Животът на словенската литература се е стекъл по такъв начин, че тя се намира трайно под две главни плодотворни влияния – прякото и постоянно въздействие на европейските модерни процеси и устойчивата упоритост на славянската ѝ душевност, свързана повече със западното, отколкото с южното славянство. В това отношение е любопитна историята на словенската литература, която дава потвърждение не само за стремежа, но и за възможностите през всичките основни периоди тя да носи такива достойнства, които да отреждат достойно място на нейни творци в европейската литературна съкровищница (Примож Трубар, Йерней Копитар, Фран Миклошич, Франце Прешерн, Иван Цанкар и др.). Днес сред първите писатели на Европа се нареждат творци като Драго Янчар, Томаж Шаламун и др.
Разбира се историческите реминисценции не са предмет на този текст. Той има задачата само да скицира днешните особености и характер на словенската литература.
Силните модерни течения в нея през първите десетилетия на нашето столетие, каквито са символизмът и експресионизмът, са непрекъсваща традиция до днес и в словенските си варианти те се оказаха трайни, устойчиви, а и популярни в своите нови форми. Така например именно едни от най-значимите поети от по-възрастното поколение (които не са между живите) бяха неосимволистите Цене Випотник и Йоже Удович, експресионистите Божо Водушек и Едвард Коцбек. Днес, разбира се в един твърде жизнен и устойчив вид, с тези течения се съчетаха и неизгубилите своята свежест сюрреализъм, неореализъм и пр., които твърде много допринасят за разширяването на поетичното мислене и неограничената словесна и образна фантазия, метафоричност и асоциативност.
Настроението, което създава словенската поетична мисъл силно предизвиква човека да възприема хуманните императиви на времето ни и му помага да стига до същината на вътрешните противоречия. Поетите от поколението, изразяващо естетическите позиции на 60-те години като Иван Минати, Кайетан Кович, Цирил Злобец (1925), Тоне Паучек, Янез Менарт и др. със своята импресивност, заедно с експресионистичната си и сюрреалистична наситеност, вече са своеобразна класика, дори не ги считат за много „модерни“. Следващите поколения, които по тяхно време преминаваха през драматични експерименти, вече наложиха една устойчива и актуална по-съвременна поетична линия. Дане Зайц (1929) донесе самобитен емоционален език, динамично мислене и необичайна символна образна система; Грегор Стърниша (1930-1987) бе привърженик повече на естетските размишления и рационалното тълкуване, много често в метафизичен план; Нико Графенауер направи крачка по-нататък и чрез магичната си асоциативност прониква в психическите механизми на индивида и обществото. В един постмодернистичен план се наложи поезията на Милан Йесих (1950), която доби значителна популярност заради нравствената проблематика, поднесена на достъпен и бързо възприемащ се поетичен език. Близък до него с директната си провокираща непосредственост е и Алоиз Ихан (1961). Към тези поети от различни поколения могат да се добавят още имената на Лойзе Кракар, Вено Тауфер, Томаж Шаламун, Тоне Кунтнър, Евалд Флисар, Алеш Дебеляк, Ифигения Загоричник (1953) и др. Характерно е, че повечето от тях са и много талантливи драматурзи.
Словенската проза е подчинена, в буквалния смисъл, на много силен поетичен заряд, често подчертано драматичен и мисловен, който е изградил своя способност да прониква по модерен път в сложния смисъл на съдбовните явления в човешката психика. Дори т. нар. социален реализъм (няма нищо общо със социалистическия!), който няколко десетилетия, от края на миналия век, имаше едни от най-силните позиции тук, непрекъснато се обогатяваше с прииждащите нови методи на художествено претворяване. Разбира се, депресиите и дилемите на нашето време, и болезнената чувствителност на хората предизвикваха модерните пера да разнищват доста динамично съкровените жизнени тайни. Най-солидният романист в днешна Словения Андрей Хинг тъкмо така постави ударение върху проблемите за вината, покаянието, доблестта, нравствената безпътица и пр. Той бе последван в тези нови посоки от Драго Янчар (1948) – безусловно най-даровитият белетрист от поколенията след 1960 година, както и от Руди Шелиго, Павле Зидар, Владимир Каучич, Лойзе Ковачич, Смилян Розман и др., и се стигне до напрегнатата символна проза на Владимир Ковачич (1953), който е и един от най-известните словенски виолончелисти.
Специфична особеност на цялата словенска литература е нейната лиричност, каквато не се среща в такава степен у останалите литератури на южните славяни. Тя зрее непрекъснато в самите духовни дадености на словенеца – съчетание на деловитост, притаена мечтателност и дълбока чувствителност. Понеже словенската литература носи в себе си като заряд дълбока, осмислена, изживяна и омъдрена емоционалност, спонтанният и безконтролен изблик на чувства, характерен за южняка, е несвойствен за нея. Ето така тя еманира своите внушения.