В облаци бели –
жерави черни.
Скоро ща плъпнат
сенки вечерни.
Броди в житата
самотен странник.
Залез се кани…
В златни палати
слънцето слиза.
Веят овошки
везани ризи.
Гали листата
вятър неканен.
Залез се кани…
Ще се запалят
звездни огньове.
Ще ни погалят
сънища нови.
И за миражи
час ще настане…
Залез се кани…
Морска звезда
На Петя Дубарова
Момиче,
твоят луна-парк мълчи.
А светлините, плачейки, се стичат.
И се превръщат тъмните очи
в слънца, които огнен лед обичат.
Градът
е станал бял от доброта.
Колите
пак препускат след сърцата…
А ти се питаш
своята мечта
венчах ли с огъня на небесата?
Момиче,
всеки къдрав слънчоглед
е влюбен в пеещото ти мълчание.
А твоят стих
със тяло на атлет
в сърца спокойни
издълбава рани…
Морето помни
твоите очи.
Морето силно
с фара те целува.
А рибите
от твоите коси
опънаха за арфите си струни…
Момиче,
от луната капе мед.
Той в тъмните прозорци
се разлива.
Един куплет
със тяло на атлет
взриви в сърцата
ледени масиви…
Небесен път
Звезди на купища.
И пак звезди…
На август небосводът
ярко свети.
И погледът ми изумен следи
фантазията дръзка
на небето.
В салона
нежно мърка клавесин.
Балконът
е разтворен за всемира.
И всеки своя мъдър властелин
във звездната хармония намира.
И уж пътува
всеки сам
отвъд,
но всички сме
прегърнали сърцата.
А музиката
става светъл път,
по който ще
достигнем небесата.
Небесен храм.
Над всичко тържествува светлината.
И уж е всеки
на балкона сам,
но всички сме
прегърнали сърцата…
Тревога
Но защо е
вечната тревога?
Не лекува
болката могъща.
Само лудите
говорят с Бога.
Ала Бог от тях
лице извръща…
Пак кошмари.
И до изнемога
ме разяждат
демони могъщи.
Само лудите
намират Бога.
Но нима
богати се завръщат?
Но дали
е болката спасение?
И дали
пак времето се връща?
Само лудите
дочакват озарение…
Но съдбите им,
все пак, са същите…