III.
Тя се казваше Магда Петерс и наистина бе само на шестнадесет години. Родителите ѝ бяха портиери. Баща ѝ, контузен през войната и вече побелял, непрестанно тресеше главата си и от нищо изпадаше в ярост. Майка ѝ, още доста млада, но разплута жена, със студен и груб нрав, с длан, винаги пълна с потенциални шамари, обикновено носеше силно стегната кърпа на главата си, за да не си праши косата, когато работи, ала след всяко голямо чистене (извършвано главно с прахосмукачка, която остроумно се сношаваше с асансьора) се издокарваше и пресичаше улицата, за да отиде на гости. Наемателите не я обичаха заради надменността ѝ, за деловия начин, с който заповядваше на влизащите да си изтриват краката в изтривалката и да не вървят по мраморните плочки (които впрочем не бяха много). Магда често сънуваше нощем приказно великолепно, бяло като захар стълбище и дребния силует на човек, вече стигнал догоре, но оставил на всяко стъпало голям черен отпечатък от подметката си – ляв, десен, ляв, десен… Това бе мъчителен сън.
Ото, братът на Магда, бе с три години по-голям от сестра си; работеше във велосипедна фабрика, отнасяше се с презрение към бюргерското републиканство на баща си и докато седеше в близката кръчма и бистреше политиката, изведнъж удряше гръмовен пестник по масата, като възкликваше: „Човек първо трябва да се наплюска, ясно ли е!“ Това бе главната му аксиома – впрочем, доста правилна.
В детските си години Магда ходеше на училище и там ѝ бе по-леко, отколкото у дома, където я биеха много и безпричинно, така че отбранителното вдигане на лакътя бе най-привичният ѝ жест. Това впрочем не ѝ попречи да израсне весела и жизнерадостна девойка. Когато беше на осем години, я ощипа болезнено и без повод почтеното старче, което живееше на партера. По това време обичаше да участва в шумната и буйна игра на футбол, която момчетата почваха насред улицата. На десет години се научи да кара велосипеда на брат си и с голи ръце, с литнала нагоре плитка, се носеше назад-напред по улицата, като крещеше весело, а после спираше, опирайки единия си крак о тротоара, и се замислеше за нещо. На дванадесет малко се поукроти и любимо занимание ѝ стана да стои до вратата, да си шушука с дъщерята на въглищаря за жените, които се мъкнеха при един от наемателите, както и да наблюдава минувачите, да анализира роклите и шапките. Веднъж намери на стълбището вехта чантичка, а в нея сапунче със залепнал малък косъм и половин дузина непристойни картички. Един път я целуна по голата шия един от гимназистите, които съвсем доскоро се опитваха да я спънат по време на игра, а друг път посред нощ я обхвана истерия и я заляха със студена вода, а после я напердашиха.
След година вече бе много миловидна, носеше къса яркочервена рокличка и беше луда по киното. В отсрещната кооперация се появи къдрокос младеж с пъстър пуловер, който вечер опираше възглавницата си на прозореца и ѝ се усмихваше отдалеч, но скоро се премести.
По-късно си спомняше това време от живота си с нежно и странно чувство – светлите, топли, кротки вечери, шума на затварящите се магазинчета, когато баща ѝ седеше на стола и пушеше лулата си, като всеки миг тръскаше глава, сякаш енергично отричаше нещо, а майка ѝ сплетничеше с портиерката от съседната къща за приумиците на наемателите („…тогава му казах… тогава ми каза…“); госпожа Брок се прибираше, носейки мрежа с покупки; малко след това минаваше прислужницата Лизбет с колосана престилка и два фокса с остра козина, които приличаха на играчки… Стъмва се. Задава се и брат ѝ с двама-трима приятели, които пътьом я наобикалят, притискат я леко, хващат я за голите ръце, а очите на един от тях са като на Файт. Улицата, още осветена от ниското слънце, стихва съвсем. Само отсреща двама плешивци играят на карти и отеква всеки звук.
Тя беше само на четиринадесет, когато, сприятелила се с продавачката от малката книжарница на ъгъла, узна, че имала сестра модел, съвсем младо момиче, което обаче изкарвало добри пари. У Магда се зародиха прелестни мечти. Така пътят от модела до филмовата дива ѝ се стори много кратък. Някъде по това време се научи да танцува и няколко пъти посети заедно с приятелката си заведението „Парадиз“, бална зала, където под звуците на цимбалите и воя на джаза възрастни мъже ѝ правеха твърде откровени признания.
Веднъж стоеше на ъгъла на улицата, където живееше: о бордюра, спирайки рязко, се долепи младият мотоциклетист, когото вече бе виждала няколко пъти, със сресана назад белезникава коса, облечен в невероятно кожено яке, и ѝ предложи да я повози. Магда се усмихна, седна зад него, оправи полата си и в следващия миг една не се задави от бързината. Той я закара извън града и спря. Бе слънчева привечер, виеха се комари. Наоколо имаше само ракити и борове. мотоциклетистът слезе и седна до нея на края на шосето. Разказа ѝ как скоро, съвсем по същия начин, е пътувал към Испания, как няколко пъти е скачал с парашут. После я прегърна, започна да я притиска и целува много болезнено, а тя имаше чувството, че всичко у нея се топи и сякаш разлива. Изведнъж ѝ прилоша, тя пребледня и се разплака. „Може да ме целувате, но недейте ме мачка така, днес ме боли глава, не се чувствам добре.“ Мотоциклетистът се разсърди, мълчаливо запали мотора, откара Магда до някаква улица и я остави. Вкъщи се прибра пеш. Брат ѝ, който бе видял заминаването ѝ, я халоса с юмрук по шията и така я ритна с тежката си обувка, че тя падна и се удари болезнено в шевната машина.
Най-сетне през зимата се запозна със сестрата модел на продавачката и с една възрастна важна наглед дама, която имаше малиново родилно петно върху цялата си буза. Казваше се Левандовска. Магда се настани при нея, в стаята за прислугата. Родителите ѝ, които отдавна я коряха за тунеядството ѝ, бяха доволни, че са се отървали от нея. Майка ѝ смяташе, че всеки труд, който носи печалба, е честен. Брат ѝ, който от време на време споменаваше по нещо заплашително за капиталистите, купуващи дъщерите на бедняците, временно работеше в Брес-лавъл и нахълта у Левандовска значително по-късно…
В началото позираше в голямата класна стая на една девическа гимназия, а след това и в истинско ателие, където я рисуваха не само жени, но и мъже, някои от които съвсем млади. Впрочем всичко бе съвсем благоприлично. Тъмнокоса, с подстригана коса, съвършено гола, тя лежеше на хълбок върху килимче, като се опираше на изпънатата си ръка така, че на мястото на лакътя имаше сбръчкано оченце; навела леко слабичкото си тяло в поза на замислено изтощение, гледаше под вежди как рисувачите вдигат и навеждат очи и слушаше лекото шумолене на моливните щрихи и пропискванията на кредата и скоро ѝ ставаше скучно да анализира кой възпроизвежда в момента глезена, а кой – главата ѝ, и имаше само едно желание – да промени позата на тялото си. От скука търсеше най-привлекателния художник и едва забележимо присвиваше очи всеки път, когато той се полуотворена от старание уста вдигаше лице. Никога не ѝ се удаваше да го смути, да превключи ума му на други, не толкова строги мисли, и това леко я сърдеше. Преди, когато си мислеше как ще стои така самотна и гола пред кръстосаните погледи на много очи, ѝ се струваше, че ще ѝ бъде малко срамно, но едновременно с това и твърде приятно, като в топла вана. Тогава взе да измисля най-различни нещица, за да се забавлява – не сваляше гердана от шията си, червеше устните си, гримираше своите и без друго гримирани от сенки и така очарователни очи, а веднъж дори леко освежи с карминено червило бледите връхчета на гърдите си. За това доста си изпати от Левандовска, пред която някой се беше разбъбрил.
Впрочем Магда много смътно разбираше какво точно иска. Далече-далече тлееше образът на филмовата звезда. Ето: господин в балтон с яка от морска котка я полага меко като шал в лъскава лимузина. Купува си рокля в преливащи като дъга цветове, която направо ромони, сияе и струи светлина от витрината на баснословен магазин. Да седи с часове гола и дори да не получава портретите си бе доста блудкаво занимание. Дори не забелязваше, че в известен смисъл геният на съдбата ѝ е кинематографичен. Не забеляза неговото присъствие и зов дори в онази пролетна вечер, когато Левандовска за пръв път ѝ спомена за „влюбения провинциалист“.
„Не е за теб да живееш без приятел – спокойно рече Левандовска, опитвайки от кафето. – Ти си чевръсто момиче, палавница и ще пропаднеш без приятел. Той е скромен човек, провинциалист, и също има нужда от скромна приятелка в този град на съблазните и порока.“
Магда държеше на коленете си кучето на Левандовска – дебела жълта такса с побеляла муцуна и продълговата брадавица на бузата. Тя стисна в шепа коприненото ухо на кучето и без да вдигне очи, отвърна: „О, и това ще стане. Аз съм само на петнадесет години. Ала защо? Всичко ще е напразно, знам ги тези господа“.
„Ама че си глупава – каза Левандовска с раздразнение, – говоря ти не за някакъв нехранимайко, а за добър, щедър човек, който те е видял на улицата и оттогава само за теб бълнува.“ „Сигурно е някое старче“ – заяви Магда и целуна кучето по челото.
„Глупачка – повтори Левандовска. – Той е на тридесет години, бръснат, шикозен – с копринена вратовръзка, със златно цигаре. Само душата му е скромна.“
„Хайде, бягай“ – каза Магда на кучето и то се плъзна на пода, а след това затича в тръс по коридора, като държеше тялото си косо, както правят всички стари такси.
Господинът, за когото стана дума, не бе нито провинциалист, нито скромен човек, нито Мюлер (фамилията, с която се представи). Той се запозна с Левандовска чрез двама темпераментни търговски пътници, с които игра покер по пътя от Хамбург за Берлин. В началото не спомена цената: сводницата показа снимката на усмихнато момиче и Мюлер поиска сгледа. В уречения ден Левандовска накупи пасти, свари много кафе, посъветва я да облече точно онази червена рокличка, която се стори на Магда толкова износена, толкова детинска, и към шест се чу желаният звънец. „Нищо не рискувам – за последен път си помисли Магда. – Ако е грозен, ще ѝ кажа, а ако не е, ще имам време да реша.“
За съжаление не беше толкова просто да се разбере дали Мюлер е грозен или красив. Странно, своеобразно лице. Матовочерната му коса беше небрежно сресана на път със суха четка, а на леко хлътналите му бузи като че ли бе полепнал тънък слой оризова пудра. Блестящите му очи на рис и триъгълните ноздри нито за миг не оставаха спокойни, докато долната част на лицето с двете леки гънки в ъглите на устните, бе напротив доста неподвижна – той само рядко облизваше лъскавите си дебели бърни. Носеше необикновено лазурна риза, ярка като тропическо небе вратовръзка и синьо-черен костюм с ужасно широки панталони. Движеше се великолепно, плавно въртеше яките си квадратни плещи – това бе висок и строен мъж, Магда съвсем не очакваше да види такъв и малко се смути, когато, седейки на твърдия стол със скръстени ръце и говорейки през зъби с Левандовска за забележителностите на Берлин, Мюлер се зае да я изтърбушва с поглед; изведнъж, като прекъсна собствените си думи по средата, я попита с рязък, звънък глас как се казва. Тя му отговори. „Аха! Магдалена“ – рече той с къс смях и като я освободи неочаквано от натиска на погледа си, продължи глухия разговор с Левандовска.
После млъкна, запали цигара, дръпна залепилото се за ярката, сякаш възпалена устна късче цигарена хартия и каза: „Една идея, госпожо Левандовска. Поръчайте за моя сметка такси и отидете на опера – тъкмо ми е останал свободен билет, имате още време.“
Левандовска му благодари, като му възрази важно, че днес е уморена и ще остане вкъщи. „Мога ли да ви кажа две думи?“ – недоволно промълви Мюлер и стана от стола. „Пийнете още една чашка“ – предложи спокойно Левандовска. Той сви рамене, обви Магда с някакъв кърлежовиден поглед, ала изведнъж просия с добродушна усмивка, седна до нея на дивана и започна да разказва серия анекдоти за свой приятел – певец, който не успял да възседне лебеда в „Лоенгрин“ и решил да чака следващия. Магда хапеше устни и неочаквано свеждаше глава, душейки се от смях. Бюстът на Левандовска уютно се тресеше.
Той си позволи разкоша на бавното настъпление, на предпазливите и ласкави погледи, дори въздишки. Левандовска, която бе получила само малко капаро, а беше поискала нечувана цена, не се отделяше нито на крачка. С нейно съгласие Магда престана да позира и по цели дни седеше над бродерията си. Понякога, когато извеждаше надвечер кучето, Мюлер изникваше от сумрака и тръгваше редом с нея и това така я вълнуваше, че неволно ускоряваше крачки, а забравената такса изоставаше, като упорито и тъжно ситнеше встрани. Левандовска скоро надуши срещите и взе сама да извежда кучето.
Така мина повече от седмица от деня на запознанството. Веднъж Мюлер реши да предприеме извънредни мерки. Да плати огромната сума, която искаше сводницата, бе нелепо, нали нещата вървяха от само себе си. Когато дойде вечерта, наговори много смешни неща, изпи три чаши кафе, а след това, улучил мига, се приближи до Левандовска, вдигна я, понесе я с бърз, ситен тръс към банята, превъртя ловко ключа и заключи вратата. Левандовска бе толкова смаяна, че отначало мълча половин минута, после впрочем взе да пищи, да тропа и да блъска с цялото си тяло вратата. „Събирай си нещата и се омитаме“ – обърна се той към Магда, която стоеше насред гостната, хванала се за главата.
Настаниха се в хубава стая, която Мюлер бе запазил предишния ден и едва прекрачили прага, Магда охотно, с жар, дори с някаква злост се отдаде на съдбата, която я преследваше толкова отдавна и толкова упорито. Впрочем, Мюлер ѝ се нравеше по съвсем особен начин – имаше нещо неотразимо в очите му, в гласа, в маниерите, в това как дебелите му горещи бърни пътуват нагоре-надолу по гърба ѝ между лопатките. Той малко разговаряше с нея, седеше с часове, като я държеше на коленете си, подсмиваше се и си мислеше нещо. Не знаеше каква работа има в Берлин, кой е той и всеки път, когато си тръгваше, се боеше, че няма да се върне. Като изключим този страх, беше щастлива, щастлива до глупост и си мечтаеше тяхното съжителство да продължи вечно. Подари ѝ някои неща – парижка шапка, часовник – впрочем не беше много щедър на подаръци, затова пък я водеше в хубави ресторанти и големи кина, където тя се смееше до сълзи на приключенията на Чипи. Така се бе пристрастил към Магда, че често, вече се готвейки за тръгване, внезапно запокитваше шапката си в ъгъла (навикът му да постъпва така със скъпата шапка малко я учудваше) и оставаше. Това продължи точно месец. Една сутрин стана по-рано от обикновено и каза, че трябва да замине. Тя го попита дали задълго. Той се втренчи в нея, после взе да се разхожда из стаята в своята ослепително малиноволазурна пижама, като потриваше ръце, сякаш ги сапунисва. „Завинаги, завинаги“ – рече внезапно и без да я гледа, започна да се облича. Помисли си, че сигурно се шегува и реши да изчака – отметна одеялото, тъй като в стаята бе много задушно, изпъна се и се обърна към стената. „Нямам снимката ти“ – промърмори той, като шумно обуваше обущата си. После чу как се суети край куфара си, как го заключва. И след няколко минути отново: „Не мърдай – каза той- и не гледай какво правя.“ „Ще ме застреля“ – кой знае защо си помисли тя, но не помръдна. Какво ли правеше? Тишина. Тя леко мръдна голото си рамо. „Не мърдай!“ – повтори той. „Прицелва се“ – помисли си Магда без каквато и да било уплаха. Тишината продължи пет минути. И в тази тишина витаеше, спъвайки се, някакъв малък шумолящ звук, който ѝ се стори познат, ала защо? „Можеш да се обърнеш“ – промълви тъжно той, но Магда лежеше неподвижно. Той се приближи, целуна я по бузата и бързо излезе. Тя остана в леглото целия ден. Той не се върна.
На другата сутрин получи телеграма от Хамбург: „Стаята е платена до юли – сбогом, доневетер, сбогом.“ „Господи, как ще живея без него?“ – каза Магда на глас. В миг отвори прозореца, като реши с един скок да сложи край на живота си. До отсрещната къща със звън приближи червено-златистият автомобил на пожарната; събра се тълпа; от горния етаж струеше сивокафяв дим, летяха някакви хартийки. Тя така се заинтригува от пожара, че забрави намерението си.
Бяха ѝ останали съвсем малко пари; от мъка, като в хубавите филми, тръгна да броди из локалите. Скоро се запозна с двама японци и леко на градус се съгласи да пренощува у тях; сутринта им поиска двеста марки, дадоха ѝ три и половина и я изблъскаха навън, след което реши да бъде по-предпазлива.
Веднъж до нея седна дебел старец с нос като гнила круша, с кафяви точки по цялата си плешива глава и ѝ каза: „Приятно ми е, че се срещнахме отново; помните ли, госпожице, как лудувахме на плажа в Херингсдорфс?“ Смеейки се, тя му отговори, че греши. Старецът я попита какво желае да пие. После тръгна да я изпраща и в мрака на таксито взе да пелтечи и стана гнусен. Тя изскочи от колата. Старецът също слезе и без да се смущава от присъствието на шофьора, започна да я моли за среща. Когато плати стаята ѝ до ноември и ѝ даде пари за палто от морска котка, му позволи да остане през нощта при нея. В началото бе лесен, след кратката и слаба прегръдка веднага заспиваше и спеше непробудно до разсъмване. После взе да иска разни странни нови неща. Гардеробът ѝ се попълни с две нови рокли. Неочаквано той пропусна определената среща; след няколко дни му позвъни в кантората и разбра, че е умрял.
Споменът за стареца бе омерзителен. Реши, че това няма да се повтори. Продаде шубата и преживя до февруари. В навечерието на продажбата страшно ѝ се прииска да се покаже на родителите си. Отправи се към къщи с такси. Беше събота, майка ѝ лъскаше дръжката на входната врата. Когато видя дъщеря си, направо примря. „Господи!“ – възкликна с чувство тя. Магда мълчаливо се усмихна, качи се отново в таксито и вече през стъклото видя брат си, който изскочи на улицата, като крещеше нещо след нея – вероятно закани.
Премести се в по-евтина стая; вечер седеше неподвижно на ръба на кушетката в растящата тъмнина, подпираше с длани слепоочията си и пафкаше цигара. Хазайката, възрастна жена с неопределена професия, се отбиваше при нея, разпитваше я състрадателно, разказваше ѝ за свой роднина, който имал малко кино и то му носело добър доход. Зимата бе студена, парите почти се бяха стопили. „Как ще я карам занапред?“ – мислеше си Магда. Веднъж, през един бодър и дързък ден, си сложи ярко червило и като си избра филмовата кантора с най-звучното име на „Фридрихщрасе“, успя да влезе при директора. Той се оказа възрастен мъж с черна превръзка на дясното си око и пронизващ блясък в лявото. Магда започна оттам, че виждате ли, била играла страшно много в провинцията, получавала добри роли… „В киното ли?“ – попита я той, като гледаше ласкаво възбуденото ѝ лице. Тя спомена някаква фирма, някакъв филм – много убедително и дори надменно, тъй като все си повтаряше наум: „Как смее да не ме познава, как смее да се съмнява…“ Последва мълчание. Директорът присви единственото си видимо око и каза: „Знаете ли, провървя ви, че попаднахте точно при мен. Всеки мой колега щеше да се съблазни от младостта ви, да ви обещае планини от богатства и да ви поиска един много определен и банален аванс. След това щеше да ви изостави. Аз не съм млад, много съм видял, дъщеря ми сигурно е по-голяма от вас и затова ми позволете да ви кажа: никога не сте била и вероятно никога няма да бъдете актриса. Вървете си вкъщи, хубаво си помислете, посъветвайте се с родителите си… “
Магда шляпна ръкавицата си о ръба на масата, стана и излезе с променено лице. В същата сграда имаше още една фирма. На третото място ѝ казаха, за да се отърват по някакъв начин от нея: „Оставете си телефонния номер.“ Тя се върна бясна вкъщи. Хазайката ѝ свари две яйца, галеше я по рамото, докато Магда лакомо и сърдито ядеше, а след това донесе бутилка коняк, две чаши и като ги напълни догоре, прибра бутилката. „Наздраве“ – каза тя и седна отново на масата. – Всичко ще се уреди. Точно утре имам среща с девер си, ще поговоря с него…“
На първо време новата длъжност забавляваше Магда. Наистина, беше ѝ леко обидно да започва филмовата си кариера не като актриса и дори не като статистка… Към края на първата седмица вече ѝ се струваше, че цял живот е правила само това -да показва местата на хората. Впрочем в петък имаше промяна в програмата, това я посъживи. Докато стоеше в мрака, опряла се на стената – гледаше Грета Гарбо. След две-три прожекции отново ѝ стана непоносимо скучно. Мина още една седмица. Някакъв посетител, забавил се на входа, я изгледа странно със срамежлив и жален поглед. Имаше доста младежки вид, бе облечен безупречно, хвърляше ѝ коси погледи с лакомото си синьо око… „Много приличен човек, но мекушав“ – помисли си Магда. Когато се появи за четвърти или пети път ненавреме, тоест за филм, който вече бе гледал, Магда почувства известна възбуда. Но в същото време в паметта ѝ се бе набило предупреждението на собственика: „Един кокетен поглед – и си навън.“ Посетителят обаче бе удивително плах. Веднъж, когато излизаше от киното, за да се прибере вкъщи, го видя да стои неподвижно на отсрещната страна на улицата. Заситни, без да се оглежда, като разчиташе че ще ѝ пресече пътя и ще тръгне след нея. Ала това не стана: той изчезна. Когато след два дни отново дойде в „Аргус“, видът му беше болнав, измъчен и много интересен. След края на последната прожекция Магда излезе, като отвори чадъра си. „Бива си го“ – помисли си тя и пресече към него улицата. Той се дръпна, отдалечавайки се от нея, още когато забеляза идването ѝ. Сърцето му се бе качило в гърлото, не му стигаше въздух, устните му пресъхнаха. Чувстваше, че върви след него и се боеше да ускори крачка, за да не изгуби щастието, и да я забави, за да не го задмине. Ала когато стигна кръстовището, Кречмар бе принуден да спре: точеше се върволица от автомобили. Тук тя го задмина, едва не попадна под колелата на един автомобил и като отскочи, го хвана за ръкава. Светна зелено. Напипа лакътя ѝ и пресякоха улицата. „Ето, почна – помисли си Кречмар, – почна се безумието.“ „Вие сте съвсем мокър“ – каза тя с усмивка; той взе от ръцете ѝ чадъра, тя още по-плътно се притисна о него, а отгоре барабанеше щастието. За миг се уплаши, че сърцето му ще се пръсне, но изведнъж му олекна; сякаш внезапно свикна с въздуха на възторга, от който отначало се защищаваше и вече заговори без труд, с наслада.
Дъждът спря, а те вървяха ли вървяха под чадъра. Спряха до нейния вход, чадърът ѝ бе връчен и затворен. „Не си тръгвайте още“ – помоли я Кречмар и държейки ръката си в джоба на палтото се опита да свали с показалец халката от безименния си пръст – просто така, за всеки случай. „Почакайте, не си тръгвайте“ – повтори той и най-сетне с конвулсивно движение се освободи от халката. „Вече е късно – каза тя, – пък и леля ми ще се сърди.“ Кречмар се приближи съвсем близо до нея, хвана я за китките, понечи да я целуне, ала уцели шапчицата ѝ. „Престанете – промърмори тя, като извърна глава. – Престанете, не е хубаво така.“ „Но вие няма да си тръгнете, нямам никого освен вас.“ „Не бива, не бива“ – отвърна тя, като въртеше ключа в ключалката и натискаше вратата. „Утре ще ви чакам пак“ – каза Кречмар. Тя му се усмихна през стъклото.
Той остана сам; разкопча палтото си, като дишаше тежко, и внезапно почувства оголената си лява ръка; трескаво надяна халката и тръгна към стоянката на такситата.
Превод от руски: Добринка Корчева–Лешчинска