Албанската литература като всяка друга носи своите национални черти и характерни особености. Лириката има вековни традиции, докато прозата е сравнително по-млада. За съжаление у нас албанската поезия е почти непозната, въпреки че е създала неповторими образци с непреходни художествени стойности. Емиграционните процеси и масовото преселване на албанци в страни извън опеката на османската империя, започнало още през XV век, допринасят за съхраняването на националната самобитност, а допирът с други култури дават тласък за по-нататъшното развитие на литературата. Една от най-компактните и дейни албански колонии е тази на арбърешите, потомци на древна Арбърия (наименование на Албания през Средновековието) в Италия, където в продължение на близо четири столетия до Възраждането творят едни от най-видните писатели по онова време като Марин Барлети, Петър Буди, Франо Барди, Хасан Зюко Камбери, Петър Богдани, Антон Сантори, Зеф Серембе и най-яркият поет сред арбърешите Иероним Де Рада (1814-1903), автор на прочутата творба в стихове „Песните на Милосао“. Албанските будители от епохата на Възраждането също живеят и творят в изгнание, пръснати по света в Кайро и Александрия, в страните от Европа, та чак до САЩ. Възраждането дава плеада големи поети като Наим Фрашъри (1846-1900), останал със стихосбирката „Летни цветя“ и поемата „Стада и ниви“ поет на всички времена в албанската литература, Ндре Миеда, Филип Широка, Луиг Гуракуки, Андон Зако-Чаюпи и енциклопедистът Фан Ноли (1882-1965), поет, драматург, историк, преводач от няколко езика, държавен глава след победата на Буржоазно-демократичната революция през 1924 г., композитор, автор на ненадминати политически сатири, насочени срещу крал Зогу.
През 30-те години се появява Мигени (Милош Гиер Никола, 1911-1938), поет, който слага началото на нов етап в развитието на албанската литература и с единствената си книга влиза в националната класика. Мигени е най-разтревоженият и неспокоен поет, опълчил се с ярост и болка срещу неправдата и нищетата. Малкият сборник стихове и кратки разкази с идейния си заряд и поетични превъплъщения няма аналог в съвременната албанска литература. Може би от предчувствие за ранна смърт и в духа, и в ритъма, и в пулса на сътвореното от Мигени се долавя някаква стремглава забързаност. За своята книга той казва: „Аз съм твоя люлка, а може би и гроб“. Поетът умира от туберкулоза на 27 години. Книгата му „Песен на гордата болка“ е преведена и на български. Връх в поезията на Мигени е „Поема на нищетата“, която се смята за една от най-хубавите творби на тази тематика в световната литература.
В животинска любов нищетата се дави.
В тъмни кътове, заедно с кучета, с крави
на постелки от мръсни и гнили парцали
се разголват тела като мърши постали
и уста в устата безумно се впива
и потъват на чувствата в силата дива.
За минута гладът свойте пристъпи спира,
за минута и жаждата също замира
и зачеват се тука слугите и тия,
дето утре очаква ги глад и просия.
Съвременната албанска литература условно би могла да се вмести в три основни периода – първият, обхващащ годините 1945 до 60-те години, вторият – от 60-те до 80-те и третият – от 80-те години до наши дни. Първият период отбелязва интензивно развитие и жанрово обогатяване. Поезията, макар и със завидни традиции, носи акцентиран патос и възпява героичните борби от съпротивата, или слави и възхвалява изграждащия се „прекрасен живот“ в обновената родина. Прозата също крачи напред, но от написаните 13 романа по това време само два са със значими художествени качества – романът „Блатото“ на Фатмир Гята (1922-1989) преведен и у нас и „Мъртвата река“ на Яков Дзодза (1923-1979).
Вторият период е още по-интензивен, тъй като в литературата навлизат и творци от средното и младо поколение. За съжаление през тези две десетилетия албанската литература плаща голям данък на схематизма и догматизма, на стериотипните произведения, поради затварянето на страната и пълната изолация от света. Цензурата е безпощадна, сивият поток става все по-буен, а униформеното еднообразие взема връх. Писатели от по-старото поколение като Стерио Спасе, Димитър Шутерики, Фатмир Гята и редица други, уморени от възхваляването на съвремието, обръщат поглед към недалечното минало на Албания, откъдето черпят сюжети и обогатяват историческия роман. През този период поемат творческия си път и едни от най-видните съвременни писатели Исмаил Кадаре (р. 1936), Дритъро Аголи (р. 1931), а по-късно и Зия Челя (р. 1948), Наси Лера (р. 1944) и др.
Верни на албанската традиция Исмаил Кадаре, Дритъро Аголи, Фатос Арапи пишат и до днес едновременно и поезия, и проза. С годините Кадаре се утвърждава като всепризнат майстор на изящната словесност не само в Европа, но и далеч зад пределите ѝ. Днес произведенията му надхвърлят 8000 страници. У нас той е най-популярният албански писател, представен досега с три романа, осем новели и отделни стихове, поместени в периодичния печат. През последните години Кадаре пише и оригинална есеистика, която за жалост все още не е станала достояние на българския читател. Пъстрата сюжетна палитра, майсторското умение при художественото пресъздаване на митове, легенди, балади, осъвременяването на древността, преплитането на действителни факти и събития с необхватната му творческа фантазия, всички тези компоненти внушават достоверност и правят магията на словото му завладяваща. За три десетилетия Кадаре успя да напише литературната биография на своя народ и да издигне националното му самочувствие.
Дритъро Аголи е друг творец с обемно творчество от лирика и проза, събрано неотдавна в 10 тома, но името му се свързва предимно със съвременния старичен роман „Величието и залезът на другаря Зюльо“ (1973), в който умело разобличи и осмя бюрократа, кариериста, нагаждача – рожба на социализма. Романът е представен за първи път в чужбина у нас през 1978 година.
Третият период бележи едно отваряне на албанската литература към света, застъпване на повече общочовешки мотиви и постепенното отърсване от наложените литературни догми. Кадаре вече е представил визитната картичка на албанската литература далеч зад пределите на страната и особено творците от младото поколение, ако не могат да се съизмерват с него, то поне искат да се наредят до него. Това допринася за значителното обогатяване на късия разказ и новелата, за поднасяне на нови идеи и оригинални виждания, като ревниво се пази албанската автентичност. Интересни произведения поднасят и авторите от най-младото поколение като поетесата Мимоза Ахмети, белетристите Агим Исаку, Теодор Кеко и най-младият от романистите Бесник Мустафай (р. 1958), който едновременно пише и поезия, и есеистика, с вече представени три романа и една книга с есеистика във Франция, Италия и Холандия. Романът му „Невъзвратимо лято“ е преведен и на български още преди две години и търпеливо чака своя издател.
Литературата на албанците, живеещи в Косово, също не е за подценяване, но поради ограничените възможности на предишните ни държавни издателства, тя е съвсем бегло позната. И поезията, която се пише в Косово, и прозата са освободени от ограниченията, налагани от цензурата в майката-отечество, а допирът ѝ с югославските литератури ѝ е осигурил разнообразие и индивидуален творчески поглед. По-известни поети са Али Подримя, Азем Шкрели, Бедри Хюса, белетристите Антон Пашку, Теки Дервиши, Муса Рамадани, романистите Сабри Хамити, Синан Хасани, Реджеп Зогай, Назми Рахмани и др. Един от най-значителните съвременни писатели в Косово е Реджеп Кьося (р. 1936), който същевременно е и сред най-ерудираните литературоведи, есеист и културолог, автор на редица монографии за творци от Възраждането. През 1982 г. той бе първият автор от Косово, представен на български с романа „Смъртта ми иде от такива очи“ – книга, посрещната с изключителен интерес.
Богат и добре проучен е и албанският фолклор, което потвърждава и факта, че първият отпечатан сборник с народни умотворения датира от 1635 г. Интерес към народното творчество на Албания са проявявали и доста фолклористи от Европа. У нас е издадена само една книга с близо 3000 стиха „Между две планини високи“ (1979) в превод на Марко Ганчев. Макар и малък този сборник би могъл да хвърли светлина на едни от най-добрите образци от лиричните и епични песни, сътворени от народния гении.
Да се надяваме, че през следващите години и албанските книги ще заемат по достойнство своето място у нас.