Звездата на Миро Гавран (р. 1961) изгря в края на 1983 г., когато загребската културна общественост бе провокирана от неговия шумен и дързък дебют – драматичният театър „Гавела“ представи премиерата на първата му пиеса „Антигона по Креон“ (играна и у нас през 1992 г. на камерната сцена в НДК по отличния превод на Даниела Захова и в постановка на Иванка Димитрова). Тази премиера бързо направи от автора си един от най-популярните съвременни хърватски драматурзи и днес „Антигона по Креон“, „Нощта на боговете“, „Тайната на Джордж Вашингтон“, „Защо Чехов каза сбогом на Толстой“ и др. се играят с успех в САЩ, Франция, Холандия, Белгия, Италия, Полша, Чехия, Словения, Австрия, Англия… Светът в тези пиеси е свят на насилие и терор над личността, свят, в който всяка съпротива изглежда безсмислена. Но Гавран не търси атмосфера на драматичен трагизъм. Неговият тон по-скоро има вкуса на саркастичен мазохизъм. Според Гавран човекът е предопределен още в генетичния си код всякога и във всякаква житейска ситуация реагира по неповторим и единствено възможен за индивидуалната му природа начин.
Идентификацията на Аз-а е основният философски въпрос от пиесите на Гавран и тежестта на тоя въпрос е толкова голяма, че изцяло определя и сюжетния избор, и поетическата форма. Средата е камерна, личността се разкрива по митологически образец – в задължително противостоене. Типична е играната в цяла Европа „Антигона по Креон“. Тя се отличава съществено от всички познати досега „Антигони“ – на Софокъл, Ануи, Кокто, Смоле. В новата версия автор е самият Креон. Държавата му напомня антиутопийния свят на Оруел или Замятин. Сюжетът е почти криминален, текстът е изчистен от обстоятелствени диалози, а формата е по-близка до киносценария, отколкото до литературната драма. Обезумелият от страх Креон сам създава Антигона като еманация на неговия собствен страх от самия себе си, като необходим образ на измисления враг. Самата Антигона е вън от мита. Създадена от страха на Креон, самата тя е страх. Разлагайки на крайни съставки античния мит за родовата вярност (чийто знак е Антигона), Гавран фактически прави опит за художествено проникване в самите дълбинни структури на мита, за да открием в героизма на Антигона ироничното митологемично ядро „пазя себе си“. Едва по-нататък вече това ядро ражда познатите ни днес усложнени значения. Тая художествена цел обаче не е изказана пряко, а е внушена по-скоро метатекстуално, зад при-видно политизираната картина. Затова и „Антигона по Креон“ търпи различни постановъчни решения – от психологико-реалистични варианти чак до хиперреалистично изображение. Но всички обединени от тълкуването на страха като мотивация на героизма.
И все пак какво е страхът? Низост или величие? Срам – или божествен дар? И – страх ли е чрез победа над амбициите на другите да те притежават, да победиш и собствения си нагон да притежаваш? На тия въпроси, но разгледани в перспективата на любовните отношения мъж-жена, Гавран търси отговори в пиесата „Тайната на Джордж Вашингтон“ (представена в настоящия брой на „Ах, Мария“ в превод на Александра Ливен). Всъщност Джордж Вашингтон го няма – току-що е починал и на сцената са двете (значителни) жени от неговия живот. Съпругата и другата. Вашингтон е художествен, а не исторически маркер. Може да бъде всеки един мъж. Или – не всеки. На Гавран му е необходим Мъжът. За да демитологизира. И да митологизира. Ремитологизира. А на мен тая пиеса ми трябва да ме убеди, че всичко при Миро Гавран може да се разбира най-малко по два начина – и формата, и философията. По два полярни начина. Два взаимно алтернирани изхода в бинарна опозиция. Да разчетеш и двата трябва и да ги четеш в опозиция. И не сам. А съм сам. Чай и цигари – нищо повече. Липсва ми отляво или отдясно безалтернативният алтосопран на някоя хормонално възторгната (или приглушена) нашенска теореткритичарка. За да впери безжалостно в иначе великолепния текст своя богат с едиповско-електрински прозрения поглед. И да нарече тая пиеса психологическа драма за величието на всеотдайната (макар и често анонимна) Женска любов, призвана да ражда (тук е връзката, пардон, релацията сперматозоид-яйцеклетка) Името на мъжа. И да подкрепи хипотезата си, като открие фалически вкус в походката на Барни от „Семейство Флинтстоун“.
И тъй като това тълкуване представя единия полюс, аз ще предложа и виждане от другия (а пък читателят така и така ще си разбере „Тайната на Джордж Вашингтон“ по някакъв свой трети или трихиляден начин). В отсъстващия образ на Вашингтон Гавран е кодирал кармата на мъжкото съществуване, обречеността и на най-великите от нас да преживеят дните си като жертви на немилосърдната женска посесивност. И в безплодното бягство от една жена при друга да откриваме само следващото лице на робството, огряващо прелъстителната усмивка на поредната поробителка. Но в това е и нашето величие. Не „те“ ни създават, а „те“ живеят чрез нас, подчинени са на Нашата енергия. Дори когато сме имали щастието да напуснем тоя свят преди тях, нашата сянка остава тук, споменът за нас продължава да обсебва дните и нощите им, продължава да предизвиква агресивния им нагон за притежание. Бягството от тоя свят е и надежда за изстрадалата душа, която от висотата на вечния си дом може да погледне надолу с усмивката „Salut, mes chères, аз съм вашето всичко!“… А след Джордж Вашингтон остана само Америка…
Както след пиесата на Гавран остават и много тълкувания. Тези две противоположни разчитания са просто две релси, по които върви приказката без край. Както и всеки привидно логически завършен и затворен финал на всяка пиеса от тоя загадъчен драматург.
Приказка без край. Краища без брой. Какъв ужасотворен (ехcusez-moi, хоророгенен) субективизъм. Нарцисоиден. Или – имат думата критиците. Авторът е мъртъв – твърдят последователите на Барт… Жив е. Балкани и Мéditerranèе.
Чаят свърши.
Homo Balcanicus очаква Godot.