Гробница за Борис Давидович

Свинята, която изяжда отрочетата си

на Борислав Пекич

Страната на вечността

Първото действие на трагедията, или комедията (в схоластичното значение на тази дума), чийто главен герой е Голд Верскойлс, започва, както и всяка една земна трагедия: с раждането. Презряната позитивистична формула за средата и расата е приложима, що се касае до човешките същества поне дотолкова, доколкото и за фламандската живопис. И така, първото действие на тази драма започва в Ирландия; „най-отдалечената Тула, страната отвъд познанието“ – както я нарича един двойник на Дедал; в Ирландия – „страната на тъгата, гладът, отчаянието и насилието“ – както я нарича един друг изследовател, който предпочита тягостната земна проза пред семантиката на мита. Въпреки че и при втория, струва ми се, съществува една определена доза лирическо изопачаване, което не е в синхрон със суровостта на пейзажа: „Най-високото стъпало на залеза, Ирландия е последната страна, която вижда как угасва денят. Нощта е вече над Европа, когато косите слънчеви лъчи все още обвиват в пурпур фиордите и пустошите на запад. Ала нека се скупчат мрачни облаци, нека се сгромолясат звезди – и тогава, както в легендите, островът отново се превръща в онзи далечен край, загърнат в мъгли и тъмнина, който дълго време е бил символ на границата на познатия на моряците свят. А отвъд нея е пропастта; мрачното море, в което мъртвите понякога откриват страната на вечността. Техните черни лодки по пясъчните брегове с причудливи имена свидетелстват за времето, когато пътуванията криеха в себе си по нещо от метафизиката: те предизвикват сънища без брегове, без път назад.“

Ексцентриците

Дъблин е градът, който отглежда цяла менажерия ексцентрици, най-реномираната менажерия в целия западен свят: достолепни в своето разочарование особи, агресивни бохеми, професори с рединготи, прекалено много проститутки, прочути пияници, дрипави пророци, фанатизирани революционери, болезнени националисти, смахнати анархисти, вдовици, натруфени с гребенчета и бижута, качулати свещеници – всеки ден тази карнавална кохорта дефилира по Лифий. Картината на Бурникел, „която изобразява Дъблин, ни помага, ако не друго, то поне да си представим, поради недостиг на достоверни сведения, онзи опит, който Голд Верскойлс неминуемо ще почерпи след пребиваването си на острова; опит, който ще прониква в душата му така, както през някой спарен летен следобед в дробовете се вмъква ужасната смрад на рибеното брашно от фабриката за консерви близо до пристанището.“

В светлината на една бързокрила антиципация сме склонни да видим тази карнавална кохорта и като последната картина, която ще остане в съзнанието на нашия герой от целия калейдоскоп с картини, мяркащи се пред очите му: благородната менажерия на ирландските ексцентрици (към която, по един своеобразен начин, спада и той) се спуска надолу по Лифий, за да стигне до пристанището, където изчезва, като вдън земя.

Черното тресавище

Голд Верскойлс е роден в едно от онези предградия близо до пристанището, където е имал възможността да слуша писъка на корабните сирени, този пронизителен вой, който казва на прав-долюбивото младо сърце, че съществуват светове и народи и отвъд Dubh-lin(n) – това черно тресавище, където смрадта и неправдите те притискат повече от където и да било другаде. По примера на своя баща, който се издига от подкупен митничар до още по-беден (в моралния смисъл на думата) чиновник и от страстен философ до подлизурко и пуритан, Голд Лерскойлс намразва своята родина с омраза, която е само една от вариациите на изопаченото и мазохистично родолюбие: „Счупи се огледалото на девойката; свинята, която изяжда своите отрочета.“ Това изречение си записва деветнадесетгодишния Верскойлс, а то се отнася повече за Ирландия, отколкото за родителите.

Изморен от безсмислените словоизлияния по мрачните пивници, където се „коват“ лъжливи завери и където псевдо-свещеници, поети и предатели измислят атентати, Голд Верскойлс записва в своя бележник изречението, което е произнесъл някакъв висок и късоглед студент, без да подозира, че тези негови думи крият в себе си трагични последици: „Който има поне малко самолюбие, не би могъл да издържи да остане в Ирландия и заминава за чужбина, бягайки от страната, над която се е простряла гневната ръка на някой Юпитер.“

Това е записано на 19 май 1935-та. През август същата година той се промъква на търговския кораб Ringsend, който отплува за Мароко. След тридневен престой в Марсилия, Ringsend потегля без един от членовете на екипажа си; и по-точно, на мястото на радиотелеграфиста Верскойлс е назначен някакъв си новак. През февруари 1936-та откриваме Голд Лерскойлс край Гуадалахара, като член на Петнайста англо-американска бригада, която носи името на легендарния Линкълн. Тогава Голд е на двайсет и осем години.

Избледнелите фотографии

Тук прекъсва за миг достоверността на документите, та били те сходни на палимпсестите. Неясно защо, животът на Голд Верскойлс се смесва с живота и смъртта на младата испанска република. Разполагаме само с две снимки на неизвестен боец пред руините на някакво светилище. На обратната страна, с ръката на Верскойлс е написано: „Алказар. Viva 1а Republica!“ Баска шапка покрива до средата високото му чело, на устните му трепти усмивка, която говори (от съвременна гледна точка) за триумфа на победителя и горчивината на победения: противоречиви оттенъци, оформящи – както и бръчките по челото – сянката на сигурната смърт. Груповата снимка с дата 5 ноември 1936 година е изключително неясна. Верскойлс е на втория ред, все още с баската шапка. Пред построената рота се шири някакво изровено пространство и не би било трудно да повярваме, че се намираме на гробище. Дали това е някоя почетна рота, която е изстреляла няколко залпа в небето или пък по живо месо? Лицето на Голд Верскойлс ревниво пази тази тайна. Над строените войници, в далечните сини висини, като разпятие се рее аероплан.

Внимателното хрумване

Виждам Верскойлс да се измъква от Малага, пеша, облечен с кожено палто, което е свалил от гърба на мъртъв фалангист (под палтото имало само едно мършаво голо тяло със сребърен кръст на кожена лента); виждам го да тича срещу байонетите, въодушевен от собствения си възглас, все едно се носи на крилете на ангела на изтреблението; виждам го да се надвиква с анархистите, които са побили черното си знаме на голите падини край Гуадалахара, готови да посрещнат една възвишена и безсмислена смърт; виждам го под сияйното небе, край някое гробище близо до Билбао, да слуша лекции, в които, както и при сътворението на света, се разграничават смъртта и живота, небето и земята, свободата и тиранията; виждам го да се цели по летящите самолети, за да падне, веднага след това, изтощен и засипан от огъня, пръстта и шрапнелите; виждам го как разтърсва мъртвото тяло на студента Арман Жофроа, който издъхва в ръцете му някъде край Сент Андре; виждам го, с мръсна превръзка на главата, да лежи в някаква полева болница на един хвърлей място от Гихон, заслушан в бълнуванията на ранените, сред които някой проклина бога на ирландски; виждам го да говори с някаква млада сестра, която го приспива като дете, пеейки му песен на непознат за него език, за да може после в полусън, опиянен от морфина, да види как тя се вмъква в кревата на някакъв поляк с ампутиран крак и да чуе, веднага след това, като в кошмар, болезнените ѝ любовни стенания; виждам го, някъде в Каталуния, да седи в импровизирания щаб на батальон до морза и да повтаря отчаяни призиви за помощ, докато от радиопредавателя в близкия гроб се разнасят ведрите и самоубийствени песни на анархистите; виждам го да страда от конюнктивит и диария; и го виждам, гол до кръста, да се бръсне край някакъв кладенец с отровена вода.

Интермедията

В края на май 1937-ма, в едно предградие на Барселона, Верскойлс се явява на рапорт пред командира на батальона.

Командирът, който наскоро е навършил четирийсет, прилича на добре гледано старче. Наведен над бюрото слага подписа си под смъртни присъди. Неговият заместник, закопчан догоре и с из-лъскани до блясък ловджийски ботуши, стои до него и попива с преспапие всеки негов подпис. Въздухът в стаята е спарен. Командирът бърше лицето си с батистена кърпичка. В далечината се разнасят ритмичните експлозии на гранати. Командирът дава с ръка знак на Верскойлс да говори. „Шифрованите заповеди попадат в неприятелски ръце“, казва Верскойлс. „В чии?“ – пита отсъстващо командирът. Ирландецът се колебае и гледа с подозрение помощника на командира. Тогава командирът преминава към речника на Верден: „Кажи, сине, в чии ръце?“ Ирландецът мълчи още един миг, после се навежда през бюрото и му прошепва нещо на ухо. Командирът става, приближава се до Верскойлс, изпраща го до вратата и го потупва по рамото, все едно е някой новобранец или фантазьор. Това е всичко.

Поканата за път

Кошмарната нощ на 31 май срещу 1 юни (1937) Верскойлс прекарва до морза, изпращайки строги заповеди до предните позиции край хълмовете Almeire. Нощта е задушна и осветена от ракетите, които придават нереален вид на местността. На зазоряване, Верскойлс предава морза на някакъв млад баск. Ирландецът се оттегля в гората, на десетина крачки от радиостанцията и ляга изтощен на влажната трева, с лице заровено в земята.

Събужда го куриер от щаба. Верскойлс поглежда първо към небето, после часовника си: не е спал повече от четирийсет минути. Куриерът му предава заповед с тон, който не съответства на неговия чин: в пристанището е хвърлил котва кораб, чиято радиостанция не функционира. Да се поправи; след приключване на работата, да се докладва на помощник-командира; Viva la Republica! Верскойлс бързо влиза в палатката, взима кожената чанта с инструментите и тръгва след куриера към пристанището. През нощта на вратата на митницата някой е изписал с бяла боя, която е започнала да се стича, лозунга на победителите: Viva la Muerte. В открито море, далеч от доковете, през утринните изпарения се откроява силуета на някакъв кораб. Куриерът и моряците в лодката до бреговата стена си разменят ненужни пароли-лозунги. Верскойлс сяда в лодката, без да поглежда назад към брега.

Бронираната врата

Наоколо плуват обгорени дъски, по всяка вероятност – останки от някакъв кораб, торпилиран през нощта в близост до брега. Верскойлс се вглежда в пепелявото море и това, от своя страна, го подсеща за презряната и достойната за презрение Ирландия. (Не можем обаче да повярваме, че в това презрение няма капчица носталгия.) Неговите спътници мълчат, заети с тежките си весла. Бързо стигат до кораба и Верскойлс забелязва, че ги наблюдават от горната палуба: кормчията подава далекоглед на капитана.

Ето и някои технически подробности, които може и да не са от значение и за по-нататъшния ход на тази история: това е дървен параход, около 500 тонен и официално превозващ антрацит за френското пристанище Руан. Почти всички медни части – ръкохватки, винтове, дръжки на брави, рамки на прозорци – са позеленели от патината, а корабният флаг, напоен с въглищен прах, трудно може да бъде идентифициран. Когато Верскойлс се качва по хлъзгавата корабна въжена стълба, съпровождан от двамата моряци от лодката (единият взима от ръцете му кожената чанта, за да може гостът по-лесно да се катери), на палубата вече няма никой. Двамата моряци го отвеждат в едно помещение в трюма. Помещението е празно, а вратата – обкована със същата онази мед без блясък. Верскойлс чува как ключът се превърта в бравата. В същия този миг – разбира, че корабът потегля; както и разбира, повече с гняв, отколкото с ужас, че е попаднал в капан, наивно, като доверчиво дете.

Пътуването продължава осем дни. Тези осем дни и нощи Верскойлс прекарва в трюма, в тясната каюта до машинното отделение, където приглушеният шум от машините пробожда като свредел хода на неговите мисли и съня му. Изпаднал в някакво странно примирение заради съдбата си (съвсем привидно обаче, както ще видим) той не блъска с юмруци по вратата, не вика за помощ. Всяка сутрин се измива над ламаринения леген, без огледало, поглежда към храната, която му подават три пъти дневно през кръглия прозорец на бронираната врата (херинга, лосос и черен хляб), след това, без да вкуси нищо, освен вода, отново ляга на твърдия моряшки креват без чаршафи. Вторачен през илюминатора в монотонния тътен на морето.

На третия ден Верскойлс се стряска от кошмарен сън: на тясната пейка срещу кревата му седят двама души и мълчаливо го наблюдават. Верскойлс рязко се изправя.

Спътниците

Синеоките спътници приятелски се усмихват на Верскойлс, показвайки здравите си бели зъби. С някаква неестествена вежливост (неестествена, от гледна точка на мястото и ситуацията). Неочаквано стават и, изричайки имената си, леко кимват с глава. Верскойлс също се представя, но неясно защо, собственото му име му се струва някакви чуждо и нелепо.

Следващите пет дни тримата прекарват в тясната задушна каюта зад бронираната врата в страховита хазартна игра, която прилича на покер на три ръце и в която цената на загубата е човешкият живот. Прекъсвайки дискусията, само за да хапнат по някое парче сушена херинга (на четвъртия ден от пътуването и Верскойлс започва да яде) или за да освежат пресъхналите си гърла и да си отдъхнат от собственото надвикване (и тогава непоносимия шум от машините се превръща в обратната страна на тишината), тримата говорят за правдата, за свободата, за пролетариата, за целите на революцията. Говорят, страстно отстоявайки каузите си, като че ли нарочно са избрали тази полумрачна обстановка, за страшната игра на аргументи, страсти, уверения и фанатизъм. Небръснати и потни, с навити ръкави и изпосталели, те прекъсват спора си само един единствен път: когато, на третия ден от запознанството им, двамата посетители (за които, освен имената им, знаем само, че са били около двайсетгодишни и че не са били членове на екипажа на кораба) оставят Верскойлс за няколко часа сам. През това време до ирландеца от палубата достигат, независимо от оглушителния шум на машините, звуците на някакъв фокстрот, който му се струва познат. Преди полунощ музиката изведнъж спира и посетителите се връщат, леко пийнали. Съобщават на Верскойлс, че на кораба има празник: въз основа на радиограмите, които е приел телеграфистът през същия този следобед, корабът „Витебск“ е сменил името се на „Орджоникидзе“. Предлагат му водка. Той отказва, от страх да не го отровят. Младежите разбират това и изпиват водката, като се присмиват на недоверието на ирландеца.

Изненадващо и неочаквано прекъсване на шума на машините слага край на разговора в каютата. Като че ли този убийствен ритъм е бил ритуалният съпровод, който дотогава дава сила и окрилява мислите и аргументите им. Сега мълчат, съвсем са занемели и се вслушват в плясъка на вълните, шума на стъпките по палубата и продължителното дрънчене на тежки вериги. Минава полунощ, когато вратата на каютата се отваря и тримата напускат своето убежище, препълнено с фасове и рибни кости.

Белезниците

„Витебск – Орджоникидзе“ пуска котва в морето, на девет мили от Ленинград. Скоро след това от рояка светлинки на брега се отделя една и постепенно започва да се увеличава, а вятърът, като предвестник, разнася шума от мощните мотори на лодката, която се приближава към кораба. Трима души в униформи, единият от които е с чин капитан, а другите двама са без отличителни знаци, се приближават до Верскойлс и насочват към него револверите си. Верскойлс вдига ръце. Те го претърсват, а след това връзват въже около кръста му. Верскойлс послушно слиза по въжената стълба и сяда в моторната лодка, където го приковават с белезници към желязната облегалка на пейката. Вглежда се в призрачния силует на кораба, осветен от лъча на рефлектора. Вижда как спускат по стълбата и двамата му спътници, също вързани с въже около кръста. Скоро и тримата седят един до друг, приковани с белезници за облегалката на пейката.

Справедливата присъда

За изследователите на съвременните идеи, по всяка вероятност, ще остане загадка изхода от онази словесна битка на аргументи, която водят в течение на шест дни и нощи ирландецът Голд Верскойлс и двамата му спътници. Както ще остане загадка психологически и юридически крайно интригуващият факт, дали е възможно човек, обсебен от страх и отчаяние, да е в състояние да изостри силата на своите доказателства и на своя опит до такава степен, че без външен натиск, без прилагане на сила и изтезания, да разколебае в съзнанието на други двама всичко онова, което им е втълпявано дълги години с помощта на методично възпитание, подходящи четива, навик и дресура. Защото, може би, не трябва да се смята за произволно решението на съда, който, ръководен от някаква си върховна правда, произнася еднакво строга присъда (осем години затвор) за всеки един от тримата участници в дългата игра на внушения. Дори ако повярваме, че онези двамата (Вячеслав Исмаилович Жамоида и Константин Михайлович Шадров – това са имената им), са успели, по време на трудната и изнурителна идеологическа полемика, да разколебаят някои от съмненията, зародили се в главата на републиканеца Верскойлс (съмнения, които са могли да доведат до значителни последици в перспектива), на лице е и съвсем оправданото опасение, че самите те са пострадали от пагубното влияние на определени контрааргументи: никой не напуска без рани бойното поле, било то когато става дума за безмилостна битка на равностойни противници, или за кървава борба на петли; без оглед на това, кому ще бъде приписана суетната слава на победител.^*

Финалът

Следите на двамата спътници на Верскойлс се губят в Мурманск, на брега на Баренцово море, където през страшната зима на 1942-ра излежавали присъдите си в едно и също отделение на лагерната амбулатория, полуслепи и изтощени от скорбута: зъбите им били изпадали и приличали на старци.

Голд Верскойлс е убит през ноември 1945-та, в Караганда, след неуспешен опит за бягство. Вкочаненият му гол труп, обесен на тел с главата надолу, е изложен пред входа на лагера, за назидание на онези, които имат дързостта да сънуват невъзможното.

Post scriptum

Във възпоменателната книга, озаглавена „Ireland to Spain“, която е издадена от Дъблинската федерация на ветераните, името на Голд Верскойлс погрешно фигурира между имената на стотина ирландски републиканци, паднали в битката при Брунет. Така Верскойлс доживява нерадостната слава да бъде погребан приживе, т.е. обявяват го за мъртъв някакви си осем години преди истинската му кончина. Известната битка при Брунет се разиграва в нощта на осми срещу девети юли 1937 година.

Превод: Александра Ливен

Коментари