Безспорно най-представителното от прозата на Славко Яневски (р. 1920) са историческите романи от октологията „Кукулино“. Тук ще насоча вниманието към две от частите и – трилогията „Чудодейства на ужаса“ („Легионите на Св. Адофонис“, „Кучешко разпятие“ и „В очакване на чума“) и романа-тестамент „Девет Керубинови века“ (Трети завет или Новият завет по кукулински). В тях най-видимо се разпознават трите основни философски дискурса от целия белетристичен опус на Яневски – хуманистичен, етнопсихологически и провиденциалистки. Разбира се, определението историческа проза употребявам условно, защото става дума за извънвременно, фантастично, дори фантасмагорично тълкуване на историческите събития, възприети в тяхната митологическа травестия. Този философски императив кумулира висок потенциал за избор на поетически средства от фантастичния изказ, което само по себе си предполага конкретна архитектоника на нарациото и кореспондираща с нея архитектоника при моделирането на отделните картини и образи. Нямам за цел да определям кой лик е сюрреалистичен, кой хиперреалистичен, а ще се опитам да възбудя общите места във функционалната среда, която активира фантастичните елементи и която изразявам чрез трите основни корелации – философска (реално-надреално), художествена (факт-фикция) и рецептивна (универсално-уникално).
Предизвиква самият топос. Кукулино е имагинерна точка от пространството, породило усложнения и исторически обременен от пресичането на антитетични начала национален дух. Няма съмнение, че се визира историческата фатума на македонската земя, но това никъде не се споменава, а и тази съдба е част от общата фатума на народите от Балканския православен кръст. Този кръст е формиран от езическата памет на времето и агресията на новите културни провокативи – християнството и ислямът. Избраната (от Яневски) инспиративна среда, която конвергира резултатите от тази културна интерференция е митологическият хипоплан с присъщата му полисемичност, асоциативен и дисоциативен потенциал на въведените знаци; среда, в която почти зад всеки назован мит откриваме по-стар номинал на събитието или образа.
Споменах, че топосът Кукулино локализира разказа и същевременно (с декларираното от автора „Въведение в Третия завет“) го препраща към новозаветната (християнската) част от Светото писание като към хипотекстуална основа. В рецептивното отношение универсално-уникално този хипотекст би трябвало да универсализира посланието до всеки реципиент, който носи в митологическото си съзнание библейските аналогии и знаци като основни културни идентификатори. Оттук нататък уникалното в творбата следва да се доказва с хипор-текстуалната надстройка. Това е обикновеният хипоплан и подобен го откриваме напр. у Томас Ман в „Йосиф и неговите братя“, у Видосав Стеванович в трилогията „Снегът и кучетата“ и др. Яневски предлага усложнен модел, където новозаветната топика е само едната от двете изграждащи хипоплана оси – християнският митологически пласт. Другият пласт (или изграждащ елемент на хипоплана) е заявен още в самото название Кукулино. То произлиза от злокобния фаталистичен зов на кукувицата, а в славянските митологии тя винаги е отмервала месечините на смъртта. Това, след първоначалната универсализация на посланията, още на хипотекстуално равнище указва конкретизация към балканославянския уникат. Или – налице е сложен преднаративен хипоплан: парадигма от пресичането на два хипотекстуални потока – ос на универсалното християнско знаково тълкуване и ос на уникалната езическа митологическа памет на един културно обременен простор. Кукулино се превръща в семична еманация на Балканския културен кръст (както е Дрина при Андрич или хазарите при Павич).
Двойно натовареният с универсални и уникални послания хипо-текст освобождава напълно фантазията в хипертекста и него спокойно можем да приемем за авторски митологически слой, продукт тъкмо на детерминирания още на равнище хипоплан културен идентитет. Примерите могат да бъдат безбройни, затова ще се задържа само върху моделирането на някои ликове, които са симптоматични, тъй като видимо конвергират в себе си християнските и езическите митологически обременености.
Хронистът Борчило от „Легионите на Св. Алфонис“ е изграден точно по този модел. Още с назоваването на Борчило като Балкански Ахасвер, Яневски упътва към християнския знак за наказанието на Вечния Евреин, осъден на безконечно скитане, заради греха, който извършва към Исус, на когото отказва почивка по пътя към Голгота. Тук универсалният знак е топизирания Кукулински простор чрез травестия на Ахасвер-Борчило във вампир – изключително популярен славянски митологически образ. Тези два номинала (Ахасвер и вампирът) изграждат хипоплана на лика на Борчило. В хиперплановото му моделиране пък лежи авторовата версия за балканското проклятие – тия кобни простори не прощават на онзи, който знае, който може, на интелектуално и духовно издигнатия. Така Вечният Евреин Ахасвер травестира във Вечния Балканославянин, а значението се трансформира в знак с етнопсихологическа конкретизация. В този смисъл философското съдържание на образа кореспондира с проклятието над принцеса Атех от „Хазарски речник“ на Павич – в солното огледало тя вижда картината на собствената си смърт (най-висока точка на познанието и провиденцията) и умира. Вампирът Борило пък е осъден на вечно бродене в света на безпаметните и завистниците. В този случай нямаме обикновена транслация на стария мит, нито само негова травестия, а чрез въвеждането му в така топизираната среда, наблюдаваме трансформация на унаследеното универсално значение на мита, който вече е придобил смисъла на уникален етнопсихологически и културен идентификатор. В заявената пък като философска корелация реално-надреално образът на вампира функционира като чист фантастогенен елемент, защото самият е еманация на идеята за „живот помежду“, „живот в междувремието“, връзка между видимите и невидимите измерения на съществуването.
В „Чудодейства на ужаса“ предложената формула на художественото отношение факт-фикция също в много висока степен предполага успешното въвеждане и функциониране на фантастогенните елементи. Вече наведох на мисълта, че хиполантът като на скрит чертеж представя двуделната конструкция на кръста – пресичането на осите на позитивистичния исторически факт и на митологическата травестия на фактите в наследения фолклорен спомен. В хиперплана Яневски въвежда като изграждащ сегмент псевдохрониката – тримата свидетели: Борчило Граматик („Легионите на Св. Адофонис“), Тимотей Граматик („Кучешко разпятие“) и Евтимий Книжник („В очакване на чума“). Този функционален в постмодерната факция ход създава възможността за обрисуването на особена сюрреалистична картина, която рецептивно въздейства фантастично, а в същината си е двойно травестирана философска инвенция: първо, травестия на позитивистичния исторически факт в избраната митологическа фолклорна версия и, второ, представя хипертекстуални авторски травестии на митологически образи, заявени като фантастични метаморфози още в самия фолклорен спомен. Т.е. създават се условия за сложен преход от алтернатива към нова алтернатива. Фолклорните травестии на позитивистичните факти и сами носят много от характеристиките на мистификацията и затова не е чудно, че при Яневски откриваме един поетически императив, в който резултатът от прехода алтернатива-нова алтернатива изразява и процеса мистификация-ремистификация. И този процес не е нищо друго, а травестирана проекция на отношението факт-фикция. Или самите изграждащи елементи носят природата на самия мит – способността за постоянни превращения в нови, наричам ги травестирани, отражения.
В Керубин например (точно както и в Борчило) откриваме стария мит, който като универсален хипоплан е способен да репродуцира нови уникалности с вече определени етнокултурни значения. Завършен е пълният ред преображения по продуктивната релация транслация-травестия-трансформация. Транслацията е напълно видима и има универсално рецептивен характер – Исус. Травестията е в присъствието на Керубин като езически Исус, който едновременно сее семето и на праведното, и на греховното – това са неговите потомци-грешници, сред които особено се откроява отцеубиецът Сергей (единствено езическите богове са изкушени и към човешките слабости и пороци). Трансформацията е предизвикана пък от изпълнената със славянски митологически знаци среда, в която върши своята богоподобна мисия сред кукулинци Създателят Керубин (визирам романа „Девет Керубинови века“). Или – възбуденото очакване на читателя за среща с универсален и познат знак се трансформира в изненада очи в очи със знака на нов, надграден културен идентификатор, който изказва уникални балканославянски екзотопоси. Този факт се усилва и от повествователния модел, твърде близък до византийските и южнославянските апокрифи.
Във всички романи от Кукулинския цикъл Славко Яневски определя и темпоралните граници на разказа. Но антиципативният поглед върху събитията (модел, кореспондиращ с агиографските традиции), фрагментарното разкъсване, защитаваната и на ниво отделна картина обвързаност с митологическото време (сливане на реалното с надвременното) са достатъчно силни предпоставки за въвеждането на широк спектър от сюрреалистични цветове и знакови алюзии. Рисуваните по такъв поетически план картини напомнят съновидения и халюцинации. Но освен биофизически измерения, сънят притежава и духовен енигматичен субстрат, който е способен да изказва и културно детерминиращи инвенции – т.е. представлява и следи от натрупаното време, следи, травестирали в алтернативен подсъзнателен код. Този код, според някои неоюнгианци, винаги съдържа знаците на локалния културен уникат, към който принадлежи отделният индивид.
Когато при Яневски търсим фантастичното (а при него то обикновено се изразява чрез сюрреалистичните средства), трябва изключително да го определяме на ниво хиперплан, защото тази надстройка предполага освободеността на потока на съзнанието. В хиперплана са симулирани и фриволността и парадоксалността на халюцинативната анархичност. Но на хипопланово ниво нещата са изнесени строго рационално. Тъкмо хипопланът идеографски топизира текста като алтернативна историческа визия на балканославянската екзистенциална трагика. Няма нужда дори вербално да извеждаме всички елементи на хипосемата кръст – той е приложен и графически. Кръстът – епиграф на гроба на вампира Борчило е чиста фаталистична парадигма, която изказва и началото, и края, но и безкрая на пътя на кръстните мъки (графиката присъства и в „Чудодейства на ужаса“ и в „Девет Керубинови века“). Парадигматичната ос „Борчило и костур/раб Божи ест сум“ – „Скръб ми би кървье/през жили ледени“ изказва вечността към Божията промисъл. Изразява отдаденост, а също и ирационалното чувство за мисия чрез изкупление. Вертикалата тук графически означава духовната принадлежност и стремежа към абсолюта. Синтагматичната ос пък е натоварена с функцията да носи метафизическото усещане на болка от всеки изминат миг и същевременно да изрича интимното обръщение към Бога: „Смърт черна майка/ ме не желает уже“ – „Господи возвишен/ помилуй ме благо“. Една философска реминисценция от богомилското интровертно търсене на Божия лик. Като последна надежда. Надежда в безнадеждата.
Това не е само християнският кръст на изкуплението. Това е метонимия с променено, трансформирано значение. Християнска сема, но не еднозначно транслирана, а травестирана в своя езическа деформация с уникален културен топос – кобата на балканославянския морбиден космос. Бермудски четириъгълник на ужаса. Където и кръстът не е кръст, както и сънят не е сън, а аз не съм аз. На този кръст е прикован Керубин – Балкански Исус, разпнат с главата надолу.