Гробището е свято място,
под чиито тежки плочи
е скрита вечността…
– Защо удари кучето? – сърди се мадам Кородяну. – Знаеш го, че ще се ядоса, не виждаш ли, че пак го заболя стомахът и лицето му се зачерви. Не бива да се нервира.
– Страшно съм уморена и се спънах в кучето. Ако си бях счупила врата, сигурно нямаше да викаш толкова.
– Защо го удари? Не те ли е срам? Ти си по-млада от нас и трябва да се сдържаш… Ето го, пак влезе в банята… Видя ли какво направи?
– Ами ако вече не мога да се сдържам?.. Или ако не искам да се сдържам!.. Разбери, аз просто без да искам, се спънах в това нещастно животно… Голяма работа! Не го ли виждаш? Цял глиган…
Бартоломеу слуша диалога и бавно сърба кафето си.
„Глиганът“ е куче-гриньон с червенобежова козина на име Рекси, което кръжи из стаята и виновно върти опашка. Любимец е на Командора, който всяка сутрин собственоръчно го храни с омлет от три яйца върху парче сланина.
– Ние двете с тебе сме по-млади и трябва да го пазим. Знаеш ли как тежко диша сега? От вчера е толкова зле, че просто не знам как да му помогна.
Мадам Кородяну бързо влиза в съседната стая, където върху кревата се е проснал навъсеният пилот, излязъл от няколко години в оставка.
Мария прехапва устни и не ѝ отвръща.
2. Една вечер в края на април мадам Кородяну позвъни на Мария в Гаскани, за да ѝ съобщи за смъртта на баба ѝ. Каза: „твоята баба“, а не „моята майка“ или просто „мама“, както се полага при най-близки роднини. Преди много години, когато мъжът ѝ фалира и веднага се самоуби, мадам Вятковска, вдовица на бивш собственик на голяма хлебопекарна в Роман, предаде своята двегодишна дъщеря на бездетната си сестра и я забрави, докато момиченцето не навърши пълнолетие.
Преди старицата живееше в неуютна стая, отрупана с вехтории, в района на Пиаца Маре. Делеше баня и кухня със съквартиранти. Това противно семейство искаше да се разшири и направо я тероризираше. Не я пускаха да се измие, а веднъж дори я блъснаха по стълбите и тя си счупи ръката. Бившата госпожа Вятковска постоянно плачеше: „Вземете ме при вас, няма да ви преча… Тези лоши хора ще ме погребат. Една нощ щяха направо да ми разбият вратата. Готови са дори да ме убият, само да вземат моята стая!“ Скоро след това тя заболя и дори ръката ѝ не зарасна както трябва. Слабееше не с дни, а с часове, докато накрая стана съвсем прозрачна. Далечна сродница я прибра – старата жена имаше пенсия и малки спестявания. Веднъж се върна от работа и я намери още топла – не се беше вкочанила, а на лицето ѝ бе застинала лека усмивка.
– Умря като куче! – неочаквано се разплака нейната дъщеря, мадам Кородяну, и добави: – Усмихва се, значи иска да вземе някого със себе си…
Командора се измъчваше от закъснели угризения на съвестта, че не я бяха прибрали у тях, боеше се, че властната старица ще подрони авторитета му в семейството. Мария си мислеше, че старата е заслужила тази смърт в самота, защото беше изживяла живота си така.
3. Изтърсили молците от черните си вечерни рокли – други траурни дрехи нямаха – майката и дъщерята застават безмълвни пред ковчега. От време на време мадам Кородяну проплаква тихо. Мария се сдържа с усилие. Гнуси се от тлъстия мънкащ молитвата свещеник. Забравил текста, той често спира и трескаво прелиства омазнените листове на подвързания в черно молитвеник. Отново чете, прозява се и лениво се чеше по тила.
Прозорците са плътно затворени. Дори не са успели да изкъпят старицата. Димът от свещите, потта от телата, неприятният мирис от бившата госпожа Вятковска са направо непоносими за измъчените от земна простуда дробове на авиатора. Пребледнял е като платно. Мария го гледа изплашена, бои се да не падне на пода. Той се напряга да сдържи отвращението си, когато за последен път трябва да целуне старицата.
Въпреки обичая затварят ковчега и траурната процесия бавно слиза по стълбите. За гробището тръгват само няколко души. Налага се Командора да се прибере с такси.
4. Гробището е далече, извън града, в края на прашен път, сред забравено от бога поле. Вече спускат ковчега в трапа. Гробарите, двама опитни цигани, веднага забелязват, че сандъкът е нестандартен. Сковали са го във фабриката, където работи сродницата Мими. Солиден е, но не може да се вмести в прясно изкопаната прохладна яма.
Като вижда това, свещеникът изчезва някъде в гробището. Мария го проследява с поглед и вижда как сяда между два пресни гроба и отново запрелиства омазания си молитвеник.
Гробарите измерват с краищата на лопатите ковчега и трапа и отново правят опит да го спуснат. Появилият се свещеник подхваща глухо и монотонно „Господи помилуй…“ Ковчегът се блъска по стените на гроба, за миг ще падне – за ужас на присъстващите и плачещата дъщеря – и най-после стига до дъното. Свещеникът мърмори нещо, първи хвърля буца пръст върху ковчега и бързо изчезва.
Мадам Кородяну плаче и казва, че старата скоро ще прибере някого, защото е умряла с усмивка.
6. Късно вечерта. След като прескача на няколко пъти до банята, Командора най-сетне си ляга уморен и вперва поглед в тавана. После пак става и отново влиза в банята, като оставя вратата полуотворена. Чува се как силната струя бие в мивката. Силната кашлица на мъжа разтърсва тишината в къщата… Загрижената съпруга се приближава на пръсти до вратата.
– Какво искаш? – ядосано виква мъжът, оголил беззъби челюсти.
Мадам Кородяну внимателно затваря вратата и се връща в спалнята, където лениво се е проснал Рекси, притворил очи в очакване на господарска ласка.
– Какво му стана? – разтревожено пита Мария.
– Нищо – замислено и отвръща майката, – търси си протезата.
Превод от румънски: Огнян Стамболиев