Първият замина за Липиска. Казваше се П.П. Славейков и написа поема за Белоногата Фрина. Издаде първия български вестник „Македония“, после умря.
Вторият за Одесата. По име Хр. Ботев, с псевдоним Фотев. Пишеше за либето си („Боже, колко си хубава, / с оназ тиха усмивка“) и за голямата си любов – смъртта („А смъртта и там – мила усмивка“), после умря.
Третият – Робърт колеж Казваше се Стоенчо Михайловски, племенник на Иларион Мъгленски. Пишеше сатири и мистификации в източен дух за преходността на живота, после умря.
Четвъртият – в Манчестер със стипендия на Масако Оя. Непрестанно изливаше в стихове носталгията си по тихия дом с белостволите вишни, после умря.
Петият отиде в Клондайк златотърсач. Самоуби се от любов към Лора. Казваше се Пейо Крачолов.
Шестият пишеше стихове замина в Nancy. Бе родом от Елена (като Стоенчо М.), казваше се П. Ю. Тодоров, страдаше по чорбаджийското минало и летеше с крилете на змей из фантазията на народните идилии, после умря.
Седмият бе командирован в Странджа-Сакар. Стана исихаст в Парория и толстоист в с. Ясна поляна. Казваше се Караславов, син на Тракия. Страдаше от любов към болярката Каломела, после умря.
Осмият бе син на света. Бе председател на сесията на ООН. Имаше сметки за разчистване с живота, но ти не разбирай, че той мрази живота. Мразеше празните химери и затова пееше песни – Песни за човека, Песни за родината, Песни за една страна, после умря.
Деветият бе Герги Грозника.
Яна се ожени.
А Братята и измряха от СПИН, или от чума, както се пее в песента. Вехнеше родната литература, страдаше поезията. Черната земя погълна черните им кърви, а бялото им месо остана по скали, по скали и по орляци. Остана майка им да жали.
Трепна зад зъбите душата на поета Герги Грозника и той стана от гроба. (Братята му не можаха да дойдат с него, защото нямаха шенгенски визи.) Отиде през девет планини в десета да доведе сестра си – слънчева невеста.
Посрещна го зет му Райко, препречи портата и се виком провикна:
– Назад, назад… Иначе ще се борим.
Герги учудено го изгледа и си каза: „Че аз с немските национали се преборих, че с теб ли няма“ и зачака.
Зет му Райко хвана камък, стисна го и от него потече Данон, а в ръцете му остана пита каракачански кашкавал.
Изправи се Герги, погледна го втренчено и му отвърна:
– Чудовище си ти, чудовищно дете
на престъплението и позора,
но дебном тебе са родили те,
далеко и на сатана от взора:
родили гнъс и срам!
Зетят Райко се амбицира, задуха с широки челични гърди, изгори земята, пресуши реките, набразди земята със страшни долове, от които се надигнаха мъртвите.
Герги и тогава не трепна. Поздрави непознати, размени две-три думи с редакцията на в-к „Култура“ и промърмори:
– Сред пламъци и адски дим
ний двама с тебе ще горим.
Красиви в мрачна грозота
и грозни в сияйна красота –
ний двама тук ще изгорим.
Зетят Райко се пеняваше и гърчеше. Изрецитира в бързо темпо „Неприятният татарин“, после което се засили, прескочи апокалипсиса на земята, захапа небето и изплю семката на неверието.
Семката падна в земята на Балканите и поникна. От нея израсна златно дърво със златна ябълка на върха. Герги я откъсна и я даде на мен, а аз – на тебе, читателю мой с бързоходна мисъл, а ти чети и разказвай какво е чудо станало и как Герги победи слънцето.
После с Яна двамата се плеснали с ръце, Яна го в уста целунала бърже и духът на мъртвите полетя след духа на Караджата.
Остана майка ѝ самотна и мъртва.
А ябълката се търкулнала до Цариград, в подножието на св. София, където щели да я погребат. След години казват.
* Препечатваме тази студия дословно от сп. „Ах, Мария & приятели“ бр. 1/1996, (с.52-53) поради фундаменталното ѝ значение, а и защото е хубава, а също така препоръчваме да се препечата в първия угоден брой на в-к „24 часа“, също дословно.