Сладко от смокини
Само аз седя в тишината. Тихо се давя в нея. Тумбестият буркан със сладко от смокини стои пред мен с топлината на бабата край огромния казан. Чудните картини на въображението ми алчно ме поглъщат. Синята птица океан ме взима в утробата си и през очите ѝ наблюдавам света, ръцете ми докосват сребърна рибешка кожа. Светлината на деня пробягва през миглите ми и се стича от бузата. Нощната забрава погъделичка пръстите на краката ми и продължи нататък. Синята птица ме изплю и аз полетях надолу и чаках да видя мозъка си на паважа. Но не би. Ефектно, по американски, дойде рицарят в блестяща броня и аз не успях да видя как изглеждам отвътре. Трагично, по български, само бронята се оказа блестяща, рицарят – боклук. Оставих му парче от себе си – за спомен. Едно „помощ“, прегракнало от очакване.
Страната на шоколада ме обгърна. Оттам излязох мръсна, шоколадовите хора са големи перверзници. Изкуството да се промъквам между кафявите ръце ме направи силна. Еднорогът ме прие в копитата си и аз денонощно чувах тропота им. Веднъж подковата му падна и докато той препускаше към Хефест, аз се изтъркалях до края на света. Тогава видях себе си, бълваща огън, със светещи от искрите зелени люспи. Аз погалих муцуната си и се огледах в сребърните си очи. Просълзих се, страшно е да гледаш себе си, не глупавата карикатура в огледалото, а себе си. Аз се качих на крилата си и полетях към мястото на изгрева, за да размишлявам. Мъжкото и женското начало, човекът и драконът си противоречат, но не се отхвърлят в мен. Не можах да разбера през своите или през очите на Себе си, но гледах окървавеното небе. Така седях цяла вечност. След още три, Себе си ми каза, че си отива, т.е. си го помисли, аз го погледнах. Себе си ми отговори. След миг гледах как крилата ми блестят на залеза. Тъжно. Тръгнах си от мястото, където четири вечности стоях със себе си. Поне напълних очите си с изгрева. На връщане отново срещнах Последния Еднорог с нова подкова. Той търсеше останалите. Неродената мома ме фиксира с ониксовите си очи. Аз извиках в себе си среброокия поглед на дракона и тя сведе глава. Изпратих ѝ един нероден момък, нали въображението си е мое, да се възхищава на звездната ѝ самота. Влязох в голямата отвътре и малката отвън гъба и потънах в отровата ѝ. Сънувах сладко от смокини. Когато се събудих, пях гъбарски песни и се върнах до края на безкрая. Запътих се към окото на бурята, океана на безветрието се плискаше в ръцете ми и аз усещах мокри пръски върху клепачите си. Отново кръстена, аз се сетих за себе си и подарих на изгрева една своя усмивка. Водният дух Кири ме гледаше със зелените си очи под водното огледало и чакаше да разбере как изглежда тревата денем. Аз набраздих водната повърхност и се потопих в съзнанието на Кири. Тя щеше да остане утре след изгрева на слънцето и да се изпари върху дневната трева. След залеза, тя за последен път легна върху нощната земя, сбогува се със звездите и черното небе, отпусна се, чакайки слънцето. Първите лъчи проникнаха в кръвта ѝ и тя закипя, отворените ѝ очи гледаха деня и му се възхищаваха, подарявайки му златните си нишки. В последния момент се сетих и излязох от нея. Гледах как като тънка пара над хипнотизираните дървета Кири политаше към убиеца си с благоговение. Бисерите още лежаха на дъното до изоставената среброструнна арфа и напомняха за копнежа на водния дух.
Аз самата взех пътеката си под ръка и двете тръгнахме към света. Сбогувах се със Себе си и Еднорога и полетях. Отново съм сама в тишината и усещам извивката на тумбестия буркан със смокиново сладко.
Изгревът
Само тишината изтичаше през ключалката, всичко останало беше замръзнало. Сърцето ми се вледени и аз забравих за изгрева. Тръгнах с тишината под мишница да търся спомена за цвета на Новото слънце. Влязох в един параклис, монотонният глас на свещеника ме сграбчи и така аз прекарах три вечности, опитвайки се да му избягам. След като оковите се разпаднаха от старост, аз отново тръгнах да търся хоризонта. Хаосът приятелски ме потупа по рамото и ме покани на чаша шипков чай. Аз приех и той ме настани до Съдбата. На масата бяхме аз, те двамата, Смъртта, Началото, Лудостта, Смелостта и Страхът, а отстрани подмазвачески махаше с опашка Слънцето, възседнато от Луната. Деня и Нощта също трябвало да дойдат, но отишли на раждането на света. Смъртта, както винаги, заспори с Началото, а Смелостта хвърляше издайнически , натежали от мисли, погледи на Съдбата. Хаосът се вгледа в отнесените очи на Лудостта и се усмихна загадъчно. Когато чаят свърши, подехме разговор за Живота, тъй като той в момента отсъстваше. Страхът каза, че той бил велик, Смъртта се изказа благосклонно, но тъй като всички знаеха, че е влюбена в него, не ѝ противоречаха. Когато попитах как да открия спомена си, Слънцето се отърка в краката ми и каза, че ако го почеша зад ушите, ще ми каже. Аз протегнах пръсти и той ми подаде една тънка, сребърна нишка, изтеглена от косата на Луната, която да ме води. Сбогувах се с останалите и тръгнах. Най-накрая стигнах до замъка на сладководието и разголих душата си пред кулите му. Пъхнах пръста си в ключалката и тя се отвори. От най-високата кула зачаках спомена си.
Слънцето прободе небето и то почервеня. Облаците се напоиха с кръв и аз отново си спомних изгрева. Себе си прекоси небето, оставяйки зелена, лъскава и влажна следа, напомняйки ми за себе си. Розата ме попита не съм ли виждала един малък принц и когато поклатих глава отрицателно, тя ме помоли да открехна за малко похлупка, за да подиша чист въздух. Но овцата се появи и тя изчезна. Заплувах през сладководието назад и щом Себе си ми смигна, аз се намерих пред размразилия се спомен, където тишината продължаваше да изтича през ключалката.
Вълкът
Замислено гледах вълка и докосвах дъното на бездънните му очи. Взех ножа и металът тихо се плъзна по сребърната кожа. След като кръвта ми изтрополи по вратата на Смъртта и очите ми хвърлиха безжизнен поглед към безкрая, Себе си ме взе на крилата си и отлетях до Извора на живота. Така си взех една гореща вана, но тай като сапунът се правеше от бисерните сълзи, а Кири вече я нямаше, аз излязох преждевременно, нещо като преждевременно раждане, което убива майката, защото Изворът пресъхна. Последният бисер прибрах в джоба си за спомен. Там бяха още отнесеният поглед на Лудостта и сребърната нишка на Слънцето, изтеглена от косата на Луната за спомен. Тръгнах към хоризонта. По навик. По пътя срещнах Деня и Нощта, с Изгрева и Залеза между тях, които се връщаха от раждането на света. Предадох им много поздрави от Хаоса. Стигнах хоризонта, отминах го и продължих нататък. Исках по-бързо да стигна до края на Света, за да намеря Себе си. Влязох в пещерата с блестящите кристали по тавана и звънтящите капки, потърсих дракона, но ме нямаше. От мен бяха останали само няколко блестящи зелени люспи. Прибрах и тях в джоба си. Сега, след като се самоубих, можех да потърся начин да се върна отново към живота, или пък да правя каквото си искам, все едно. Нали пак съществувам? Само щяха да ми липсват жълтите очи на вълка. Тогава дойде Пегас. Аз се качих на гърба му и той ме отведе при Извора на живота.
Когато се събудих, с мъка извадих ножа от сърцето си и залепих раната с люспите на Себе си. Реших да правя каквото си искам и отново се докоснах до дъното на бездънните очи на вълка.
Семката
Отхапах от ябълката и изплюх семката – любов, завинаги я изхвърлих от себе си. Животът тихо изтече през пръстите ми и аз останах само с няколко песъчинки самота. По-жива от спомен, по-сляпа от мен, мечтата ми ме взе в косите си и полетя към морето от мъртви блянове. Аз тихо стоях зад ухото ѝ и чаках смъртта си, та нали и аз самата съм един блян. Капризната памет излезе от стаята и затвори вратата. Беше обидена на красотата. Мечтата ме побра, тя мина нагоре, освободена от тежестта ми. Аз се завъртях лека като перце във въздуха и кацнах в Дупката. Минах през осъдените души и затърсих Надеждата.
Тя ме осени с една идея. Взех съдбата си в ръце и я подарих като сватбен подарък на Деня и Нощта. Звездата на челото ми просветна и с погледа на Мъдростта аз омаях Живота. Танцувах с него цяла вечност и безброй звезди огряха небето. Дойде краят на съня и аз тръгнах към вълшебната тиква. Хаосът ме изпрати с лукава усмивка. Смъртта ме гледаше учудено с тиха злоба. Мечтата се уви около лъча на Кири и отново се потопи в морето от блянове мъртви.
Луната слезе от Слънцето и ме прие в обятията си. Аз зарових лице в скута ѝ и изплаках радостта си. Тя ме успокои с малко тъга и я вля в очите ми, подхождаше си с отнесения поглед на Лудостта. Глупостта се изхили простовато и ме заобиколи отдалече. Огледах се, зад мен стоеше Себе си и фиксираше със среброокия си поглед.
Летният бриз издуха плакатите от оградите и ги оваля в калта. Аз легнах в една локва и умрях. Събуди ме мирис на индрише, седях в часа по география и слушах как Пролетта говори за бриза. Изскочих през прозореца и влязох в Света. Запокитих зрънцата самота в безкрая, но вятърът беше насрещен и едно от тях влезе в окото ми, приех го в ириса си като малка златна песъчинка. Огледах се в извора на Кири и видях, че до зрънцето самота блестяха сребърните нишки мъдрост на Себе си. Загубих се в шарките на сянката и изплувах от Света. Настъпих семката – любов и тя изквича. Ходех с високи токчета по нервите ѝ.
Танцът
Извивките на дъската за рязане на хляб ме взеха в хладния се уют и аз се потопих в тях. Ангелски крила изшумоляха край мен и ме увлякоха след себе си. Оказа се, че това отново е Пегас, потупах го по гърба и му дадох захарче. Каната с мляко ме догони и аз я начесах зад ухото. Напомни ми за слънцето и за сребърната му нишка, която още стоеше в джоба ми, а отнесения поглед на Лудостта бях приютила в очите си и без това който ме срещнеше ѝ казваше, че си приличаме, особено Хаосът. Мисля, че на Кири щеше да му хареса. Тогава реших да я потърся, извадих нишката от джоба си и отидох при Слънцето. То ми каза, че ме чакало отдавна. Каза ми още, че Кири е щастлива, живее в един лъч и се наслаждава на дневната трева, росата гъделичка клепките ѝ и лъчът я изпълва с радост, липсват ѝ подводният свят и сребристострунната арфа, но е щастлива. Тогава дадох на Слънцето последния бисер и го помолих да го подари на Кири от нейния създател. Всъщност, тя не е лично мое творение, смъртта ѝ също. Запътих се към шипковата градина на Хаоса. Той отново съзерцаваше очите на Лудостта, мисля, че я обичаше, приличаха си. Те двамата бяха половината от живота ми, другото бяха Себе си и Еднорогът. Страхът здраво се вкопчи в мен и аз се влюбих в Живота. Преди го приемах като необходимото зло, нещо като наказанието от Бога. Но щом Страхът ме ухапа и отрови кръвта ми, аз потънах в празните му очи. Бях изпълнила това, което бях решила и можех да си тръгвам, но ми се искаше да поседя с Живота под лунната светлина. Той ме целуна и оттогава имам една звезда на челото, тя ми напомня за шоколадовите хора, аз съм синя. Прегърнах шията на Пегас и задминах хоризонта. В един лъч светлина видях синята коса на Кири и звездата на челото ми просветна. Хаосът изпрати лъча с поглед. Пегас ме пусна в храма на Венера и аз останах там две вечности. Нагледах се на сърцераздирателни, сини, набъбнали от сълзи очи. Светът се завъртя и аз догоних съдбата си. Въображението ми ме подсети, че вече му преча и трябва да си тръгвам, изпращайки ми Себе си. Трябваше отново да се примиря с хладните извивки на дъската за рязане на хляб, но не беше толкова лошо.