1.
Часовникарят Златан живееше в особен страх от гръмките думи. Неговите клиенти, едно заради тишината, в която се чува целият рояк от часовници, друго заради самото му лице, което за миг се повдига от света на мъничките механизми, разговарят с майстора тихо, макар че никой не ги задължава за това. Той пита или отговаря, до брадата скрит от стъклената витринка, с широко отворени очи, които, откъсвайки се от пружинките и точиците, трудно се пригаждат към каквито и да било едри неща.
Случва се обаче някой от околните села да нахълта в работилницата с шумен поздрав и той неочаквано свали окуляра от окото си. Побърза да отговори, да обещае нещо, ако трябва, за да свърши такъв разговор час по-скоро. Заради такива клиенти прекъсва работата си за минута-две, да си почине, преди отново да потъне в своята тишина.
Този негов рядко обезпокояван свят тиктакаше до лятото, когато от другата страна на улицата се настани ковачът. Беше преселник от Забърдието. На фирмата му, грозно надраскана с черна и червена боя, се четеше: Мирко Мечкаров.
Наковалнята отекна като на самия асфалт пред ковачницата, а часовникарят, наострил ухо, не можеше да не се намръщи. Нима тоя непрекъснато така ще трещи?
Този ковач той запомни още като се натъкмяваше да му стане съсед. Знаеше, ето, и как се казва, но не възприемайки това име от самото начало, още дълго, вместо да го назове, ще му вика ОНЯ ТАМ и ще посочва само с поглед ковачницата.
Няколко пъти, веднага щом се отворят сутринта магазините, ковачът, мургав и як, отскочи до железарските магазини и набързо домъкне оттам ръждясали железа за своята ковачница: няколко пръта на рамо и поне един в свободната ръка.
В такива утрини Златан се боеше от всичко негово преди още да се загърми в ковачницата: и от силата му, и от осаждената му кожа, пък и от големия товар, с който се задава от железарския магазин. Тъй че скоро започна да отбягва и магазините, пълни с ръждиви железарии.
Освен клиентите в Златановото ателие се отбиваха и няколко стари познати, застояваха се на тих приятелски разговор. Това бяха предимно градски хора по рождение, които имаха свои къщи в града още преди войната, къщи с китни фасади и железни огради.
Евстатий беше чиновник в банката и преди, и след войната, чак до пенсия. Златан не прекъсва работа, когато дойде той, сякаш само преди миг е излязъл от ателието.
Окулярът от окото обаче се сваля веднага, щом се обади ковачницата.
– Чуваш ли?… По цял ден е така, не може да се издържа.
Оплакваше се шепнешком, с потаен страх.
Идва клиент, когото Златан набързо отпраща, сетне, щом останат сами, отново се смълчи уморен.
– Как издържа от сутрин до мрак!
– Прави железни каруци. Не смогва да изпълни многобройните селски поръчки.
Златан не иска и да мисли какви каруци прави оня в ковачницата, може и да забогатее с това ужасно чукане и тракане; та на селяните понякога им провървява в града. Обаче щеше да е сто пъти по-добре да нямаше такъв съсед. Между другото от памтивек ковачниците в тоя град винаги са били в Горната махала. Там могат да димят и да блъскат с чуковете колкото си щат.
По някое време след обед в ателието се появи дъщеря му. Слага му в устата бонбон или късче шоколад, които той приема на доверие, без да ги поглежда.
Дъщерята напръсква пода с вода и помита, а той прекъсва да работи. Най-добре е да не чува стърженето на метлата по пода, но не иде да каже на дъщерята да не мете, докато той се занимава.
Вдъхвайки бодрост около себе си, повече със своето присъствие, отколкото с труда си, дъщерята дълго стои на прага пред отворената врата, празничко гледайки улицата, която чувствително се оживява в следобедните часове…
Старият приятел Евстатий се разполага на дивана под големия часовник. Те имат свои отколешни теми.
Този път приятелят само дето се отпусна на дивана, вече по домашному свикнал с приятното тиктакане на часовниците, както и с всичко останало в ателието, когато часовникарят уморено и с въздишка прекъсна работата си.
– Няколко дена не се чуваше, та ми отдъхна душата. Мислех, че е заминал някъде. А ето сега отново…
– Превозваше старо желязо от вторичните суровини в Ниш, затова не си го виждал.
Отпадъци… Самото споменаване на някакви отпадъци, на някакви купища с ръждиви железа, докосваше неговата чувствителност. Затова настоя тази тема да бъде колкото се може по-кратка в техните разговори. Държеше се като че не бе и чул за Нишките отпадъци.
– През тези два-три дни улицата си почина от неговото блъскане…
Знаеше се какво мисли Евстатий като гражданин по рождение. Той обърна внимание на властите, че не би трябвало да разрешат отварянето на ковачница в центъра на града, на една улица с тихи работилници; нейното място е или горе, в Циганската махала или в селските участъци на тоя град. Той не беше чак толкова чувствителен на шума, но започна да го дразни селският елемент в това старо градче. Оселяни се градът, това най-много го дразнеше.
2.
Това лято се заобичаха дъщерята на часовникаря и синът на ковача Мирко Мечкаров…
Една сутрин ковачът, чист, обръснат, празничен, влезе в часовникарското ателие. Беше донесъл за поправка будилник. Златан му стана на крака. Часовникът беше стар и груб, като че е правен в ковачница. Сякаш чук биеше в него, така високо тиктакаше. По всичко личеше, не е за поправка, а за старо желязо, но часовникарят го прие любезно. Знаеше, че часовникът не е важен, съседът го е донесъл само като предлог, за да поседи в ателието. Така и схвана той това посещение, затова се показа гостоприемен: махна вестника от дивана, попримъкна малко стола, та да се настани удобно гостът и поръча две кафета от „Ловеца“, дето е край неговото ателие.
В очакване на кафето се заговориха, както е редно: той любезно и тихо, побутвайки памука в ушите, да не би да изпадне, а ковачът с известното притеснение на довчерашния селянин, дошъл при истински гражданин. Заскърца диванът под неговата тежина. Ръцете си първо постави да кротуват на колената, после вдигна дясната да си подпре брадата с нея. Тези негови ръце привличаха вниманието с мургавата си и леко поруменяла кожа, малко пооцапани и набъбнали, но тежки, струва ти се, налети с олово.
Ковачът не беше твърде разговорлив, но гласът му се оказа твърд и здрав, сякаш и в него имаше желязо от ковачницата. Повече въздействаше с присъствието на физическата си сила, отколкото с думите си. На Златан не му пречеше тази сила, предназначена за грамадни предмети и твърди материали, само се чувстваше неудобно пред нея.
Дойде и кафето, донесе го момиче с бяла дантелена престилка, в къса рокля.
Ковачът не беше научен на кафе в Забърдието, горе посрещаха гостите със сладко и ракия. Кафето е част от градския ред, с който той тепърва трябва да свиква.
Гостът говореше ту шепнешком, ту неочаквано повишаваше глас и Златан веднага разбра: сигурно недочува, ковачите и воденичарите никога нямат добър слух. Втвърди им се тъпанчето от шумотевицата, затова като разговарят с човека, трябва да го гледат в устата. От ковачницата, освен екота на наковалнята, до Златан често стига и гласът на съседа. Само че това не е разговор, а надвикване. Надвикване на гръмогласните чукове и шипенето на въглищата под ковашкия мех. Сега, в тишината на часовникарското ателие, ковачът нямаше причини да е шумен, но поради различието в говора часовникарят непрекъснато беше напрегнат, сякаш в един миг щеше да го халоса по главата някакъв чук. Стараеше се да запази приветливия израз на лицето си, макар че това никак не бе лесно.
В ковачницата Мирко Мечкаров пиеше кафето си на крака. Изсърба го на две глътки от чашката. Накрая разклати утайката и глътне и нея. Сега, впрочем, не забравяше, че не е в ковачницата и се стараеше да пие кафето по градски, но при втората чаша хич не му и помисли: изпи я почти на един дъх, като че го чака работа. Злата забеляза това, но не му върза кусур, само реагира в себе си на рязкото му движение.
След кафетата поседяха още малко, сетне ковачът стана. Явно бе доволен. Не се сети да попита дори кога ще бъде готов часовникът, а и часовникарят забрави това. Той изпрати с нужното внимание госта от ателието си. След това си отдъхна спокойно. Дълго опипваше и наместваше памука в ушите си, едновременно с двете ръце, преди отново да запали настолната лампа в своя ъгъл и да потъне в работата.
3.
Сватбата на Златановата дъщеря и сина на Мирко Мечкаров бе уговорена за началото на октомври.
Отначало ковачът искаше това да бъде градска сватба, в ресторант, но отиде една неделя на село, плати в кооперацията да изпие кой каквото пожелае, сетне, връщайки се в града през Гола чука и Радейна, твърдо реши: ще направи селска сватба, та да не може после никой да го отдумва в село. Да не обиди кум Станко, да не се получи така, че иска да прекъсне многогодишното си кумство с него. Синът не държи толкова на обичаите, но ще позволи на бащата да направи сватбата според обичая.
И тъй, за веселието в своята си къща ковачът доведе музика от Забърдието: смиловската пред която толкова пъти радостно е разпилявал пълни джобове с монети. Тази музика свиреше и когато се женеше неговият племенник; гърмя в братовата къща цяла нощ, без да си поеме дъх…
В гостната за музикантите бе поставена специална маса, заредена с пиене и ядене, нагласена така, че в разгара на веселбата свирджиите да вдигнат инструментите си към главната маса.
Челното място на главната маса заемаха сватът Златан и кум Станко, а отляво и отдясно останалите, както се бе разпоредил старият сват.
Веднага можеше да се види: кумът беше ощастливен за цял живот, че и тоя път не е прескочен в кумството, макар че в града можеше да се намери по-добър кум от него.
Преди да бе изпаднал вън от себе си от щастие, защото беше зачетен, отначало се притесняваше да се весели зарад градските гости, после в един миг се отпусна на воля, като че сватбата не е в града, а на село, а след него го удариха на веселие както си знаеха и умееха и останалите гости от Забърдието.
На Златан се оказваше от първия час, той не можеше да не забележи това, особено внимание, но му бе нужно голямо усилие, за да издържи на тази сватбена необузданост на ляво и дясно от себе си, на това шумно пресушаване на чашите и излитането на празните шишета в градината.
Наред с напрежението от надигнатите бутилки и от виковете, които просто влудяваха претъпканата стая, той се набояваше и от сърдечността на своя приятел. Те двамата се прегърнаха и целунаха в началото, когато гостите започнаха да пристигат, пред дома се прегърнаха, според обичая. Но после, щом сватбеното въодушевление стигнеше своя връх, ковачът отново ставаше да се прегръща със свата. Макар че Златан не преставаше от време на време да намества памука в ушите си и да показва, че неговото крехко здраве не е за големи изпитания, ковачът пак разгръщаше ръце към него и той пак не можеше да избегне страхотната му прегръдка.
Гостите, които го познаваха от ателието, оправдаваха сдържаността му в тези върховни моменти с неговата природа, а и с това, че не бе свикнал да се весели по селски. Впрочем истината бе, че през цялото веселие той се чувстваше несигурно. Всеки миг се тревожеше за нещо: ту го безпокоеше течението, ту желязната приятелска прегръдка, ту музиката, която всеки момент можеше да гръмне над самата му глава.
Не може да се каже, че не успя да издържи както трябва тоя празничен ден, защото той събираше сили за него цели седмици отнапред. Но само той си знаеше колко много това не бе за него и колко много се намъчи…
Най-после, когато сватбеният ден в ковашката къща отгърмя, както отминава страшно бедствие, той дълго време се окопитваше и едва дойде на себе си. Но в никакъв случай не може да се каже, че не беше доволен. Беше щастлива дъщеря му и затова и той усещаше ведрина в душата си.
Цяла седмица след сватбата часовникарят не отвори ателието.
4.
Беше чудесно слънчево утро, когато след сватбата отново започна да работи. Нави часовниците, които бяха спрели. Умножаваше се тяхното тиктакане по стените и се превръщаше в смесен рояк. Този шепот на часовниците не е негова сантиментална необходимост, час от неговата чувствителност, но ето, часовниците в ателието трябва да тиктакат. Между другото, в една такава работилница трябва да бъде като на часовникарска изложба.
Пристига първият утринен клиент. Златан отваря с ножицата капачето на ръчния часовник, както се отваря мида. За миг слага окуляра на окото си и бързо го сваля. Говори почти шепнешком за отворения часовник. Клиентът, който очевидно бърза за работа, трябва да се реши с предложението за поправката. Златан не го форсира, само над ръба на витрината гледа с разширени очи в него с оная съща съсредоточеност, с която преди малко гледаше часовниковия механизъм.
Малко по-късно от започването на работното време в часовникарското ателие прозвънна наковалнята. След сватбата това беше първи работен ден и за неговия сват в ковачницата. Отпочинали са ръцете на ковача през изминалите пет-шест дена, насъбрала се е силата му. Звуците на чука се застигаха един друг и се превръщаха в непрекъснат звънтеж. Този звънтеж сега е в роднинска връзка с часовникаря и от него ще зависи животът на дъщеря му. Златан разбираше това, но все едно, заради тоя тътнеж в ковачницата трябваше да прекъсне своята работа. Тихо въздъхна и дори пред себе си в това утро не можеше да признае, че затрудненията с ковачницата занапред ще бъдат още по-тежки. Отсега без ропот трябва да търпи близостта ѝ, а той едва ли ще може това. Боеше се, ковачът ще се забрави някой път и с нажежено желязо между клещите ще дойде в ателието да го поздрави или да го покани на кафе. Зер колкото пъти го зърна това утро пред ковачницата, откъдето изскачаше набързо, винаги държеше в ръка тези грамадни клещи. Вече бяха черни и лицето и ръцете му, макар че току-що започваше работният ден.
И тази сутрин, а и следващите дни, Златан трябваше да скрива своето негодуване от ковачницата. Дори пред стария си приятел Евстатий не искаше да се оплаче. Наистина, Евстатий му е близък човек, но ковачът, като роднина, сега му е по-близък. Той знае, че тъй следва да бъде, макар да чувства: сватбата все пак не го сближи чак толкова с ковача. Това чувство на неудобство пред неговата сила и пред тежките предмети, които мъкне ту на рамо, ту в ръце, още не го е напуснало. И сега не може да си помисли без тръпка за една среща особено пък като го види с ония клещи, стиснали нажежено желязо. Вероятно и по-нататък ще му става на крака, когато прескочи от ковачницата в часовникарското ателие, но бог знае дали наистина някога ще му стане близък човек…
През цялата тази есен и зима той се навеждаше с окуляра над отворените часовници с микроскопични пружини. Клиентите се спираха пред витринката, зад която работеше, в очакване да ги погледнат напрегнатите очи на майстора.
Напролет, след кратко простудяване, Евстатий отново започна да идва веднаж сутрин и веднаж след обед в ателието; и пак така свойски сядаше на дивана под големия часовник.
Пред него Златан един ден все пак призна: ще си построи нова работилница. Тази ще продаде. Като човек на своето място и тоя път не спомена сватанака ковач.
Евстатий кимна разбиращо с глава; не зададе нито един излишен въпрос.