачите, тънкия слой червило на устните, новото бельо, усмивката, с която посрещала Бернал привечер, когато той най-сетне слизал, току-що изкъпан, с още влажна коса, и сядал в кухнята, за да изгълта своите странни гозби на факир. Майката сядала срещу него и той ѝ разказвал случки от живота си на артист, отбелязвайки всяка своя палава постъпка със силен смях, който бликвал откъм корема му.
Първите седмици Елена изпитвала омраза към този човек, който си присвоявал цялото пространство в къщата и цялото внимание на майка ѝ. Отвращавали я косите му, мазни от брилянтин, лакираните му нокти, манията му да човърка с клечка зъбите си, неговата педантичност и нахалството, с което ги карал да го обслужват. Питала се какво ли намира майка ѝ в него – та той бил само един дребен авантюрист, един никому неизвестен певец от мизерни барове, може би сводник, както била предположила шепнешком госпожица София, една от най-отдавнашните обитателки на пансиона. Но в една топла неделна привечер, когато нямало какво да се прави и часовете сякаш били спрели между стените на къщата, Хуан Хосе Бернал излязъл на двора с китарата си, настанил се на пейката под смокинята и погалил струните. Звуците привлекли всички гости, те се показали един по един, отначало плахо, без да проумеят добре причината за толкова шум, но сетне наизвадили с ентусиазъм столовете от помещението за хранене и се настанили удобно около Славея. Гласът му бил обикновен, но звучен, а и пеел грациозно. Знаел всички стари болера, шлагерите от мексиканския репертоар и някоя и друга партизанска песен, изпълнена с пиперлии думи и богохулства, които карали жените да се изчервяват. За първи път, откакто се помнело момичето, в пансиона царяло празнично настроение. Когато се стъмнило, запалили две парафинени лампи и ги закачили на дърветата, сетне донесли бира и бутилката ром, която пазели като лекарство против настинка. Елена треперела, докато поднасяла чашите, тя усещала с всяка фибра на тялото си, като при треска, думите на отчаяние в песните и воплите на китарата. Майка ѝ тактувала с крак. Отведнъж тя станала, хванала я за ръцете и започнали да танцуват, последвани веднага от останалите, включително и от госпожица София, която през цялото време жестикулирала и се смеела нервно. Дълго време Елена се движела напълно щастлива, следвайки ритъма на гласа на Бернал, притисната до тялото на майка си и вдъхвайки новия ѝ аромат на цветя. Но после усетила, че тя я отблъсква нежно и се отделя от нея, за да продължи сама. Притворила очи и отхвърлила главата си назад, жената се извивала като чаршаф, изсушаван от вятъра. Елена се отдръпнала, а малко по малко и гостите насядали по столовете, оставяйки стопанката на пансиона сама в средата на двора, унесена в своя танц.
От тази нощ Елена погледнала на Бернал с нови очи. Забравила, че ненавижда неговия брилянтин, клечката му за зъби и арогантността му, тя винаги когато го съзирала да минава или го чуела да говори, си спомняла песните от оня импровизиран празник и отново усещала паренето по кожата и объркването в душата си – някаква треска, която не успявала да изрази с думи. Наблюдавала го скришом, отдалеч – и така постепенно открила онова, което по-рано не била забелязала: раменете му, широкия му и силен врат, чувствената крива на дебелите му устни, съвършените му зъби, елегантността на ръцете му, дълги и фини. Обзело я непреодолимо желание да се доближи до него, да зарови лицето си в мургавите му гърди, да чуе вибрациите на въздуха в дробовете му и туптенето на сърцето му, да вдъхне миризмата му, миризма със сух и проникващ привкус, като на щавена кожа или на тютюн. Представяла си, че си играе с косите му, че опипва мускулите на гърба, на нозете му, откривайки формата на петите му, че се превръща в дим, за да проникне през гърлото му и да го заеме изцяло. Но вдигнел ли мъжът очи, срещнел ли погледа ѝ, Елена побягвала, цялата разтреперана, да се скрие в най-отдалечения храсталак на двора. Бернал завладял всичките ѝ мисли, момичето вече не можело да понася неподвижността на времето далеч от него. В училището Елена се движела като в кошмар, сляпа и глуха за всичко, освен за образите в самата нея, където виждала само него. Какво ли правел в този миг? Може би спял по корем върху леглото в полуздрача на стаята със спуснати щори, топлият въздух, раздвижен от перките на вентилатора, струйка пот по дължината на гръбнака му, лицето му, зарито във възглавницата. Веднага щом ударел училищният звънец, изтичвала към къщи, като се молела да не се е събудил още, за да успее да се измие, да си облече чиста рокля и да седне да го чака в кухнята, преструвайки се, че пише домашните си, та майка ѝ да не я затрупа с домакинска работа. А после, когато го чувала да излиза, подсвирквайки си, от банята, агонизирала от нетърпение и страх, уверена, че ще умре от удоволствие, ако той я докосне или поне я заговори, жадуваща това да се случи и в същото време готова да изчезне сред мебелите, защото не можела да живее без него, но и не би могла да издържи изгарящото му присъствие. Успявала да го следва навсякъде, обслужвала го и в най-дребното нещо, отгатвала желанията му, за да му поднесе онова, от което се нуждае, преди още да го е поискал, но се движела винаги като сянка, за да не разкрие присъствието си.
Нощем Елена не можела да заспи, защото той не бил в къщата. Ставала от хамака си и тръгвала като призрак из първия етаж, събирайки смелост, за да влезе накрая тихичко в стаята на Бернал. Затваряла вратата зад себе си и отваряла леко щорите, за да проникне отражението от улицата и да освети церемониите, които си била измислила, за да завладее късчетата от душата на този мъж, попили в предметите му. Дълго се взирала в огледалото му – черно и бляскаво като локва кал, – защото той се бил оглеждал в него и следите от двата образа биха могли да се слеят в прегръдка. Приближавала се до стъклото с широко отворени очи, виждайки себе си с неговите очи, целувайки собствените си устни с твърда и хладна целувка – която тя си въобразявала, че е гореща, – като мъжка уста. Усещала повърхността на огледалото върху гръдта си и дребничките черешки на гърдите ѝ набъбвали, причинявайки ѝ глуха болка, която се спускала надолу и се настанявала неизменно в една и съща точка между краката ѝ. Търсела тази болка отново и отново. Изваждала от шкафа риза и ботушите на Бернал и си ги слагала. Правела няколко крачки из стаята, но много внимателно, за да не вдига шум. Така облечена, ровела в сандъците му, решела се с гребена му, смучела четката му за зъби, близвала от неговия крем за бръснене, галела мръсните му дрехи. После, без да знае защо, сваляла ризата, ботушите и роклята си и се отпускала гола върху леглото на Бернал, вдъхвала жадно миризмата му, призовавайки топлината му, за да се обгърне с нея. Опипвала цялото си тяло, започвайки от странната форма на черепа, полупрозрачните хрущяли на ушите, вдлъбнатините на очите, устната кухина – и така все по-надолу, като очертавала костите, гънките, ъглите и овалите на това незначително цяло, което била тя самата, жадувайки да бъде огромна, тежка и плътна като кит. Представяла си, че се изпълва с течност, лепкава и сладка като мед, че се надува и расте като една огромна кукла, заемайки цялото легло, цялата стая, цялата къща с издутото си тяло. Изнемощяла, понякога заспивала за няколко минути, потънала в сълзи.
Една съботна сутрин Елена видяла през прозореца Бернал да се приближава отзад към майка ѝ, която перяла, наведена над коритото. Мъжът я хванал през кръста и тя не помръднала, сякаш тежестта на тази ръка била част от тялото ѝ. Отдалеч момичето доловило жеста му на притежание, поведението на отдаване на майка ѝ, интимността на двамата, онази връзка, която ги обединявала в една прекрасна тайна. Елена усетила как цялата се облива в пот, не можела да диша, сърцето ѝ пърхало между ребрата като уплашена птичка, ръцете и краката я сърбели, кръвта туптяла в пръстите ѝ, сякаш щели да се пръснат.
От този ден тя започнала да шпионира майка си.
Една по една откривала търсените улики, в началото само погледи, някой прекалено дълъг поздрав, някоя съучастническа усмивка, подозрението, че под масата краката им се докосват и че си измислят поводи, за да останат сами. Най-сетне една нощ, завръщайки се от стаята на Бернал, където била изпълнила ритуалите си на влюбена, чула ромолене на подземни води от стаята на майка си и тогава разбрала, че през цялото това време, докато тя вярвала, че Бернал припечелва прехраната си с нощни песни, мъжът се е намирал от другата страна на коридора, че докато тя целувала спомена за него върху огледалото и търсела следите му върху чаршафите му, той е бил с нейната майка. С умението си да става невидима, придобито в течение на толкова години, тя влязла през затворената врата и ги видяла, отдадени на насладата. Абажурът с ресни на лампата процеждал топла светлина, която издавала влюбените върху леглото. Майка ѝ се била превърнала в кръгло, розово, охкащо, разплуто създание, във виеща се морска анемона, цялата пипала и смукала, цялата уста и ръце, и нозе, и отвори, въртяща се отново и отново, прилепнала към голямото тяло на Бернал, който, тъкмо обратното, ѝ се сторил вцепенен, несръчен, със спазматични движения, парче дърво, разтърсвано от необясним вихрен порив на вятъра. До този момент Елена не била виждала гол мъж и останала изненадана от основните разлики. Мъжката природа ѝ се сторила груба и ѝ потрябвало време, за да се съвземе от ужаса и да си наложи да гледа. Скоро обаче я овладяло очарованието на сцената и тя могла да наблюдава съвсем внимателно, за да научи от майка си действията, които ѝ били помогнали да ѝ отнеме Бернал, действия много по-могъщи от цялата ѝ любов, от всичките ѝ молитви, блянове и мълчаливи призовавания, от всичките магически церемонии, с които го викала при себе си. Била уверена, че тези ласки и този шепот съдържат ключа към тайната и че ако успее да ги овладее, Хуан Хосе Бернал щял да спи с нея в хамака, който окачвала всяка вечер на две куки в стаята с шкафовете.
Елена прекарала следващите дни като в просъница. Изгубила интерес към всичко, което я заобикаляло, включително и към Бернал, който заел една резервна клетка в нейното съзнание, и се потопила във въображаема действителност, която изместила напълно света на живите. По силата на навика продължила да изпълнява задълженията си, но душата ѝ отсъствала от всичко, което правела. Когато майка ѝ забелязала у нея липсата на апетит, тя го отдала на приближаващия пубертет, макар че Елена била очевидно твърде млада, и отделила време, за да седнат насаме и да ѝ обясни каква шега е фактът, че се е родила момиче. Дъщеря ѝ изслушала в опечалено мълчание досадните обяснения за библейски проклятия и менструални кръвотечения, убедена, че на нея самата това никога няма да ѝ се случи.
В сряда, за първи път от почти една седмица, Елена почувствала глад. Влязла в килера с лъжица и ножче за консерви и изгълтала съдържанието на три кутии грах, снела дрехата от червен восък на питка холандско сирене и го изяла като ябълка. После изтичала в двора и прегъната на две, повърнала върху здравеца някаква зеленикава каша. Болката в стомаха и киселият вкус в устата ѝ върнали чувството за реалност. Тази нощ спала спокойно, сгъната в своя хамак и смучейки пръста си, както когато спяла в бебешката люлка. В четвъртък се събудила весела, помогнала на майка си да приготви кафето за пансионерите, после закусила с нея в кухнята, преди да тръгне за училище. В замяна на това пристигнала в училището, оплаквайки се от силни спазми в стомаха и толкова се гърчела и молила за разрешение да отиде в тоалетната, че доста преди обяд учителката я пуснала да се прибере у дома.
Елена направила голяма обиколка, за да избегне кварталните улици и стигнала до къщата откъм стената на задния двор, който опирал в дере. Успяла да се покатери по стената и да скочи в двора с по-малко риск от очакваното. Била изчислила, че в тоя час майка ѝ е на пазар, а тъй като бил денят за прясна риба, щяла да се забави доста, преди да се върне. В къщата се намирали само Хуан Хосе Бернал и госпожица София, която вече седмица не отивала на работа поради пристъп на артрит.
Елена скрила учебниците и обувките си под някакви одеяла и се шмугнала в къщата. Изкачила се по стълбите, притулена до стената и сдържайки дъх, докато чула радиото да гърми в стаята на София и се поуспокоила. Вратата на Бернал поддала веднага. Вътре било тъмно и за миг тя не видяла нищо, защото идвала от утринния блясък на улицата, но познавала стаята наизуст, била измервала пространството много пъти, знаела къде се намира всеки предмет, на кое точно място дъските на пода скърцат и на колко крачки от вратата е леглото. Въпреки това изчакала, докато очите ѝ привикнат с полумрака и се появят контурите на мебелите. Миг по-късно различила и човека върху леглото. Не лежал по корем, както толкова пъти си го била представяла, а по гръб върху чаршафите, облечен само със слип, едната му ръка била протегната, а другата върху гърдите, кичур коса покривал очите му. Елена почувствала как отведнъж изчезнали напълно целият страх и нетърпение, натрупани през последните дни, усетила се пречистена, със спокойствието на човек, който знае какво трябва да направи. Сторило ѝ се, че е преживявала този момент много пъти; казала си, че няма от какво да се бои, защото става дума само за една церемония, която малко се различава от предишните. Съблякла, без да бърза, училищната униформа, но не посмяла да свали памучните си гащички. Пристъпила до леглото. Вече можела да види Бернал по-добре. Седнала на крайчеца, съвсем близо до ръката на мъжа, като се стараела тежестта ѝ да не причини нито една нова гънка върху чаршафите, навела се леко, докато лицето ѝ се приближило на няколко сантиметра и усетила топлината на дъха му и сладкия мирис на тялото му, после с изключително внимание легнала до него, изпъвайки всеки крак поотделно, за да не го събуди. Изчакала, заслушана в тишината, докато се решила да положи ръката си върху корема му в една почти недоловима ласка. От допира в тялото ѝ се надигнала вълна, която я задушавала, сторило ѝ се, че туптенето на сърцето ѝ отеква в цялата къща и ще събуди мъжа. Потрябвали ѝ няколко минути, за да се съвземе, но когато установила, че е неподвижен, напрежението ѝ спаднало и тя отпуснала дланта си с цялата тежест на ръката, толкова лека въпреки всичко, че не нарушила почивката на Бернал. Елена си припомнила действията на майка си, които била наблюдавала, и докато пъхала пръстите си под ластика на слипа му, потърсила устата на мъжа и го целунала така, както го била правила толкова пъти пред огледалото. Бернал изпъшкал в просъница и прегърнал момичето през кръста, докато другата му ръка хванала нейната, за да я насочи, а устата му се отворила, за да върне целувката, шепнейки името на любимата му. Елена чула, че назовава майка ѝ, но вместо да се отдръпне, се притиснала още по-плътно до него. Бернал я хванал през кръста и я вдигнал върху себе си, нагласявайки тялото ѝ, като в същото време започнал първите любовни движения. Едва когато доловил върху гърдите си изключителната крехкост на този скелет на птиче, искрица съзнание пронизала мъглата на съня му и мъжът отворил очи. Елена усетила как тялото му се напрегнало, как била хваната за ребрата и запратена с такава ярост, че паднала на пода, но бързо се изправила и се върнала при него, за да го прегърне отново. Бернал я ударил през лицето и скочил от леглото, обзет от ужас може би заради някакви отколешни забрани и кошмари.
– Развратница, покварено момиче! – извикал той.
Вратата се отворила и на прага се показала госпожица София.
Елена прекарала следващите седем години в интернат с монахини, други три в университета в столицата, а после започнала работа в банка. Междувременно майка ѝ се омъжила за любовника си и двамата заедно продължили да управляват пансиона, докато спестили достатъчно, за да се оттеглят в една малка вила сред полето, където отглеждали карамфили и хризантеми за продан в града. Славея поставил артистичния си афиш в златна рамка, но повече не пял в нощни спектакли и никой не забелязал отсъствието му. Нито веднъж не придружил жена си при посещенията на заварената му дъщеря, нито питал за нея, за да не разбуни терзанията, пропили собствения му дух, но често мислел за момичето. Образът на Елена останал непроменен за него, годините не го накърнили, тя продължила да бъде сластолюбивото и обладано от любов момиче, което той бил отблъснал. В действителност с годините споменът за тези леки кости, за тази детска ръка върху корема му, за този бебешки език в устата му растял, докато се превърнал в страстно желание. Когато прегръщал натежалото тяло на жена си, той трябвало да се съсредоточи върху тези образи и старателно призовавал Елена, за да събуди все по-вялия порив на насладата. С годините започнал да посещава магазини за детско бельо и купувал памучни гащички, за да се наслаждава, галейки ги и галейки себе си. После го обземал срам от тези мигове на невъздържаност и изгарял гащичките или ги закопавал дълбоко в градината в напразно усилие да ги забрави. Станало му навик да обикаля из парковете и около училищата, за да наблюдава отдалеч момиченцата, още невлезли в пубертета, които му връщали за няколко прекалено кратки мига пропастта на онзи незабравим четвъртък.
Елена била на двайсет и седем години, когато за пръв път посетила дома на майка си, за да ѝ представи своя годеник, армейски капитан, който вече цял век я молел да се омъжи за него. Младите пристигнали в един от онези свежи следобеди на ноември, той се бил облякъл цивилно, за да не изглежда прекалено високомерен с военната си униформа, а тя се била натоварила с подаръци. Бернал очаквал това посещение с вълнението на юноша. Неуморно се взирал в огледалото, изучавал собствения си образ и се питал ще забележи ли Елена промените в него, или в съзнанието ѝ Славея е останал непохабен от времето. Бил се подготвил за срещата, бил подбирал всяка дума и си представял всеки неин отговор. Единственото, за което не помислил, било, че вместо пламенното момиче, заради което той живеел в кошмари, пред очите му щяла да се появи една невзрачна и стеснителна жена. Бернал се почувствал предаден.
Привечер, когато еуфорията от пристигането отминала и майката и дъщерята си били разказали последните новини, извадили няколко стола на двора, за да се насладят на прохладата. Въздухът бил напоен с аромата на карамфилите. Бернал предложил да пийнат по глътка вино и Елена го последвала, за да потърси чаши. За няколко минути останали сами, един срещу друг в тясната кухничка. Тогава мъжът, който бил очаквал толкова време подобна възможност, хванал ръката на жената и ѝ казал, че всичко било едно страшно недоразумение, че онази сутрин той спял и не знаел какво върши, че никога не бил искал да я блъсне на пода, нито да я назовава така, затова нека бъде състрадателна и да му прости, та дано той да успее да възвърне разума си, защото през всичките тези години парещото желание по нея не преставало да го преследва, изгаряйки кръвта му и разрушавайки духа му. Елена го погледнала учудена, без да знае какво да му каже. За какво покварено момиче говорел той? За нея детството било някъде далеч в миналото, а болката от тази първа отблъсната любов била останала затворена в някое запечатано кътче на паметта. Тя не била запазила никакъв спомен от онзи далечен четвъртък.
Устата на жабата
Тежки времена преживявал югът. Не югът на тази страна, а югът на света, където сезоните са променени и зимата не е по Коледа, както при цивилизованите народи, а по средата на годината, както е в районите, населени с варвари. Камък, койрон1 и лед, просторни равнини, които към Огнена земя се раздробяват в броеница от острови, заснежени планински върхове, затварящи хоризонта в далечината, тишина, царуваща там от раждането на времето и прекъсвана понякога от подземната въздишка на ледниците, спускащи се бавно към морето. Една сурова природа, обитавана от недодялани мъже. В началото на века там нямало нищо, което англичаните биха могли да отнесат, затова те се сдобили с концесии за отглеждане на овце. За няколко години животните толкова се размножили, че отдалеч приличали на облаци, притиснати към земята, опасли цялата растителност и изпотъпкали и последните светилища на индианските култури. По тези места Ермелинда изкарвала прехраната си с игри на въображението.
Сред студената пустош се извисявал, като изоставена торта, големият дом на Скотовъдната компания, заобиколен от една абсурдна морава, закриляна от суровия климат от съпругата на администратора, която не можела да се примири, че живее далеч от центъра на Британската империя, и продължавала да се облича тържествено, за да вечеря насаме със съпруга си, флегматичен господин, пленник на гордостта от вече забравени традиции. Местните ратаи живеели в бараките на лагера, отделени от господарите с огради от бодливи храсти и диви рози – едно напразно усилие да бъде смалена безкрайната пампа и да бъде създадена за чужденците илюзията за приятна английска градина.
Зорко следени от пазачите на управата, измъчвани от студа и невкусили с месеци домашна чорбица, работниците се борели с жестоката си съдба, също тъй беззащитни, както поверените им животни. Привечер винаги се намирал някой, който да вземе китара – и тогава пейзажът се изпълвал със сантиментални песни. Въпреки парчетата кремък, които готвачът пускал в яденето им, за да угаси желанието на тялото и напиращите спомени, жаждата им за любов била толкова голяма, че ратаите лягали с овцете и дори с някой тюлен, ако доближал брега и успеели да го хванат. Тези животни имат големи вимета, като гърдите на кърмачка, и стига само да одерат кожата им, докато са още живи, топли и туптящи, един мъж, ако е много закъсал, може да си затвори очите и да си представи, че прегръща морска сирена. Ала въпреки тези несгоди, благодарение на забранените игри на Ермелинда ратаите се развличали по-добре, отколкото господарите им.
Тя била единствената млада жена в цялата безкрайна околност, ако не вземем под внимание английската дама, която прекосявала оградата от рози само за да убива зайци с ловната си пушка, но и в тези случаи едва успявали да зърнат воала на шапката ѝ сред адския облак прах и да чуят лая на ловджийските кучета. В замяна Ермелинда била истинска самка, близка и ясна, с дръзка смесица от кръв във вените и винаги готова да празнува. Била избрала професията си на утешителка чисто и просто по призвание, харесвала всички мъже изобщо и мнозина от тях в частност. Властвала сред тях като пчелна царица. В ратаите обичала миризмата на работа и на желание, прегракналия им глас, небръснатата два дни брада, тялото им, силно и в същото време толкова податливо в нейните ръце, бойкия им нрав и наивното им сърце. Познавала илюзорната сила и изключителната слабост на клиентите си, но не се възползвала нито от едното, нито от другото, а напротив, съчувствала и на двете. Дръзката ѝ природа криела в себе си черти на майчина нежност и нощта често я заварвала да кърпи нечия риза, да вари кокошка за някой болен работник или да пише любовни писма до далечни годеници. Създавала богатството си върху един дюшек, натъпкан с необработена вълна, под продупчен като решето цинков покрив, в който проникващият вятър свирел подобно на флейта или обой. Плътта ѝ била твърда, а кожата – без петънце, обичала да се смее и била необикновено щедра, а това е много повече, отколкото може да предложи една уплашена овца или клетият одран тюлен. Във всяка прегръдка, пък макар и най-краткотрайна, тя се изявявала като пламенна и палава приятелка. Славата на здравите ѝ крака на ездач и на гърдите ѝ, които употребата не била в състояние да похаби, била прекосила шестстотинте километра на дивата провинция и любовниците ѝ пътували открай света, за да прекарат приятни мигове в нейната компания. Петък вечер пристигали в необуздан галоп от толкова далечни места, че животните, покрити с пяна, падали замаяни. Господарите англичани забранявали употребата на алкохол, но Ермелинда успявала тайно да свари ракия, с която повдигала настроението и разрушавала черните дробове на своите гости и която ѝ служела също, за да пали лампите си в часовете за развлечения. Залаганията започвали след третата чашка, когато вече никой не можел да концентрира погледа си или да изостри съзнанието си.
Ермелинда била открила начини да се сдобие със сигурна печалба, без никого да мами. Освен картите и заровете мъжете имали на разположение няколко игри и във всяка от тях единствената награда била самата тя. Тези, които губели, ѝ давали парите си, както и онези, които печелели, но те получавали в замяна правото да се наслаждават за съвсем кратко на компанията ѝ, без хитрувания и без въведения, не защото тя нямала доброто желание, а защото не разполагала с достатъчно време, за да удостои всеки с подобаващото внимание. Участниците в играта на „сляпа баба“ си сваляли панталоните, но не и жилетките, шапките и подплатените с овча кожа ботуши, за да се предпазят от антарктическия студ, който свирел между гредите. Тя им връзвала очите и преследването започвало. Понякога глъчката била такава, че смехът и учестеното дишане прекосявали нощта отвъд розите и достигали до ушите на англичаните, които оставали безучастни, преструвайки се, че това е само каприз на вятъра в пампата, и продължавали скъпернически да отпиват последната чаша цейлонски чай, преди да се отправят към леглото. Първият, който успеел да докосне Ермелинда, ликуващо кудкудякал и благославял късмета си, притискайки я в прегръдките си. Друга от игрите се наричала „люлка“. Жената сядала върху една дъска, окачена с две въжета за тавана. Провокирайки нетърпеливите погледи на мъжете, тя присвивала нозе и всички можели да видят, че не носи нищо под жълтите си фусти. Играчите, подредени в редица, разполагали само с по една възможност да връхлетят върху нея и този, който успеел, се оказвал в плен на бедрата на красавицата, оплетен във фустите ѝ, залюлян, клатушкан и накрая вдигнат към тавана. Но сполучвали малцина, а повечето се въргаляли по пода сред смеха на останалите.
В играта на „жаба“ човек можел да загуби за петнайсет минути припечеленото за месец. Ермелинда изписвала с тебешир една линия върху пода, а на четири крачки разстояние очертавала кръг и лягала в него с отворени колене, с крака, позлатени от светлика на ракиените лампи. Тогава се появявал тъмният център на тялото ѝ, отворен като презрял плод, като веселата уста на жаба, а в това време въздухът в стаята ставал плътен и топъл. Играчите заставали зад тебеширената черта и запращали монети към мишената. Някои били опитни стрелци, с толкова сигурна ръка, та успявали да спрат уплашено животно в буен бяг, хвърляйки между краката му две болеадорас2 с камъни, вързани с въже, но Ермелинда владеела изкуството да измести тялото си незабележимо, така да се изплъзне, че в последния миг монетата да промени посоката си. Парите, които падали в тебеширения кръг, ѝ принадлежали. Ако някоя улучела входа, тя възнаграждавала собственика ѝ със „съкровището на султана“ – два часа насаме с нея в стаята зад завесата, една пълна наслада, в която да намери утеха за всички преживени несгоди и да помечтае за райските наслади. Онези, които били преживели скъпоценните два часа, твърдели, че Ермелинда владее старинни любовни тайни и че е в състояние да отведе мъжа до порталите на собствената му смърт и да го върне оттам помъдрял.
До деня, в който се появил Пабло, астуриецът, твърде малко били сполучилите да спечелят тези два вълшебни часа, макар и неколцина да били изпитали удоволствието от нещо подобно, но не срещу стотинки, а срещу половин месечна заплата. По онова време тя вече била натрупала малко състояние, но все още и не помисляла да се оттегли за един по-обикновен живот, защото в действителност намирала истинска отрада в работата си и се чувствала горда с отломките щастие, които можела да предложи на ратаите. Пабло бил слаб човек, с кости като на пиле и ръце на дете, ала външният вид не бил в съответствие с огромната настойчивост на характера му. Редом до закръглената и жизнерадостна Ермелинда той изглеждал един кльощав мърморко, но онези, които при идването му решили, че могат да се посмеят за негова сметка, останали неприятно изненадани. Дребният пришълец реагирал като змия на първото предизвикателство, готов да се бие с всеки, който излезе насреща му, макар че кавгата секнала още преди да е започнала, защото правило номер едно за Ермелинда било да няма побойща под нейния покрив. Веднъж защитено достойнството му, Пабло се успокоил. Изражението му било решително и донякъде погребално, говорел рядко, а когато го правел, веднага се усещал испанският му акцент. Бил напуснал родината си, бягайки от полицията, и живеел от контрабанда през проходите на Андите. До онзи миг той се държал като надменен и сприхав отшелник, който се надсмивал над климата, овцете и англичаните. Никому не се чувствал подчинен, не признавал ни обич, ни дълг, но вече не бил толкова млад и самотата все повече се просмуквала в костите му. Понякога се събуждал сутрин върху вледенената земя, обгърнат в черния си плащ от Кастилия и със седлото вместо възглавница, усещайки как го боли цялото тяло. Това не била болката на вцепенените мускули, а насъбралата се тъга и самотия. Било му омръзнало да се скита като вълк, но не бил създаден и за домашното спокойствие. Дошъл в тези земи, защото чул мълвата, че на края на света има една жена, способна да промени посоката на вятъра, та пожелал да я види със собствените си очи. Огромното разстояние и рисковете по пътя не били в състояние да го спрат, а когато най-сетне влязъл в кръчмата и се озовал на една ръка разстояние от Ермелинда, той видял, че тя е сътворена от същата здрава сплав като него, и решил, че след едно тъй дълго пътуване не си струва да продължава да живее без нея. Настанил се в един ъгъл на помещението, за да я наблюдава внимателно и да пресметне възможностите си.
Стомахът на астуриеца бил от стомана, затова той могъл да погълне няколко чаши от напитката на Ермелинда, без да се размъти погледът му. Не се съгласил да се съблече за „хорото на свети Мигел“, за „мандандирун-дирун-дан“ и за останалите състезания, които му се сторили направо детинщини, но в края на нощта, когато настъпил върховият момент на „жабата“, той се отърсил от остатъците алкохол и се присъединил към хора на мъжете около тебеширения кръг. Ермелинда му се сторила хубава и дива като лъвица от планините. Усетил как се събужда в него инстинктът на ловец, а неясната болка от самотата, която мъчела костите му през цялото пътуване, се преобразила в радостно предчувствие. Видял нозете ѝ, обути в боти, плетените ѝ чорапи, придържани с ластик под коленете, дългите кости и напрегнатите мускули на тези златни крака сред развяващите се жълти фусти и почувствал, че има само една възможност да я завоюва. Заел позиция, опрял здраво нозе в пода и уравновесил тялото си, докато намерил самата ос на своето съществуване, сетне с поглед като бръснач принудил жената да се вцепени на мястото си и да се откаже от триковете с извиването на тялото. А може би нещата били по-различни и самата тя го била избрала измежду останалите, за да го нагости с подаръка на своята компания. Пабло изострил поглед, издишал всичкия въздух от дробовете си и след няколко секунди на пълна концентрация запратил монетата. Всички видели как тя описала съвършена дъга и влязла чисто, точно на място. Взрив от аплодисменти и завистливи подсвирквания отбелязали подвига му. Невъзмутим, контрабандистът оправил колана си, направил три големи крачки напред, хванал жената за ръка и я изправил на крака, твърдо решен да ѝ докаже през двата заслужени часа, че и тя вече не би могла без него. Излязъл, почти влачейки я, а другите останали да пият, загледани в часовниците си, докато изтекло времето на наградата, но не се появили нито Ермелинда, нито чужденецът. Изминали три, четири часа, цялата нощ, разсъмнало се и ударила камбаната на управата, призовавайки на работа, а вратата все не се отваряла.
По обяд влюбените излезли от стаята. Без да размени поглед с никого, Пабло отишъл да оседлае коня си, друг кон за Ермелинда и едно муле за багажа. Жената била облечена с панталон и с връхна дреха за пътуване и носела завързана за кръста си брезентова торба, пълна с монети. Очите ѝ имали ново изражение, а незабравимият ѝ задник се полюшвал задоволен. С пестеливи движения двамата настанили вещите върху гърбовете на животните, възседнали конете и потеглили. Ермелинда махнала леко за сбогом на безутешните си почитатели и последвала Пабло астуриеца по голата равнина, без да обърне поглед назад. Никога повече не се завърнала.
Отпътуването на Ермелинда предизвикало такова униние, че Скотовъдната компания доставила люлки, закупила малки копия и стрели за стрелба в мишена и докарала от Лондон една огромна жаба от оцветен фаянс със зейнала уста, за да изпробват ратаите своята точност, прицелвайки се с монети; но поради общото безразличие всички тези играчки останали да красят терасата на управата, където англичаните ги използват и до днес, за да се преборят със скуката привечер.
Превод от испански: Самуел Франсес
1 Койрон – вид житно растение в Чили. (Б. пр.)
2 Болеадорас – използвано в Южна Америка оръжие от вързани с говежди жили две или три каменни топки, което се мята. (Б. пр.)