На върха на отчаянието
Първата книга, която написах – бях само на 22 години – носеше глупавото заглавие „На върха на отчаянието“. Да, доста неприятно заглавие. Избрах го, защото когато в Румъния станеше някакво самоубийство, вестниците пишеха: „Еди кой си стигна върха на отчаянието и се самоуби…“(!). Взех този банален и дори тъп израз, защото отговаряше напълно на състоянието, в което се намирах. Когато се появи книгата, всички си рекоха, че скоро ще се самоубия (!). А за мен тя беше нещо като терапия, отреагиране. Мисля, че всеки млад човек трябва да мине през подобна екзистенциална криза. И ако сега, след толкова години, тази книга ме притеснява, аз все пак не съжалявам, че я написах, защото всичко, което трябваше да кажа, е събрано в нея. Да можех да спра до тази книга. Всичко, което направих след нея, беше да дам друг израз на същото отношение към живота, на същото отчаяние от ужаса на битието. Не, не постигнах никакъв прогрес нито в мисленето си, а още по-малко в действията. Само следвах интуицията, с която бях надарен от Бога. Не направих нищо друго, освен да усъвършенствам, доколкото мога, собствената си персона. Като преминах към френския, промених своя изказ – стана по-изискан, по-горделив. Не бих казал, че напреднах особено като мислител – просто станах по-добър стилист.
Какво е това моралист?
Моралистът е човек, който се занимава с морала. Той по-скоро размишлява върху съдбата и е обзет единствено от мисълта за нас хората. Френските моралисти (Ларошфуко, Шамфор, Жубер) са се вълнували от проблема за „спасението и оздравяването на пропадналата душа“. На млади години и аз изучавах сериозно философията, за да се разочаровам след това от нея. Никъде не намерих отговорите, които търсех – дадоха ми ги само моралистите. Те имаха огромното предимство, че пишеха кратко и стегнато. Нещо като математически формули. Всъщност онова, което остава от едно пространно размишление, са няколко кратки формули, заради които е написано. Винаги съм бил за лаконизма. Но на румънски не е възможно да се изразиш лаконично, защото този език е доста гъвкав и е напълно лишен от строгост. В този смисъл френският е напълно противоположен – за мен е като рицарска ризница, която те стяга, тъй като си длъжен да спазваш определени правила, докато на румънски можеш да пишеш както си искаш, да разполагаш с пълна свобода. Ще призная, че френският беше за мен едно от най-големите изпитания в живота ми.
Да се смееш, когато ти е тъжно!
Един от моите най-скъпи приятели – вече наближава осемдесетте – ми писа тези дни: скоро щял да си отиде от света и трябвало да ми поиска нещо като съгласие. „Без съмнение ще ти го дам, отговорих му аз, но ти препоръчвам: доколкото имаш време – смей се! Смехът спасява живота и го прави поносим. Ако не можеш да се смееш, лесно ще умреш…“
Трябва да призная, че и аз притежавах този дар – да се смея, ползвах се от него всеки божи ден, дори когато преживявах доста трудни моменти… Няма да забравя, че когато бях дете, баща ми разказа една доста странна история. Бил на погребението на дъщерята на негова позната – пет-шестгодишно момиче. Когато спуснали ковчега в гроба, майката избухнала в смях, който я държал доста дълго. Тогава тази неадекватна реакция ме порази. Явно е била нервна криза, момент на безумие. И все пак не съм напълно сигурен. Всяко погребение е тъй странно! Присъствах на изпращането на мой приятел и се насилих да не се засмея, въпреки че го обичах – поради абсурдността на ситуацията. Само преди 24 часа разговарях с него, смяхме се дори, а сега го спускаха в ямата като нещо ненужно…
Философията е непоносима
Най-истинските хора на този свят са поетите и писателите: Достоевски е над всеки философ. Ще ви призная, че аз отдавна се разведох с философията. Тя е непоносима, скучна и направо досадна. Освен това е доста плитка, при все че непрекъснато претендира за задълбоченост. Не, не ми е приятно да мисля под влиянието на която и да е философия, без да следвам своите идеали и акценти. Понякога предпочитам глупавото дърдорене пред дълбокомислените и изискани съждения на философите.
За един австрийски художник
Отсъствието на формална техника в творчеството на австриеца Оскар Кокошка не е белег – както погрешно твърдят някои критици – на неговата неспособност като артист. То е резултат от оригиналния му поглед върху света. Скокът в хаоса и небитието елиминират всеки опит да се погледне на тази живопис от стандартни, реалистични позиции. „Странстващият рицар“ (неговата известна картина) тематично анулира грижата за формата. Плаването в хаоса, истинската същност на тази картина, може да ни донесе насладата на отчаянието, очарованието на провала, екстаза пред Нищото.
Един метафизичен мазохизъм, смесил наслаждението от разпада.
Съществуването пред нищото в изкуството довежда до пълното разклащане на равновесието в живота. Всичко, което създаде Кокошка, е всъщност разпадане на виталното, където трагедията се смесва с карикатурата, а ужасът – с гротеската. Постоянното безпокойство е най-сигурният път към хаоса и нищото.
Руините на Запада
Дълбоко съм убеден, че Западът е осъден и че няма да загине заради някакъв политически инцидент или нещо подобно, а ще си отиде постепенно, защото е исторически осъден. Няма цивилизация, която да трае вечно. Помислете си: Франция е толкова развита, първостепенна цивилизация, която съществува цели хиляда години! Представете си какво означава това… Да, тази страна е може би най-цивилизованата в Европа. А ако се обърнем към историята, ще установим, че тя е най-заплашваната отвън. Тази цивилизация е преживяла и дълги периоди на упадък. Подобна е и съдбата на Германия и Англия. Това са страни, чиито народи са се изхабили доста. Убеден съм, че един народ може да се съхрани, ако не се изразходва. История можеш да правиш само, ако си в състояние да плащаш за това. Мисля, че в този аспект Западът е уязвим и обречен. Трябва да бъдем обективни и да гледаме нещата право в очите: руснаците се изразходваха също, но все пак по-малко от французите. Когато се замислим за революциите, които направи досега Франция, ще видим, че са повече от революциите на всеки друг народ. Но това се плаща скъпо: отразява се върху гена на нацията. За да разберем историята, трябва да притежаваме и способността за „трагичен поглед“ отстрани. В противен случай няма да разберем нищо! Не би трябвало да си правим илюзии. Историята е безпощадна и един историк без „трагичен поглед“ не е никакъв историк.
Човек винаги свършва зле
Човекът е създание, обречено на провал, което заплаща прескъпо за всяка своя авантюра. Достатъчно е да се обърнем към историята: цивилизациите изчезват една след друга, а човекът постепенно запада. Да не споменаваме неговата идиотска идея за атомната бомба… Да, повече от ясно е, че при този ритъм напоследък човекът ще свърши зле. Единственият въпрос, който може да се зададе сега, е: колко време ще продължи всичко това? Аз съм напълно убеден в неизбежността на този упадък. Човекът е обречено животно и вече не може да се направи нищо за него. Лично аз не съм вярващ, но съм дълбоко белязан от идеята за първородния грях. Това е изключително виждане и в същото време философия на Историята, където е казано всичко за Човека.
Наистина е изключително да узнаеш, че хилядолетия преди Христа в една пустиня се е родило онова велико пророчество за края на Човека. С появата му е бил предречен и неговият финал. Неизбежността на Злото.
Превод от румънски: Огнян Стамболиев