Вие знаете ли какво значи куче? Ама бебе-куче? Топчесто, пухкаво, меко и дългоухо създание с бяла козина на кафяви петна… И непрекъснато си намира някое колкото се може по-тясно и тъмно местенце. Мушне се в него като метално левче в касичка и заспи. Обаче наужким… Защото кучето Ричо спи, пораства, а през това време навън – на улицата, в квартала, града, държавата, цялото земно кълбо, както и прилежащият му Космос, животът продължава. Да. Падне звезда, залае куче – „джаф, джаф“ – Ричо веднага отвръща:
– Джаф, Джаф!
Участва значи. Макар и от своята тясна и тъмна дупка.
– Какво – питам го, – става? За какво е кучешката разправия там долу?
– Ами за извънредно важни неща – отвръща ми той.
– Например? – любопитствам аз.
– Например, кой да изяде парчето стар салам, изхвърлено от ей онзи прозорец.
– Това ли е важното – питам, – кой ще изяде разваления салам?
– Естествено – отвръща Ричо. – Поне на този етап…
От големия Космос пада нова звезда. Тайно си пожелавам нещо и на никого не казвам какво. Нито пък казвам, че съм видял падаща звезда – за да се сбъдне, каквото съм си пожелал. Гледам нагоре. Нощ е. Есен е. Всичко зрее – ябълките в градините, нощта, звездите, тъмнината, скритото в нея слънце. Всичко – от гъбите до вулканите!
И ние също.
– Какво си пожела? – пита ме Ричо.
– Не бива да се споделя дори с най-близък човек – отвръщам.
– Иначе няма да се сбъдне.
– Аз пък ще ти кажа – изломотва той. – Пожелах си да станеш много, ама мно-о-ого богат…
– Аз ли!? – едва не хлъцвам от изненада.
– Ти. И да ми купиш цял вагон пушени кокали. Искам поне веднъж в живота си да пр-р-р-р-реям, ама до пр-р-р-р-ръсване… (с цели десет „р-та“), до пръсване – въздъхва Ричо.
– Значи в това е смисълът на живота? Да преядеш до пръсване.
– На този етап, да! – не се засяга от иронията ми Ричо.
Гледай го ти, викам си, куче! Хем, бебе-куче! Пораства там в тъмната си дупка. Пораства. И направо ме дразни.
– Защо непрекъснато повтаряш „на този етап“, „на този етап“? Какво искаш да кажеш?
– Много работи – отвръща ми разсеяно Ричо и се прозява. – Вместо да ме питаш, иди при Оня. Цели петнайсет минути не си ходил в стаята му да видиш какво прави, а се е събудил. „Оня“ е Христо – моят малък син. Нарича го така, защото Христо често го дразни, с гребен реши ушите му на обратно (както се пее в една детска песен), подстригва края на опашката му с тъпа ножица, изобщо… Но все пак се обичат. На това ние възрастните му викаме циганска любов – хем се бият, хем не могат един без друг.
Отварям вратата на стаята му. Наистина се е събудил.
– Къх, къх, къх! – прострелва ме Христо със своя пластмасов пистолет. – Ау, тате, извинявай, че те убих! Помислих те за вълк.
– Ела! – казвам му аз. – Ела да видиш какви големи звезди има тази нощ на небето.
Вдигам ръце и го отнасям на прозореца.
– Прекрасни са, нали? – соча му ги с ръка.
– Тате, искаш ли да счупим небето? – отвръща ми той.
Чипото му носле геройски се вирва нагоре. Сините му очички светят от възбуда.
– Не, не искам – охлаждам ентусиазма му аз.
– Защото няма къде да летят самолетите, нали?
– Да.
Отнасям го в креватчето му.
– Време е да спиш – казвам. – Хайде, затвори очи!
– Тате, защо всички хора са родени? – пита отново той.
Ама, че въпрос. Но Христо няма нужда от отговор. Сънят леко каца върху малките му руси клепачи. Вън кучешката дружина отново подхваща войнствен спор. От онзи същия прозорец са изхвърлили ново, по-развалено парче салам.
– Тате, ние с теб трябва да сме много силни, за да надвием змиите и змейовете – успява да прошепне Христо, докато го целувам. – И трябва да имаме много дълъг меч, защото с къс меч нищо не става…
Вече наистина спи. Тихо пристъпвам към вратата и излизам в коридора. Да, наистина трябва да сме много силни. Само че едно нещо не знае Христо, че и много дълъг меч да имаме… Какво ще стане толкова, ако имаме много дълъг меч!?
Тихо затварям вратата на стаята му. От мрака на коридора ме следят две проблясващи като стъклени топчета очи. Бързо щраквам лампата. Кучето. Моето куче! Боже, колко е пораснало! Продълговато, пухкаво, меко и дългоухо с бяла козина на кафяви петна… Мълчи и ме гледа.
– Много се забави – проговаря най-сетне то, сякаш да се оправдае, че е пораснало. – Ужасно много се забави.
Поглеждам се в огледалото. О! Брадата ми е стигнала чак до кръста. Остарял съм. Колко много съм остарял!
– Но как е възможно? – питам кучето Ричо. – Нали влязох в стаята на Христо, само да го завия. Само да го целуна… Само да му покажа как зреят звездите в августовската нощ?!
Отговор не идва.
Отново пада звезда. Тихо е. Дори – безмълвно. Нощ. Есен. Всичко зрее – градините, нощта, звездите, тъмнината, скритото в нея слънце. Всичко.
Лежи моето куче в краката ми. Плътно се е долепило до мен. Вън както обикновено дивите му събратя не могат да разделят подхвърлено парче стар салам.
– Защо не лаеш? – питам го. – Нима вече не е важно кой ще изяде подхвърленото?
– Важно е – отвръща Ричо, – но… само на този етап.
Пада нова звезда. Тихо е. Дори – безмълвно…
– Остарях – казвам на своето куче. – Остарях, докато гледах как падат звездите. Брадата ми побеля.
– Това е от звездния прах – отвръща ми кучето. – Просто се е посипал по брадата ти.
Вратата се отваря и на прага се появява Христо. Боже, колко е пораснал! Вече не ме мисли за вълк. Не иска двамата да счупим небето. Не говори за змиите и змейовете, нито за дългия меч, с който трябва да ги победим.
– Дойдох само да те завия – казва той. – Да те целуна и да ти покажа как зреят звездите в августовската нощ. Но къде си? Защо те няма?
Вие знаете ли какво е куче? Ама старо куче? Продълговато, малко проскубано, но все още меко и дългоухо с бяла козина на кафяви петна… Летим с него двамата към звездите.
Нагоре. При Бог. Вика ни за малко. Само колкото да му кажем какво сме свършили на Земята. И пак ще ни върне на нея.
Красиво е да се лети.
– Май беше прав – изломотва кучето Ричо, докато Земята се отдалечава все повече и повече от нас. – Тогава, когато видях първата падаща звезда, не биваше да ти казвам какво съм си пожелал. Не се сбъдна. Нито ти можа да забогатееш, нито аз – да преям с пушени кокали.
– Това ли беше смисълът на живота ти? – питам го.
– На онзи етап – въздъхва животното. – Защо? Онова, което ти си пожела, сбъдна ли се?
– М-м – измърморвам аз нещо неразбираемо, което означава нито „да“, нито „не“.
Ричо не любопитства повече.
Продължаваме да летим, а край нас е август. От небето се сипят звезди, едри като ябълки. И всичко узрява както обикновено.
Само едно не мога да си спомня. Не пропуснах ли да заръчам на Христо да покаже на своето малко момченце нощното августовско небе? Каквото и да му струва това…