UNДERГЯOУND*

Имало едно време една страна

Тъжна е неделята, а и много други дни

По пътя към Калемегданската крепост¹, в прохладното разсъмване Марко и Черния се возеха във файтон, пияни както винаги. Десетина омаломощени и задъхани цигани тичаха след файтона и се опитваха да свирят на бакърените си тромпети. Пухтяха, свирейки и пеейки до издъхване любимата песен на веселите кумове в лекия лакиран файтон: „Няма нито слънце, нито месец…“ От файтона летяха псувни, заплахи и пари. Ако ги нямаше парите, които смеещите се и пеещи хора сееха по пътя, галопиращият оркестър отдавна щеше да се шмугне в храсталаците покрай реката. А така, мислеха си те, като си пребиваха краката по калдъръма, докато те хвърлят пари, ние ще тичаме. Пък който издържи по-дълго.

Необикновеното шествие изтрополи покрай зоологическата градина. Сънените животни слушаха врявата, чудейки се кой пее толкова рано. А в задната административна сграда, наведен над дневника върху бюрото си, Иван, пазачът на заградените птици и животни, чу врявата, докато записваше датата на новия работен ден: неделя, 6 април 1941 година.²

Големият папагал ара върху рамото му се разкрещя, когато се чуха викове от улицата: „Иване! Иване!“ Болнавият младеж се усмихна и продължи да пише, но папагалът сърдито го попита: „Кой крещи?! Кой крещи?!“

– Лудият ми брат Марко и кумът му Черни – отвърна Иван, преписвайки времето от часовника в дневника: 4 часа и 55 минути.

Папагалът ара скочи върху бюрото, погледна го и щом чу отново подвикванията, закрещя: „Мшеници! Мшеници! Мо-ше-ни-ци!“

– Мошеници… Мошеници… Какво да правя, като нямам по-умен брат и по-добър кум? Какво да правя? – попита Иван сърдитата птица, усмихвайки се, докато вписваше работния си план за неделния ден, който беше досущ като всеки друг ден. От две години насам целият му свят бе между стените на тази градина. Онова „отвън“ остави през един понеделник, решен, ако е възможно, никога вече да не се връща там. Вкъщи, на Дорчол³, си ходеше все по-рядко и по-рядко. Веднъж в седмицата, а после веднъж в месеца. И вероятно щеше завинаги да се пресели там, ако не се бе случило това, което щеше да го накара да се обеси – за кой ли път. Нямаше късмет както с живота, така и с бесилото.

Мургавият послушен файтонджия спря файтона пред къщата на Черния, надявайки се, че е дошъл краят на лудата веселба. Дотичаха и тромпетистите и докато свиреха, се молеха на Бога кумовете най-сетне да се разотидат. Тържеството започна в петък около полунощ и ето – до този час. Това не са хора, това са коне, говореше Беззъбия, шеф на оркестъра и собственик на кръчмата „Дунавски гларус“, естествено на цигански, докато се усмихваше на кумовете, които се прощаваха така, сякаш никога вече няма да се видят. Знаеше, че ако случайно го бяха разбрали, това щеше да е последното свирене в живота му. Сума ти народ са затрили, шушукаше се из града.

От първия етаж кофа вода изкъпа прегърнатите пияни приятели. Такова нещо можеше да направи единствено Вера, бунтовната сърдита жена на Черния. Гледаше ги през прозореца, крещейки като Ивановия папагал: „Мошеници! Мошеници!“ Черния се засмя от мъка, а Марко свали шапка, поклони се, пожела добро утро и с прегракнал, ръждясал глас се опита да оправдае малко шумното и малко късно прибиране.

– Добро утро, кумичке! Добро утро!.. Не се сърди, моля ти се. Имаме голям повод да се повеселим. Черния ти е приет в…

– В публичния дом! – изкрещя жената в напреднала бременност, почти пред раждане, подплашвайки камилската птица в зоологическата градина насреща. – Прибирай се вкъщи, нехранимайко такъв! Прибирай се – крещеше тя, докато се опитваше да вдигне една по-голяма саксия.

– Виждаш ли, куме, с кого живея? – попита Черния своя приятел, докато изливаше водата от шапката си.

Приклекнали зад файтона, циганите продължаваха да свирят, като предполагаха, че след водата ще долети и нещо по-твърдо. Не им беше за пръв път да слушат и гледат скандалите с този човек, комуто в града никой нищо не можеше да стори. Много е опасна тая жена, шепнеше Беззъбия, прикривайки се зад уплашените коне.

Марко скочи от файтона, разпери ръце и погледна подутата от плач и недоспала кумичка, поизкашля се и като се мъчеше да говори спокойно, сериозно, умно и трезво, рече:

– Грях ти на душата, кумичке. Трябва да ти кажа, че бъркаш. Хиляди пъти си била права, но сега не си. Твоят мъж, твоят Черен, снощи стана секретар…

– На публичния дом – изрева Вера и запокити саксията към мъжа си, но той се отдръпна и ѝ направи път, за да улучи нещастния беззъб тромпетист, който надничаше иззад файтона. – Ще те оставя, мръснико, както жената на Марко! Вие не сте за къща! За вас е публичният дом, мръсници такива!

Прозорецът се затвори с трясък, разпръсквайки парченца стъкло по улицата и мокрите кумове. Ако го беше направил някой друг, Черния щеше да го убие. Но на Вера не смееше нищо да стори. Безпомощно разпери ръце, погледна към объркания си кум и каза, като да се оправдаваше:

– Трудна жена, куме. Всяка сутрин е такава! Всяка сутрин!

– Иди я успокой. Ще се видим на обяд при леля София. Айде, кумец – прегърна го Марко, потупа го по гърба, скочи на стъпалото на файтона и подвикна към файтонджията: – Карай! Айде, какво дремеш? Песен! Къде е песента?!

Веселото шествие се изтъркаля надолу по улицата, оставяйки Черния да гледа сърдито към счупения прозорец и жената, която продължаваше да му се заканва. Решен веднъж завинаги да я научи как да се държи с него, той ритна счупената саксия, втурна се през входната врата и прескачайки по две дървените стъпала, се качи на първия етаж. В апартамента влезе, като отвори вратата с ритник. След първата крачка спря, загледан в цевта на ловджийската пушка в ръцете на разплаканата жена. И преди се бе защитавала с какво ли не, но никога не е вдигала оръжие. Попита я, усмихвайки се, докато бавно сядаше на наредената маса:

– Вера, ти наред ли си?

– Не съм – отвърна жената, като го гледаше с тъмните очи на двуцевката. – Бях наред, докато не те срещнах… Мошеник такъв. Пак си бил при оная курва… Пак си ходил там… Пак…

И докато двамата се препираха къде е бил и какво мисли да прави, Марко пришпорваше конете по Душанова улица⁴, забързан към публичния дом на леля София. Циганите свиреха и тичаха след файтона като разбита армия. Знаеха накъде е тръгнал младият господин. След дългите и тежки нощи прекарваше предобедните часове в къщата, която беше известна с това, че почтените хора я избягваха през деня, като преминаваха на другия тротоар.

На изгряващото бледо слънце паунът бавно разперваше опашка. Перо по перо така, както комарджията отваря картите си. Надуваше се, обръщайки глава на изток. Ветрилото от ярки цветове предизвика усмивката на Иван. Болнавият пазач на зоологическата градина, дребен, слаб и блед, с тъмни, дълбоки очи, гледаше „царската птица“ и за кой ли път ѝ се възхищаваше. Срамежливо прикри усмивката си с ръка. За момент спря да диша. Без да се помръдва, подпирайки се на количката с храна за животните, гледаше утринната игра на пауна: „Боже, колко съм красив!“ Наблюдаваше го отстрани, вече две години. Или по-точно от първия вторник на април 1939 година. Запомни този ден като свой втори рожден ден и повторна присъда да живее. Вече беше разговарял с майка си и баща си, които отдавна неволно го бяха оставили, и тогава съвсем случайно в къщата се появи брат му Марко и го свали от въжето в кухнята. Докато го потупваше по бузите, отвързвайки примката около врата му, го попита сърдито:

– Какво има, Иване? Защо правиш глупости? Какво ти става, бе?

– Не мога повече да гледам хората…

– Не можеш повече да гледаш хората?

– Не… – отвърна Иван и заплака от съжаление, че брат му удължава неговите мъки на Земята.

Марко го вдигна на ръце и го занесе до леглото в дневната. Носеше го така, както през онези дни, когато останаха съвсем сами и той бе още съвсем малък. Сложи го върху месинговото легло, избърса лицето му с кърпичка, която миришеше на люляков парфюм, погледна към стенния часовник – вечно бързаше занякъде, и го попита, твърдо решен да му помогне:

– Не можеш повече да гледаш хората, така ли?

– Не мога…

– И затова реши да се обесиш? Да прекратиш мъките си?

– Да…

– Е, мой Иване… Мой Иване… Мъко моя… – повтаряше Марко, обикаляйки около леглото. – Реши да се обесиш, да ме оставиш сам на този свят… Мой Иване… Братко мой нещастен…

После запали цигара, приближи до радиото, включи го и затъркаля по станциите. В живота го интересуваха две неща: момичетата и жените. А в промеждутъците чат-пат и политиката. Следваше право, искаше да наследи адвокатската кантора на баща си, но на лекции ходеше само когато беше болен. Сядаше до кахлената печка, изпотяваше се, подремваше час-два и продължаваше да препуска из града… Една нощ в края на януари 1938 година, докато се шляеше безцелно, се запозна с някакви весели хора в кръчмата-кораб „Дунавски гларус“. Пиха до зори, пяха и се шегуваха. Първо си помисли, че става въпрос за преуспяващи и богати крадци. Говореха само за пари и за жени. После се усъмни, че са престъпници, защото споменаваха някакви търговци, които трябвало да бъдат обрани и убити. След полунощ и осмата бутилка вино разбра, че са комунисти. Преди да се разделят, изпиха бутилка коняк, разцелуваха се като братя и прави изпяха Интернационала под акомпанимента на медния духов оркестър. Циганите ги изпратиха до публичния дом.

Иван го посрещна с приготвена закуска пиян и измачкан. Докато ядяха, Марко каза, че от днес се преселва в някакъв апартамент някъде в града, при някаква приятелка, заради някаква работа, която ще продължи с години. Войната е неизбежна, Иване, трябва да се подготвим. Ако НИЕ не се подготвим, тази страна ще загине.

– А кои сте „ВИЕ“, Марко?

– Много питаш… От днес ще се виждаме само нощем…

Сетне стана и въртя станциите, докато не намери Радио Москва. И после пушеше цигари и се разхождаше из стаята, поглеждайки през пердетата на прозореца. Псуваше както обикновено, но за пръв път заедно с псувните заплашваше и с пистолет. С това парче желязо ще си служи цял живот като с перодръжка: ще „подписва“ устни договори, устни полици, устни заеми, устни бракове… Само дето и супа не ядеше с него.

– Не можеш повече да гледаш хората?!

– Не…

– Да не би някой да ти се е подигравал заради крака? Някой присмива ли ти се?

– Не…

– Сигурен ли си?

– Сигурен съм…

– Ако някой те обиди, ако случайно някой те погледне накриво, ще го убия като куче. Корема му ще напълня с куршуми през гъза!

Зареди пистолета, разтвори пердетата и се загледа в минувачите отсреща. Два Кожени Шлифера спряха, скривайки хората в себе си. Той се отдръпна бързо и загаси лампата. Над дорчолските покриви се появяваше разсъмването.

– Марко, защо непрекъснато гледаш през прозореца?

– Полицията ме преследва.

– Какво си направил?

– Нищо… Снощи с Черния пребихме едни техни мошеници… Тръгваме, Иване. Тръгваме.

– Къде ще ходим?

– В зоологическата градина. Като не можеш да гледаш хората, гледай животните.

Така Иван вместо на небето се озова в зоологическата градина. Марко го назначи за две минути. Устният договор за назначаване както обикновено „подписа“ с пистолета. Тръгна си, като се оглеждаше, по сенчестите пътечки покрай стените на крепостта. По-късно идваше и водеше със себе си най-различни годеници. Да видят животните и Иван.

Белградската зоологическа градина никога не е имала по-самоотвержен пазач. Иван работеше от сутрин до вечер. Беше ветеринар, градинар, електротехник и склададжия, главен майстор, строител, бояджия и педантичен хроникьор на зоологическия Дневник. Записваше всичко, което ставаше през деня. Новородените обитатели на градината, болести и смърт, посещенията на по-видни граждани, имената на дарителите, поправките на сградите, хубавото време и бурите, приходите и разходите… Тази сутрин обърна нова страница в дебелата тетрадка:

Неделя, 6 април 1941 година.

Около полунощ ще запише какво се е случило през деня. Всичко. Абсолютно всичко.

Докато гледаше нафукания паун, си мислеше колко хубаво, полезно и умно би било да напише книга за живота на обитателите на Белградската зоологическа градина. Къси разкази, изпъстрени с многобройни анекдоти. На корицата ще бъде изрисувана опашката на пауна… Щом Марко може да пише стихове, защо аз да не мога разкази, си мислеше Иван.

В зоологическата градина се разнесе ревът на лъвовете. Паунът уплашено сви опашка и побягна през тревата. Ято градски гълъби изпърхаха и отлетяха към Дунава. Зайците изчезнаха в каменните дупки… Иван дръпна количката. Очебийно куцайки, тръгна към клетките на лъвовете. Оглеждаше се и следеше неспокойните животни. Не му беше ясно какво става. След рева на лъвовете се чу виенето на хиените. Папагалите се разлетяха с крясъци към къщичките си. Крокодилът се плъзна и изчезна в мътната вода. Камилската птица тичаше наляво-надясно и се опитваше да се скрие някъде. Бизоните наведоха глави, готови да се защитават… Иван остави количката и с клатушкане забърза по пътеката. Задъхан спря край клетката с маймуните. Животните скачаха по клоните, крещяха, пищяха, вдигаха олелия. Павианите се катереха по телената ограда, търкаляха се по бетона, скриваха се в каменните си бърлоги, но веднага излизаха оттам. Гледаше ги както през първия ден, когато още нищо не знаеше за тях. От джоба на куртката си извади връзка ключове, отключи вратата и влезе вътре. Маймуните му говореха нещо, обясняваха му, но той не ги разбираше. Объркано занаднича в каменните дупки. В една от бърлогите майка-шимпанзе държеше в прегръдка своето малко. Беше уплашена. Трепереше. Нещо му говореше с крясъци. После излезе от бърлогата, приближи телената ограда, вдигна лапа и посочи с пръст към небето. Иван сви рамене, извинявайки се, че не я разбира. Маймунчето в прегръдките ѝ се разплака.

Някъде от далечината, като предупреждение за голяма буря, се зачу глух тътен. Неясното бръмчене ставаше все по-силно. И паниката сред животните – все по-голяма. Шимпанзето-майка прегърна малкото си, сви се край телената мрежа и с лапи закри очи. Тътенът като лятна гръмотевица прерасна в силен грохот на самолетни мотори. На хоризонта над Дунава се появиха черни точки, напомнящи диви гъски. Паниката се пренесе от зоологическата градина към града. Така както лъвовете предупредиха животинския свят и сирените много по-силно, но и много по-късно дадоха знак за опасност и паника. Онова, което много граждани предполагаха, че ще дойде по земята, долетя от небето.

* * *

Пилотите от първите „бомбардировачи с пречупени кръстове“ забелязаха Белград като малък красив град, пръснат по склоновете на зелените хълмове, заобиколен от две реки и ниска планина. Видяха крепостта Калемегдан, главната улица от крепостта до Славия, кралския дворец, Народната библиотека, градската болница, гарата, парка Ташмайдан… Видяха златния кръст на Съборната църква, в която тази сутрин беше запланувана сватбата на министър-председателската щерка.

Пилотите на първите бомбардировачи видяха всичко това и го запомниха завинаги. Защото не е малка чест да разрушиш един град. Техните другари от следващата ескадрила не видяха нищо. Запомниха само облака черен дим и заревото от бомбите, пуснати от предишните самолети.

* * *

Първите бомби улучиха и унищожиха зоологическата градина. И да не бяха експлодирали, само с тежестта си щяха да нанесат ужасни щети. През разрушените стени и огради оцелелите и ранени зверове се пръснаха из града. В градината останаха разкъсани тела на животни и осакатени птици. Един от африканските лъвове – Ивановия любимец Лео – прескочи разрушената стена край басейна с тюлените. Изчезна по Душанова улица, всявайки паника сред народа, който като обезумял тичаше към скривалищата на крепостта. Камилската птица подтичваше по Йованова улица, крещейки и махайки с недоразвитите си криле. Бившата птица се опитваше да прелети разрушенията и пожарищата.

* * *

Иван плачеше в разрушената клетка между мъртвите маймуни, осъден да продължи да живее. На него, на когото вероятно най-малко му се живееше, не му се случи нищо. Стоеше разперил ръце като на кръст. Гледаше опожарената градина, разрушените сгради, мъртвите и ранени животни… Опитваше се да каже нещо, да извика, но не успя да изрече нито дума. Нещо го стягаше, задавяше точно между гърлото и душата. И никога вече нямаше да говори така, както е говорил. През остатъка от живота си щеше да се мъчи, докато изговори дори най-простото изречение. Така ще бъде до деня, когато отново срещне… Но за това – по-късно.

За пръв път се помръдна и обърна, когато чу зад гърба си плач. Съзря старото шимпанзе край стената и малкото, което подскачаше около майка си, опитвайки се да я събуди. Като прескочи телата на няколко неподвижни животни, седна край маймуната, обгърна с ръце свитите си колене и заплака, цвилейки почти беззвучно. Единствената му мисъл бе хубаво да се наплаче, да посъбере сили и спокойно, като човек, да се обеси. Човек може да умре преждевременно, или навреме, или след време. За преждевременното и след време – решава съдбата. А за навреме – това е решение, което всеки подписва сам за себе си. Така веднъж обясняваше на брат си Марко защо самоубийството „има смисъл“. И докато си спомняше онзи разговор, успокоявайки разплаканото маймунче, разглеждаше клона на полуизгорелия дъб, на който ще се обеси. Малкото шимпанзе го прегърна, като че ли предчувстваше намеренията му. Прегърна го по-силно, цвилейки нещо, което щеше да продължи живота и безкрайните му мъки чак до деня, в който… Но за това – по-късно.

* * *

В апартамента срещу Калемегдан Черния не прекъсна закуската си, докато траеше бомбардировката. На него никога и през ум не му е минавало да се самоубива. На някого да вземе главата – да. Ядеше бъркани яйца със сланина, вар и парчета мазилка и стъкла. С крайшника хляб махаше от чинията си остатъците от бомбардировката. Дъвчеше, гледайки експлозиите и дима в зоологическата градина. Беше решен напук да загине на масата, но да си изяде всичко докрай, все едно, че нищо не се случва. Ако сега ме уплашат, цял живот ще се плаша от тях, си мислеше, готвейки се да изпие и чаша бира, а след това спокойно да вземе оръжието и да посрещне злодеите. Вера го гледаше треперейки и кръстейки се, свита в дъното на долапа. Когато Черния захвърли полилея от масата, а токът го разтресе и му изправи косата, тя се измъкна, приближи и понечи да го прегърне. Побеснелият човек избърса с ръка влажните си очи, преглътна кората хляб и се загледа в облака дим и прахоляк над зоологическата градина. Какво ли е станало с Иван, помисли. През стиснатите си зъби процеди псувня, която приличаше на клетва:

– Да ви еба мамката фашистка!

Вера отново се прекръсти, гледайки как мъжът ѝ, в тъмен костюм, побелял от варта и прахта, събира трохите от масата и ги хруска.

– Черни, как можеш да ядеш?

– Мога!

– Как можеш да ядеш, докато бомбардират – питаше тя плачейки и придържайки корема си.

– Мога! Напук!

– Напук?

– Напук! Гладен ли искаш да умра?!

Приближи до разбития долап, издърпа едно от чекмеджетата и между сгънатите покривки намери пистолета и две бомби. Пистолета надяна на колана си, а бомбите набута в джобовете на шлифера си, закачен на трикраката закачалка. Докато обличаше шлифера, напускайки дома, Вера го следеше с очи, не вярвайки, че я оставя между развалините. Гледаше го, мислейки, че шегата му е лоша. Когато той тръгна надолу по стълбите, тя изкрещя, облягайки се на рамката на вратата:

– Къде? Къде отиваш?!

– Отивам да посрещна злодеите.

– Къде ще вървиш?! Черни!

– Моят град са решили да разрушават, мамка им фашистка! Моят град!

– Знам къде отиваш! Отиваш при оная курва! Цяла нощ си бил при нея!

Черния спря, обърна се, повдигна периферията на шапката си и погледна разплаканата жена. Тя отдавна го обвиняваше, споменавайки различни „курви“, но този ден не беше от обикновените, в които се карат къде отива и кога ще се върне. Врагът можеше всеки момент да влезе в разрушения слабо охраняван град. Министър-председателят нямаше да прави сватба на щерка си, ако поне някой от министерството на отбраната очакваше нападение.

Вера слизаше стъпало по стъпало, придържайки се за разклатения парапет. За нея войната започна преди две години – в деня, когато се омъжи. Водеше тежка позиционна война с човека, който идваше и си отиваше когато си поиска.

– Сега си намерил да ходиш при оная курва, животно такова! Връщай се!

– При коя курва, Вера?

– При оная, артистката…

– Коя артистка? Ти нормална ли си? Отивам да защитавам родината!

– Не лъжи! Отиваш да защитаваш курвата! Нея отиваш да спасяваш, а мен ме оставяш с това дете – пищеше Вера, опитвайки се да свали венчалния пръстен от отеклата си ръка.

– Какви ги приказваш? Какво ти става, ма?

– Приказвам онова, дето приказва целият град! Не излизаш от театъра! Всяка нощ си в театъра! Всяка нощ!

– Обичам да ходя на театър.

– Ти ли обичаш да ходиш на театър? Ти обичаш театъра?! Гад лъжлива!

– Кой е гад лъжлива? Аз ли съм гад лъжлива? Благодаря ти, Вера. Благодаря ти!

Изтича надолу по стълбите и тръгна към входната врата. Вера изпищя, мъчейки се да свали пръстена.

– Спри! Черни! Върни се!

– Ще се върна, когато ми се извиниш! Когато хубаво ми се извиниш!

– Аз на теб да ти се извиня? Да ти се извиня, че ми съсипа живота?!

– Кой ти е съсипал живота? Аз ли съм ти съсипал живота?

– Ти! Животно такова! Ти! Живота ми съсипа! Моя, на това дете и на тоя народ! Мислиш, че не знам, че ти и Марко организирахте демонстрациите на 27 март⁵! Заради вас двамата ни бомбардираха!

Черният стоеше в прахта и пушека, гледайки обезумялата жена, като че ли я вижда за пръв път. Обвинението, че той и Марко са виновни за бомбардировките, го вкамени. Опита да се усмихне, но не можа.

– Бомбардирали са ни заради нас двамата, така ли? Вера, ти нормална ли си – попита я тихо, опитвайки се поне малко да я успокои.

– Не съм нормална! Бях нормална, докато не те срещнах! Курвите и комунистите ще ти изядат главата! Слушай какво ти казва Вера! Изчезвай! Махай се, мошеник такъв!

Вера успя да свали венчалния пръстен и с все сила го запокити в лицето на мъжа си. Черния се опита да го улови, но пръстенът го улучи в челото и се изтъркаля по улицата. Плачейки и придържайки корема си, Вера се заизкачва по стълбите. Той я изпрати със стиснати зъби. По лицето му се стичаше тънка струйка кръв от раната на челото, направена от пръстена „за вечни времена“… Излезе на улицата, вдигна пръстена от прахта, претича през камарите от тухли и с бързи крачки се упъти към центъра на града. Изчезна в облака дим с цвета на шлифера му.

* * *

Хората се движеха по улиците мълчаливо. Никой нямаше сили да попита или да каже каквото и да било. Думите вече не съществуваха. Постоянно имам чувството, мислеше си Черния, че всичко това вече съм го преживял. Може би в главата ми са спомените на покойния ми баща и на още по-покойния ми дядо… Отстъпваше през развалините, опитвайки се да не гледа развалини. Но ги видя всичките – и по улиците, и в развалините на къщите.

Спря, загледан в краката на камилската птица, която обезумяло тичаше из парка на Калемегдан към северната кула на крепостта. Докато се чудеше на тъжната птица, която се бе сдобила с още по-тъжна свобода, от дима и прахта се появи Иван, понесъл на ръце малкото шимпанзе. Клатеше се, сиромахът, накуцвайки. Маймунката го беше прегърнала силно около врата, скрила глава между реверите на служебната му куртка. Бившият пазач на зоологическата градина плачеше и гледаше със замъглени очи разрушения град, като че ли гледа каменните остатъци от някаква стара цивилизация на морското дъно. Спря го познат прегракнал глас:

– Иване!

Черния приближаваше, препъвайки се, през камарите тухли. Когато го видя, Иван се разплака с глас. Като че ли едва е дочакал някого, пред когото да се изплаче. Искаше да каже нещо, но не успяваше да изрече нито дума… Между разрушенията, уплашен от огъня, се появи лъв. Черния мушна ръка под сакото и извади пистолета. Иван го хвана за рамото и го обърна към себе си. Едва, с мъка, заекна:

– Не… не… не… Това… е… Лео…

– Зверовете избягаха ли?

– Да…

– Който не е убит, ще го изядат животните… Стига си плакал, де. Аз ще ти построя нова зоологическа градина.

От джоба на шлифера си извади пачка смачкани банкноти. Небрежно ги пъхна в джоба на Ивановата куртка.

– Купи мляко на маймунката и кажи на Марко веднага да дойде в кафене „Малката Москва“. Веднага!.. И не плачи повече. Или искаш да те видят германците и да ти се смеят?

– К-къде… о-… отиваш – заекваше Иван, опитвайки се да се успокои.

– Да посрещна злодеите. Не е хубаво никой да не ги посрещне. Ще излезе, че сме някакъв невъзпитан народ.

– Па-… па-… зи се…

– Ще им еба мамката фашистка! – псуваше Черния, докато се отдалечаваше.

Иван го наблюдаваше как се отдалечава сърдито. Беше сигурен, че той и брат му ще направят някоя беля или поне някоя доста голяма глупост. Няма да мируват. Години наред споменаваха войната като болест, която трябва да бъде преболедувана от всяко поколение в тази страна. Мирът беше необичайно явление, на което хората се будеха и се питаха: докога ли ще продължи?

Лъвът се помръдна, оставяйки след себе си кървава следа. Да можеше, щеше да го вземе на ръце и да го занесе в къщи, за да го лекува така, както ще лекува маймунката.

– Бя… бягай Лео… Бя… бягай – заекна, хълцайки, обърна глава и се отдалечи възможно най-бързо. В далечината видя Черния: държеше някаква мъртва котка, избърса с нея прахта от обувките си и забърза към центъра. Държеше обувките му винаги да лъщят.

* * *

Край стените на крепостта, близо до главния вход, догаряше стар провинциален автобус. Бомбата го беше улучила в момента, когато е спирал. Огънят претопяваше името на фирмата: „Кръстич и син“. От многобройните пътници, желаещи да видят столицата, да посетят преуспели роднини или да се разходят из известната надалеч крепост, бяха оцелели само две циганчета-музиканти. Иван беше приятел със собственика, стария едър Кръстич и сина му Мишко, младеж, който умееше с часове да стои и да гледа играта на маймуните. Често ги имитираше, подскачайки около клетката. Не беше съвсем вред, но баща му Пайо смяташе, че е най-добрият шофьор в държавата. В случай на нужда можеше да кара автобуса и с вързани очи. Заднешком.

Вече няма да ги видя, си помисли Иван, докато вървеше към къщата си на Дорчол. Никога вече, поне на този свят.

Може би един ден… Ще се срещнем отново един ден. Така и стана. Но за това – по-късно.

Тази нощ в обгорялата къща маймунката продължи живота му. Когато той взе въжето, тя обгърна коленете му и с цвилене му каза нещо. Разправяше се, че езика на животните бил научил за един месец. Веднъж Марко го видя и чу как, вървейки от клетка в клетка, размени по няколко „думи“ с всяко животно. Имаше тази необикновена дарба, която за съжаление се прекъсна, да владее говора на по-голямата част от обитателите на зоологическата градина и да чува много тайни, за които само се предполагаше.

– Добре, няма да те оставя – кача Иван на маймунката. – Няма. Ето, оставам заради теб… Само заради теб, Сони. За да не останеш и ти сама.

Така шимпанзето-бебе се сдоби с неразделен приятел до края на живота си. И с име – Сони.

 

Превод: Мария-Йоанна Стоядинович

Коментари