Addict
Америка напомня по нещо на фризьорски салон. Всички фризьорски салони в света са едни и същи. И то е защото не са просто салони, а модел на човешко поведение. Та като казвам, че в Америка има нещо фризьорско, имам предвид този… модел.
Щом се покажа на вратата на фризьорския салон, окото на Майстора ме привлича в своя фокус. В този момент той може да се намира зад някоя преграда и да смесва бои, може да бъде с гръб към мен, може да кръжи с ножиците около нечия глава, но неговият поглед, хвърлен като страшна въдица, веднага ме превръща в онова, което всъщност съм – същество, което иска да бъде подстригано.
Има различни майстори – приветливи, нелюбезни, приказливи, мълчаливи, такива и онакива, но отношението между майстора и клиента е винаги отношение между господар и жертва.
Глупаво е да търсиш нещо друго когато главата ти, така или иначе, е в негови ръце. Дали той ще се ръководи от моите указания, дали ще направи главата ми такава, каквато аз я желая или каквато желае той, дали ще дойда пак в неговия салон, дали ще му дам бакшиш, няма никакво значение. Той, Майсторът, е естественият господар на положението.
И когато свърши услугата (или делото) си, винаги следва един и същи въпрос:
– Доволни ли сте?
Следва значи въпрос, който никога, в нито един салон на света, не предполага отрицателен отговор. Защото по правило никога не го получава. Защото е така по законите на жанра.
– Доволна съм – процеждам през зъби, макар че не съм. И това е по законите на жанра. На моя. Защото аз не отивам на фризьор, за да бъда доволна, а за да бъда недоволна.
Но онова, което прави недоволството ми по-силно от очакваното, от редовното недоволство според жанра, е неговата, Майсторовата, непоколебима увереност, че трябва да бъда доволна. А как иначе? Дойдох с мазна, занемарена коса (before), а виж ме сега (after). Косата ми е хем блестяща, хем изрядно подстригана.
Въпросът на майстора „Доволна ли сте?“ е напълно идентичен с въпроса, който често ми задават американците:
– Вие, естествено, ще останете, нали?
Един от моите американски кошмари е влизането в магазин. Още от вратата те посреща усмихнатото лице на продавачката.
– How are you today?
– Fine – процеждам през зъби, при което се изчервявам и разкъсвам с поглед на парченца върховете на собствените си обувки.
– How are you doing?
– Fine – повтарям по-високо, поемам си дъх и устремявам поглед към продавачката.
Тя, горката, дори не подозира, че е вече мъртва. Колко такива като нея съм ликвидирала с поглед! И то само защото ме карат да казвам кратката невинна дума fine.
Веднъж един колега – един от хората, които изговарят думите Фуко, Дерида, Лакан и Бодриар със същата фамилиарност както думите мама, татко и баба – веднъж, значи, един такъв колега ме заведе на ресторант. Това беше в Лос Анжелис.
– Засега в цяла Америка има само четири такива ресторанта – каза колегата ми, докато вървяхме към ресторанта. – Сега най-после ще ти стане ясно какво всъщност е постмодернизъм – добави с такова въодушевление, като че ли говореше за раци в портокалов сок.
Ресторантът беше голям и шумен. И наистина приличаше на постомернистична класна стая, задръстена с предмети за нагледно обучение. Това беше музей на американщината, в който имаше всичко: предмети (естествени и изкуствени) от американски игрални и телевизионни филми, от американската история (която, естествено, ни е позната от филмите и телевизионните сериали), от американското всекидневие, от американската живопис (онази, която е нарисувала това всекидневие свръхреалистично). Тук беше всичко: предмет до предмета, предмет върху предмета, всичко се смесваше с всичко като в голяма американска салата. Някога, отдавна, американското всекидневие създаде американския мит, след това американският мит – стереотип – създаваше американското ежедневие, а ежедневието, възпроизвеждайки същия стереотип, непрекъснато раждаше същия мит, който, също както тук, в този ресторант, се трансформираше в life-mith show. Или нещо подобно.
И листът с менюто предлагаше голи предмети: послушно си поръчахме хамбургери и кока-кола. Келнерите, облечени като клоуни, ентусиазирано забавляваха гостите. Можеха да се облегнат на масата заедно с таблата и да се хилят в лицето ви, да завъртят таблата над главата ви, сякаш ще излеят съдържанието ѝ в скута ви. Наоколо сновяха клоуни фотографи, снимаха гостите с евтини камери, а после ги караха да купят доказателствата за собствените си удоволствия. Група веселяци си поръчаха голяма торта, замерваха се един друг с крема по лицата, наслаждавайки се като актьори от едновремешните филмови комедии.
В ресторанта цареше всеобща еуфория. Това беше агресивно резюме на американското щастие, на онзи image за щастие, който години наред се създаваше от американските медии, филми, сериали, реклами; image на щастие, ентусиазирано повтарян сега от самия живот. Хиляди пъти моделът е доказвал своята ефикасност – хората се забавляваха.
Една жена, началничка в клоунски дрехи, нещо като инспектор, внимателно наблюдаваше нивото на щастие в ресторанта. В един момент погледите ни се срещнаха. Подобно на прецизна камера тя засне моето вътрешно недоволство. Насочи веднага пръст към мен и призова цялата зала да направи същото.
– Ето в ъгъла едно лице, което не се смее… Да, вижте я добре, онази жена там… с черната рокля – врещеше тя в микрофона.
После, като ми се хилеше, шеговито размаха пръст. Цялата зала направи същото, наслаждавайки се на колективното повторение на жеста. После оркестърът засвири: „Don`t worry, be happy“ (какво друго) и бързо ме забравиха. Дръпнах за ръкава колегата постмодернист и излязохме навън. Обремененият ми европейски ум възкреси познатите картини на тоталитарно щастие, картините на парадите, цяла една история на човешките тела, на щастливите маси, които играят ролята на колективно тяло…
– Америка е въвела диктатура на щастието – промърморих тихичко.
– Това е просто ресторант, в който можеш не само да влезеш, но и да излезеш, когато пожелаеш – каза, леко настръхнал, моят колега. В този момент той по-скоро защитаваше американската демокрация, отколкото успокояваше моята неприязън. И, естествено, имаше право. Това беше просто един ресторант. Впрочем, един от четирите подобни в цяла Америка.
– Вие, естествено, ще останете, нали? – често ме питат американците. Интонацията на въпроса в никакъв случай не допуска отрицателен отговор. И как бих постъпила другояче. И косата ми е блестяща и безупречно подстригана, after all!
Моят загребски познат Ранко М. е заклет несретник. Всеки път, когато се срещнем, той ме залива с многочасови вербални монолози. Против държавата, бившата, настоящата и бъдещата; против политиците – нашите и чуждите; против майка си, която му е съсипала живота, макар и баща му да не е по-добър; против правния ред, против малките деца, макар и големите да не са по-добри; против кучетата и котките, макар и папагалите като домашни любимци да са отвратителни; против хърватите, против сърбите, но и против французите, които са непоносими също както англичаните, германците и, разбира се, американците; против слънцето, което свети; против дъжда, който вали; против земното кълбо, което се върти в неправилна посока; против вселената, в която цари абсолютен хаос… Моят загребски познат Ранко М. е такъв заклет несретник, че с нищо не можеш да го зарадваш, с нищо не можеш да го утешиш…
Веднъж се отби на гости вкъщи, но този път не прецени силите си, не дозира правилно омразата си и като изстреля вербални откоси на всички страни и във всички посоки, досущ новогодишни бенгалски фойерверки, доста бързо се изтощи… Главата му внезапно тупна на масата и моят познат Ранко М. направо млъкна. Изстинах. „Инфаркт“, помислих си, но после се разнесе равномерно, успокоително хъркане. Гледах този заспал гърч на своята маса, слушах доволното хъркане и си мислех колко разнолико е нещастието – пълно с фини, богати нюанси…
Дори интелектуалците са подвластни на американската диктатура на щастието. Големият американски писател Уилиам Стайрън написа национален бестселър под заглавие Darkness Visible. Книжката с осемдесет и четири страници с лична изповед на един временен дисидент срещу режима на щастието, който разказва за страшния си дисидентски опит. Уилиам Стайрън описва своята анамнеза със сериозност, която в културата на американското всекидневие е нормален начин на поведение, но в другите, по-малко сериозни култури, представлява просто истерична сериозност на един хипохондрик. При това не забравя датата на първия пристъп на депресията (октомври 1985 г. в Париж), нито пък, че по този случай е забравил чек за 25 000 долара в някакъв ресторант (за щастие чекът е намерен бързо). С досадна прецизност (или просто с прецизността, която изисква жанрът на анамнезата) националният писател споделя с многобройните си читатели какви хапчета е вземал и какви лекари е посещавал. В бестселъра на големия писател не се споменава нито дума за чувствата, всички те са подведени под знаменателя „агония, която не може да се обясни“ (inexplicable agony); депресията е „образ и подобие на всички злини на нашия свят“ (simulacrum of all the evil of our world); освен това тя е „тъмна гора“ (dark wood), или „бездна“ (abyss), от която писателят се е измъкнал специално, за да докаже на Америка, че депресията може да бъде победена (conquerable).
Да си депресиран е най-лошото нещо, което може да ти се случи, това е вид обществено неприемлива, нежелана пустота, която при правилен избор на лекарства и лекари може да се превърне в обществено приемлива, желателна пустота. А това е естествено да бъдеш fine, да бъдеш happy...
Американската publishing industry е просто картина на американската ценностна система, а тя вече цели петстотин години не прави нищо друго, освен да изгражда мита за „пионерите“.
Американците обичат „пионерите“, собствената си митична идентифицираща картина и затова книгите на различните „победители“ – на онези, които споделят как са победили тежките болести, грозотата, излишните килограми, страданията, породени от изнасилване и други не толкова тежки житейски изпитания, на онези, които са се изкачили някъде, преплували или преплавали нещо, изходили, пробягали или изминали с превозно средство… – заемат първите места в ранглистата на бестселърите.
Другият голям национален бестселър, също „пионерска“ лична история, излезе от перото на Глория Стенейм. Майсторката на най-сладникавата американска житейска формула before – after (преди Рlayboy–bunny, сега – вътрешна бунтарка) написа книгата Revolution from Within, a Book of Self-Esteem. „Книгата“, която има амбицията да замести всички книги (подобно на книгата за сътворението на света), преповтаря цитати от много американски Dictionary of Quotations (където могат да се намерят цитати от Хегел до Сартр) и предлага магическа лична формула на self-esttem-а, новият продукт на американската индустрия на щастието. Между самия Стайрън и самата Стенейм, между същото и същото, Америка утвърждава своята диктатура на щастието, искрено уверявайки всеки човек, че щастието е въпрос на негов личен избор. Че как иначе? И Стайрън е О.К., и Стенейм е засмяна до уши. И косата ѝ блести, и е подстригана изрядно, а бестселърът ѝ само за един месец навъртя четири тиража и ѝ донесе купища долари. А свещеният self-esttem от това весело и бодро свирука като вода в кипнал чайник.
Тук съм възпитана. Но всяко how are you 1одау отговарям fine. Вече не чакам да ми кажат, а аз казвам първа: have a nise day. Овладях и характерната интонация, онзи звук, който се извисява по тиролски бодро накрая, звукът, който подобно на стрела пронизва слушателя, който така безпогрешно вдига нивото на адреналина. Нave a nise day – казвам на себе си, но нищо особено не се случва. Ослушвам се. Нave a nise day – повтарям. Отеква празно. Дъвча празнотата като захарен памук, не чувствам никакъв вкус. Нещо ми липсва, изпитвам необикновено желание, което, предполагам, прилича на онова, съдбовното.
Вървя по „Мейн стрийт“ и го виждам него, „моя“ негър. Винаги е тук, като че ли се е сраснал с улицата, прави своята многочасова дневна обиколка. Очите му са кръвясали, говори си сам, размахва ръце, час по час спира, вдига юмрук, заканва се на някой невидим. Опасен тип.
Вървя след него като хипнотизирана, само се преструвам, че отивам по някаква друга работа. Отначало не разбирам какво говори, но после различавам думата fuck. Да ти – да – да ти – fuck – да ти – да – да ти – fucking – марширува сърдитата човешка, машина. Крача след него, вървя след симпатичните балони на сапунената омраза.
Какво му липсва, мисля си, в страна, в която можеш да си купиш хамбургер за 99 цента, а 99 цента са без малко 4 quartera, а 4 quarter-а винаги можеш да намериш. В задръстените телефонни апарати. Само трябва да бъдеш сръчен, да умееш… 4 quartera-а са малко по-малко от 1 token, а 1 token винаги можеш да намериш. Ако няма откъде, можеш да го измъкнеш, да го размениш за 5 quarter-а, можеш да го измъкнеш от металните отвори в метрото, както впрочем правят ловките черни subway плъхове, както правят майсторите, майсторите tokensuckersi, майсторите mother – fuckersi…
Често си представям моите съотечественици как висят на централния загребски площад, стърчат като пингвини, с часове отъпкват асфалта, отъпкват своето недоволство, мърморят… Мърморят против правителството, мърморят против злата си съдба, мърморят против скъпотията, мърморят задето дълго не са ги признали, мърморят, задето най-после са ги признали… Мърморят тези мои съотечественици, тези мои намръщени земляци, тях не можеш лесно да ги накараш да се усмихнат, ако им кажеш haveaniceday могат да ти се изплюят в лицето като лами, такива са моите съотечественици, тези, по чиито „житейски пътища има много катастрофи“, както красиво и тъжно се изрази веднъж Дьорд Конрад.
– Вие сигурно ще останете, нали? – често ме питат американците, непоколебимо уверени, че всичко друго би било ненормално. И как бих постъпила другояче? Идвам направо от „посткомунизма“, сигурно, горката, съм се намъчила да чакам на опашки за тоалетна хартия, идвам, между другото, от страна, където размахват ножове над главата ми, идвам от балканската какафония, избягала съм от земляците си, които не можеш накара да се усмихнат, които на haveaniceday могат да ти се изплюят в лицето като лами, избягах от страна, чиито жизнени пътища се задръстени от непрекъснати катастрофи… А виж ме сега! И косата ми блести, и е безупречно подстригана!
А с „моя“ негър междувременно се запознах. Седнали сме на ниската ограда на търговския център на „Мейн стрийт“ и пием бира от метални кутии.
– Недей да оставаш – казва ми негърът. – Тук ще бъдеш негър като мен.
– За мен това е естествено – казвам. – Аз и у нас, сред своите, съм негър.
– Имаш право – казва ми моят негър. – Ние негрите навсякъде сме негри.
– Black is everywhere fucking black – казвам и чувствам, че някъде отвътре доволно гъргоря: Да го – да – да го – fuck – да го – да – да го – fucking…
– Вие, естествено, ще останете, нали? – често ми поставят този въпрос американците, въпрос, който никога не предполага отрицателен отговор.
– No – отговарям кратко. – Thank you. I am unhappy I am fine...
Превод: Жела Георгиева