* * *
Да бъдеш съсед означава много повече от това да седиш до някого във влака, да живееш на една площадка или да преспиш в една хотелска стая. Съседството е нещо сложно, изискващо специални пояснения, които бихме могли да потърсим и в собственото си подсъзнание. Убеден съм, че това е един от най-древните инстинкти. И все пак: защо присъствието на другия е толкова важно за нас? Защо този „друг“, комуто придаваме такова значение – понякога ни притеснява? Защо този иначе „важен човек“ може да остане съвсем незабелязан от нас? Защо когато му пишем писма ставаме по-откровени и смели, а когато разговаряме на четири очи – смутени и сковани? Защо когато най-сетне се решим да споделим с него онова, което ни гнети, се притесняваме?
Казва се, че „деликатните въпроси не са за телефон“. Това е така. Когато важната „птица“, от която искаш нещо не вижда лицето ти, очите ти, не чува и гласа ти – по-лесно ще ти откаже. Твоето физическо присъствие и оказва някакво скрито давление. Да, присъствието на другия до тебе е нещо като форма на агресия.
* * *
Колко пъти съм се опитвал да се кача в автобуса, спрял до светофарите на нашата улица, защото спирката е далече, но как да уговоря шофьора да ми отвори на червено, макар движението тук да е слабо? И все пак съм опитвал. От десет водачи, които съм молил да ми отворят средната или задната врата (при всичките случаи бях внимателно наблюдаван в огледалото!), и въпреки, че отлично схващаха молбата ми, се съгласиха само двама. В десетте случаи си придавах умоляващ израз и, посочвайки часовника си, им обяснявах, че закъснявам. Но и това не помагаше. Затова накрая промених метода. Отивах до кабината и поглеждах от упор към шофьора като му излагах молбата си. Тогава всички – с изключение само на един – ми отваряха вратата.
* * *
Физическото присъствие предизвиква определени реакции, които сме наследили още от далечните си предци. Наистина, не ни е приятно, когато в автобуса, или в магазина някой се прилепи към нас и започне да ни досажда. Обзема ни скрита невроза щом като усетим, че някой друг (освен любимата ни жена или детето), искат да проникнат в интимния ни свят и във физическото пространство на нашето същество. В природата силните животни избягват да навлизат в територии, заети от други, макар и по-слаби техни събратя. Какво ли е ставало тогава, в древността, в заеманото от съседа място, щом като и сега то значи твърде много?
Всичко, което се движи в съседство с нас, може да се превърне в заплаха – е казал нашият прадядо Шекспир. Между другото, спомняте ли си как започва „Хамлет“? С репликата на стража Бернарво: „Кой е там?“ Крал Лир също се безпокои когато нещо в неговия свят започва да се „движи“, когато любимата му дъщеря Корделия се опитва да излезе от пределите му…
* * *
Аз често наблюдавам жената, която работи в стаята до моя кабинет. Тя седи с гръб към вратата и всеки път когато се отвори, надига глава, обръща се и поглежда. В помещението (това е справочен отдел) влизат безброй посетители и тя постоянно се извръща, макар никой да няма намерение да я обиди или да иска някаква услуга – всъщност работи там, защото няма друга канцелария. Случайно е там. Никой не отива с молба при нея, никой не и говори, но тя непрекъснато и инстинктивно се обръща, за да види кой е влязъл. И това ужасно неудобно движение жената прави десетки, стотици пъти през деня. В последно време станах близък с нея. Отношенията ни са сърдечни, топли, макар да нямаме общи интереси. Благодарение на онзи дълъг и околен път на човешката наследственост, сега когато я гледам тя ми се струва близка, мила, така уязвима…
* * *
Чух, че в някаква западна страна бедно семейство се съгласило – срещу солидно парично възнаграждение – да монтират в дома му кинокамери, които да регистрират денонощно живота на всички негови членове. Не минали и два дни и хората поискали да махнат апаратите от къщата им. Имали усещането, че ще полудеят. Те не можели да се уединят дори за минута, чувствали се много зле. Това принудително съседство било по-тежко, отколкото присъствието на живо същество. Експериментът доказва, че и наблюдението може да бъде агресивно.
Спрете погледа си на който и да е човек, когато например чакате на опашка за самолетен билет или в плод-зеленчука. От това, че сте го погледнали не безразлично, а сте задържали погледа си, човек става неспокоен, започва да ви наблюдава, после започва да си оправя дрехата, да гледа дали му е разкопчано някое копче и накрая го обзема необяснимо вълнение. Отсега нататък ще ви наблюдава той, за да разбере какво всъщност искате от него. Вие сте го разтревожили, дори шокирани, той вече е смутен… Да, подложили сте го на агресия, възползувайки се от съседството си с него, което до този момент е било защитено от равнодушието. И това равнодушие, което мнозина проклинат и ни уверяват, че водело до „ужасната самота“, сега е много ценно. Ах, колко е желано понякога това равнодушие? И ето, че изведнъж вземе и се появи някакъв чужд човек и започне да те гледа в упор… А на село? Там се налага да поздравяваш непрекъснато всички, които срещаш по пътя си, без отдих да общуваш с роднини и познати. Да, селото е особена социопсихологическа матрица, пораждаща стрес. Там петлите и кокошките подхващат свадите си като се приближават и се гледат право в очите. И това е моментът с максимално напрежение и то в най-интимна среда. Моментът на взаимните заплахи. На голямо разстояние това би изгубило всякакъв смисъл.
Крупните сделки, важните договори, голямата любов – всичко това става или не става пряко, на четири очи, в условията на физическото съседство. Тук писмата, разговорите по телефона или чрез посредник, са бе особен ефект – прекият контакт може да предизвика благосклонност или не (това е друг въпрос). Ако по време на аудиенцията ви поканят да седнете на края на дълга маса – това означава, че важното за вас лице е взело защитни мерки, че не желае да бъдете близо до него, да му си „тикате“. По-лесно ще ви откаже, ако ви отделят поне няколко метра. На двадесет сантиметра, когато чуваш дишането на просителя е твърде трудно да се откаже. Да, убеден съм, че никога не се забравят онези десет-двайсет крачки, които сте изминали от вратата на кабинета до бюрото на министъра. Разстоянието може да смути всеки. Ако бюрата стояха до вратите, сигурно министрите щяха да имат по-малък авторитет. След като си минал през този дълъг кабинет ти се укротяваш като агънце! (всъщност и затова е помислил проектантът на кабинета). По този начин притесняват и големите стълби, вратите от ковано желязо или входовете на големите официални сгради. Имаш усещането, че си допуснат сред свръхестествени сили, където трябва да внимаваш.
Да, на разстояние е лесно да кажем „не“. Когато отговаряме на писмена молба – също. По телефона е малко по-трудно – физическото съседство е все пак налице. Но когато просителят е до тебе е съвсем трудно. Ако пък ви разделят само десетина сантиметра е почти невъзможно – все едно е да откажеш на изображението ти в огледалото. Веднъж бях свидетел на доста забавна сцена, която наблюдавах в препълнения асансьор на нашето учреждение: завеждащият, много притеснен, подписа молбата на вече дотегналия му просител.
В заключение може да се каже, че съседството е двойна агресия. Агресор е както този, който е достигнал до важната персона, така и онзи, чиято личност смущава просителя.
Другата особеност на съседството е свързана със стадно-то чувство, с принадлежността към това или онова „струпване“. Когато едно момиче се окаже в обкръжението на няколко мъже обикновено има голям успех и се държи като разглезено дете. Мисли, че всяка малка „пауница“ се проявява различно, че това зависи от характера и и от самите мъже, но все пак има нещо общо. В случая ни интересува само състоянието на момичето. Тя би се почувствувала по един начин, когато е сама сред мъжете и по друг – в присъствието на още две-три момичета. Тук става дума за съседство от особен род – присъствието на лица от същия пол, което може да предизвика дори раздразнение у момичето… Да, те стават по-достъпни и изобретателни в стремежа си да покорят мъжете, да отнемат партньора (или възможния партньор) на другите момичета. В канцелариите, където работят по няколко жени (заедно с няколко мъже) се наблюдават подобни психологически явления. „Групата“ изглежда по друг начин, ако в нея има само една жена. От друга страна присъствието на няколко жени води до ескалацията на женската стратегия и може да се каже, че „борбата“ става по-напрегната отколкото преди, когато е нямало съперници. Този тип съседства, допускащи променливи реакции заслужават да бъдат изследвани специално. Засега ще се ограничим само с една ситуация: група девойки, по силата на обстоятелствата трябвало да живеят за известно време в малко помещение на туристическа база. Всяка от тях преди това се държала като „светска дама“, с достойнство и изящество, но постепенно под влиянието на съвместния живот, на това близко съседство, започнали да опростяват своите маниери, да издребняват и дори да се карат. У тях се появило нещо спорно и в същото време вулгарно. Проявили се нови, непознати черти, свойствени на неукрепналите пубертетни момичета и момчета. Може да се каже, че тази малка група е била максимална степен на съседство. Всъщност всяка група се подчинява на собствените си закономерности, които понякога достигат до застрашаваща сложност. Самотата ни диктува съвсем различно поведение. Звездите, както и атомите също преживяват известни периоди на самота. Не можем да си представим две слънца едно до друго. Както и два гения, Толстой и Достоевски се избягвали през целия си живот и колкото и невероятно да звучи не се срещнали ни веднъж. Единствено Гьоте и Шилер са общували през определени периоди, разбира се, с цената на ред взаимни усилия.
Колкото повече „заряд“ има в две същества, колкото повече е субстанцията в тях, толкова по-трудно понасят те съседството. Стадността пречи на твореца, както и на всеки човек, който надхвърля средното ниво. Мисля, че прекалената общителност е малко подозрителна. Признавам, че разсъжденията ми са пристрастни. Лично аз предпочитам сдържаните хора, които се чувстват по-добре сами, и не досаждат на останалите с присъствието си, с оплакванията си, с шумните си уверения в приятелство. Винаги съм се отнасял с недоверие към онези, които могат да прекарат заедно един цял ден. Учудвали са ме реплики от рода на „В събота се събрахме в девет вечерта, стояхме до сутринта, отидохме си да поспим и в неделя на обяд пак се събрахме, та досред нощ…“ Но какво са правили тези хора? Сигурно са били много весели. Наистина, да се веселиш е изкуство. А още по-голямо изкуство е да превърнеш това подтикващо към стадност съседство в прекрасна, неподправена близост. Да, твърде много хора се боят от самотата и си казват: „Заедно няма да скучаем.“
* * *
Често си задавам въпроса защо демократизацията на образованието доведе до тази тъй вредна според мен, демокрация в отношенията между учители и ученици. Имам предвид това, че днес ученикът може да общува доста директно с учителя, че сега между двамата съществува една ненужна близост, която постепенно и упорито руши авторитета на педагога. Мисля, че изгубихме много от добрите традиции в това отношение. Строгият авторитетен и сдържан учител, който не преподаваше, а по-скоро свещенодействуваше като на ритуал заедно с учениците си – ето това, беше моят идеал. Не обичам фамилиарните веселяци сред учителите. За мен по-голяма стойност има сериозният учител, който е пример, истински образец за учениците си…
* * *
Слушам радиопредаване. Преди да започне, като встъпление се разнасят няколко музикални акорди, сякаш церемониалмайстор ме поканва в красива гостна. Седя и мисля за тези звуци, възвестяващи началото на боя. Валдхорните и тимпаните, обявяващи турнира… Да, непосредственият, внезапен контакт е малко груб. Установяването на всяка близост трябва да бъде постепенно, с предварителна подготовка, като ритуал. Мисля, че неподготвените посещения са в повечето случаи неприятни. Лично аз не правя визити без предизвестие – писмено или поне по телефона. Мисля, че това е елементарен знак за уважение. Не защото вкъщи може да бъде поразхвърляно – това е дребна работа. Предупреждението е не само уважение към домакина, но и към госта. Не е без значение как ще те приемат, дали няма да видим човек, който ти е неприятен…
* * *
Давид проявява голяма съобразителност, когато в борбата си с Голиат не пожелава да бъде в близост с него. В наши дни никой не би повярвал, че при една война може да се стигне до ръкопашен бой, т. е. до борба в максимална степен на съседство – нали всички разчитат на оръжието, убиващо на разстояние. В древността било тъкмо обратното и никой (във всеки случай и Голиат!) не очаквал, че противникът ще започне боя по друг начин, освен като се доближи. Да, гигантът Голиат не се съмнявал в изхода, нали бил непобедим в ръкопашен бой. И Давид го споходила изумителната мисъл: да го убие с помощта на прашка и камък и то на разстояние. Той действувал въпреки „очакването на Съседството“.
Превод от румънски: Огнян Стамболиев