В развитието на Бранко Цветкоски (1954) сбирките „Пресна пепел“ (1990) и „Молитвен повей“ (1993) се оказаха симптоматични за намирането на ключа към изграждането на поетическия образ. Особено в „Молитвен повей“ Цветкоски категорично разкрива предпочитанията си към използване до краен предел на дисоциативните възможности, заложени в един основен знак и на метонимичните игри с всяко следващо новообразувано значение. За Цветкоски този универсален изходен знак е присъстващият в почти всеки негов стих знак на тишината.
Това безумно аудиторийно начало вероятно подвежда към някакъв класически микроанализ. Нищо подобно. Изобщо нямам намерение да държа сметка за функционирането на всяка стилема в стиха на Цветкоски и да търся нейното коректно детерминиране. Идеята ми е за поглед върху неговата рефлексивна лирика единствено и само през призмата на често употребяваните „тихи“ топоси. Те очебийно функционират като общи места и в двата плана на посланието: в хипоплана изказват интимата, интровертното осмисляне на наблюдението; в хиперплана изразяват реакцията към света навън, носят предизвикателството към читателя за избор на нова, различна от, на пръв поглед, заявената от автора идея за истина.
Без илюзии, тълкуването на топосите на тишината (силентивните, тишинните топоси) изисква високо развито поетическо съзнание и силно активиран реципиент, който съпреживява и дочита зададеното от автора. Фактически трябва да говорим за поезия на премълчаното, а то може да бъде и графически маркирано (с различни препинателни знаци), но също и да е назовано, ала с парадоксални и контрапунктиращи основните тишинни топоси значения. Сложността на анализа се усилва и от обстоятелството, че каквито и топически доминанти да открием в един поетически текст, в крайна сметка всеки топос можем да сведем към основната опозиционна релация: тишина-шум. Нещо повече, тишинните топоси имат способността да превръщат знака на мълчанието в основен говорещ образ на песента. Разбира се, когато става дума не за случайни попадения, а за креативен избор дълбоко и явно обвързан с функционалните възможности на тия топоси. Симптоматиката на подобен избор доста отчетливо се наблюдава в сбирката „Молитвен повей“ (и в едноименното стихотворение). Още в заглавието виждаме двойно присъствие на тишинен топос – и в прилагателното, и в съществителното. В тази синтагма („молитвен повей“) съществителното повей носи тишинния топически доминант и определя молитвата (заявена чрез прилагателно) като интимна, тиха, изповедна. Това обуславя по-нататък в стихотворението присъствието на меки, деликатни тонове, изведени от много широка гама тишинни топоси: пишещият е ням (т.е. безгласен), планината е глуха, черната буква – цвета на вечното мълчание и тишината. Молитвата към Бога е дълбоко интровертна. Божият лик трябва да влезе в микрокосмос от „мълчание-светлина“ – тук Цветкоски усилва ефекта на интимността чрез създаването на ново съществително, внушаващо полисензитивно значение и изградено върху идеята за интеграция между видимото и невидимото. Така съзираме контурите на загатнатия още на ниво хипоплан лик на Бога като носител на истината в невидимото, защото „мълчание-светлина“ семантически се изравнява с „мълчание-(не)светлина“. Графическото отсъствие на отрицателната частица не усилва ефекта на перцепция на интелектуалното послание, а активира вниманието на реципиента и провокира неговия хоризонт на очакване. В този случай Цветкоски е успял да осъществи минусовия подход за възбуда на дисоциативните способности на избраните думи, което се е показало художествено продуктивно.
Минусовият подход се открива в доста от образите, съгледани в тишинните топоси, особено когато поетът търси звука на силния тих глас. В „Чешма край пътя“ (1)
Като погълнат глас да онемея
Да не мога да отвърна с рев.
Тук имаме немощ, изразена чрез отрицание, което всъщност изразява огромната мощ, сбрана в тишината. Същото наблюдаваме и в резонанса от 3.(6) – „Без ехо го връща –“
Пак чрез минусовия подход на отрицанието е изказана и силата на тишините топоси „нощ“ и „мъртви“ от „Северен танц“:
Не заспивай тази нощ
Не е това гласът на мъртвите
Не е техният погребан пулс
От дълбочините.
Отрицанието в „Северен танц“ е извикано да засили идеята, че това е точно тая нощ, че това е точно гласът на мъртвите и това е техният погребан пулс.
Мощта на въздействието на тишинните топоси е изразена в многобройното присъствие на думи като: ням, занемея, безгласно и т.н. Осмислени чрез минусовия подход на отрицанието, тези думи издигат тишината до значението на вертикала през безкрайния микрокосмос. В илюзорната графика тя маркира парадигматичната ос като диахрон, очертан от ирационалното, от напластяванията в енигматичните проекции на Духа. В този ред са топоси като „незавършен глас“, „гробна празнина“ („Дойки над житата“), образи като „слънцето – глухарка“ (8.7.), „балони от шепот“ („Ходила. Библейски вопъл“) и т.н.
Пресечните точки по тази вертикала пък измерват стаената сила на тишината във видимия, в осезаемия свят, очертават хоризонталата на реално почувстваното, на физически измеримата болка.
Озарен отново да изляза от тъмната зора
Да зърна
Как изписва се в смъртта
Краснописът.
(„Вододелна“)
Идеята за възможен физически досег с невъзможното, с недосегаемото, с носеното от спомени и безспомени стаено могъщество на Духа, на предопределението да разбираш и да не разбереш. И да разбереш единствено при срещата със света „отвъд“, където всъщност ще остане само Духът. Така и „визуално“ израства стаеният образ зад „молитвения повей“ – християнският кръст на молитвата и нейният екзистенциален повей към взор в незримото.