текстът е изготвен със съдействието на М. Селимович
На друг (полу)остров, в Bosona и в земята на Херцига, където се събират реките Неретва, Върбас и Дрина, живееше един странник, поетът Муйо Алиа-Подгредорович, който търсейки вяра за своята съдба, многократно си пати от исторически катаклизми. Остана лицето му – ненабраздено и замечтано, чийто гладки черти понякога изплуват в сънищата ни, колчем замръкнем високо в планините, приютени до някой камък.
Привечер той присядаше до камъка на чешмата в края на усоето и тъжно се вглеждаше във влажния ѝ надпис, останал от вековете: „Човек е създаден, за да бъде заловен рано или късно…“
Гледаше чешмата, взираше се в разкривените букви на трагичното ѝ послание (откровение) и поемаше с широки гърди режещия въздух на тази гора, където се срещаха всички ветрове, всички хали и всички посоки на света, на Изтока и на Запада.
Въздухът, пронизан от гласа на песента.
И мислеше: „Аз не се предавам. Аз съм предаден. Извън мен е.“
Негостоприемна е зимата по тези краища и дълга. Нощем над свирепата гора светеха кръстове, денем гласът на мюезина осветяваше влажния въздух, неподвижен от векове. А някъде зад камъните надничаше песента, чиста и непокорена, преобърнала картите на човешките страхове и на човешката надежда.
Защото:
слаб е който иска,
нищожно е и това, което от него се иска…
Оттук през заплашителните гори поемаха девет пътя. Девет пътя, които мамеха поета.
Своите стъпки той беляза с кръв, за да се завърне отново по тях в своя дом. А защо ли му трябваше да тръгва. И тръгна ли? И нима мислите, че човек ще постигне това, което желае?
Първият път го мамеше с несбъднати мечти. Далече на Изток и на Запад, на Север и на Юг. А трябваше да се живее.
Завърна се, защото какво ли може да се промени.
Защото бунтът на духа е стихия, която всичко руши, а нищо не променя.
Де да се върнат добрите времена на бан Кулин!
Вторият път бе пътят на душата му жадна за приключения. Отиде в комуните на патарени и торбеши.
Завърна се с главоболие от хашиш и ереси.
Започна да пише апокрифи и Мирославовото евангелие.
Третият път изтичаше със стъпките на водите. Пожела да построи мост над тях (вж. чюприята на Дрина). Водите бързаха да измият греха на предателствата.
И той се завърна да убие халата на своята прикованост към земята. Но сърцето му се пречупи пред сините ѝ сълзи. Помолиха му се и хората.
Четвъртият път бе измама на историята или може би историческата неизбежност.
Завърна се да изкорени камъните на своята земя –
и да доубие австро-унгарския престолонаследник.
После отиде да воюва заедно с Хюсеин-капитан Градешевич.
Петият път отново го обрече на политически небивалици и на журналистически емоции.
Завърна се да разруши паметника на Иво Андрич във Вишеград, Народната библиотека в Sarajevо и историческата част на Мостар.
После изпращаше хуманитарни помощи по х. Али Джерекерез.
Шестият път бе мистичен. Смного разклонения. Изпрати Будалина Тале на разузнаване.
Завърна се да основе първия световен театър „Карагьоз“. Работи в сътрудничество с Х. Хайват и С. Бекет. Започна да издава и сп. Вismillah съвместно със Сульо, Хасо и Муйо, и бановете им.
Седмият път бе гласът на песента му.
Завърна се да снима филми в макетите на своето време. Оказа се, че Костурица е направил вече такъв филм, а той е югославянин. Фей Дънауей също.
Осмият път го поведе към дома на неговия брат – коварен и безпомощен, неговият брат се укриваше в Легена града, в дълбокия мраз на своите крепости.
И той се завърна, завърна се в манастира св. Георги при с. Долна Сопотница да пише абецедари на босанчица (босненска кирилица) заедно със своите колеги поетите Анжелко Вулетич и Ариф Ризванбегович-Сточевич. Пишеха те абецедари, пишеха стихове и се питаха дали стиховете им умъртвяват или съживяват мислите.
А деветият път наникъде не водеше, защото той нямаше минало, нямаше и настояще, нито бъдеще. В криволиците на този път той срещна своята съдба. Завърна се да изрови от земята надеждата си.
Защото тук бе неговият дом и неговото неверие. Защото само тук на Балканите може да се воюва без да се убива и да се обича убивайки.
Призовавам за свидетел мастилницата и перото, и това дето с перо се пише;
Призовавам за свидетел несигурния мрак на здрача и нощта, и всичко, което тя съживява;
Призовавам за свидетел луната, когато наедрее и зората, когато се зазори;
Призовавам за свидетел съдния ден и душата, която сама се обвинява;
Призовавам за свидетел времето, началото и края на всичко, защото всеки човек винаги остава длъжник.
Един ден ще го погребат в Цариград, в подножието на св. София.