След като погребах мама, бягайки от гробището, на което падаха снаряди; след като върнах братовата пушка на войниците, когато го донесоха в платнището; след като видях пожара в очите на децата си, докато бягаха към мазето със страшните плъхове; след като с кухненската кърпа избърсах лицето на старицата и се боях да не я позная; след като видях как гладен пес лиже кръвта на човек, който лежи на кръстопътя; след всичко това ми се иска да пиша стихове, които да приличат на вестникарски информации, толкова постни и хладни, та да мога да ги забравям в оня миг, когато някой минувач ме попита: Защо пишеш стихове, които приличат на вестникарски информации?
Жалейка за библиотеката
Когато горя Държавната библиотека, цели три августовски дни градът се задъхваше от снежинки. Три дни не можех да намеря нито един молив вкъщи, а когато намерих никой от тях нямаше графит. Дори гумите оставяха черни следи. Тъжно гореше отечеството ми. Освободени от телата си по града се лутаха образи от романите, смесвайки се с минувачите и душите на мъртвите бойци. Видях Вертер да седи на сринатата ограда на гробището, Квазимодо съзрях по минаретата, Разколников и Дон Жуан с дни разговаряха тихо в една изба, Гаврош се разхождаше в маскировъчна униформа, а Йосеариан вече вихреше търговийка с вражеската страна. Да не споменавам малкия Том Сойер, който за дребни монети скачаше в реката.
Три дни живях в призрачния град със страшното съмнение, че в него има все по-малко живи и че снарядите падат само заради мене. Затворих се в къщи и разглеждах туристически пътеводители. Излязох в оня ден, когато радиото съобщи, че от избите на библиотеката народът е отнесъл десет тона въглища. И в моите моливи графитът се върна.
Превод: Ганчо Савов