Големият летец Спиридон
Дивите горски петли сватбарски пееха, глухи и слепи, с разперени опашки. В къпинака грухтеше опрасена свиня. На гол камък се печеше смок. Някогашният монах Тимотей лекуваше в плевнята си сърне със строшен крак. Завърши сватбата на дивите петли, свинята с прасенцата се присъедини към общото стадо, смокът остави кожата на камъка и се изгуби. Някой, от Кукулино или от друго съседно село, отнесе в облачната нощ сърнето заради месото. В едното око на монаха се вкамени сълза. През това лято рибата в мочурището по-рано свърши да мръсти. Видрите благословиха рибата и започнаха своя лов. Жените сечаха тръстика за рогозки, мъжете сбираха пиявици: с каквото можеше, селото търгуваше с града.
Ще се превърна ли като моят родител Вецко в зеленобрадо привидение, което става от гроба? Ще се превърна ли, като порасна?
Пляснаха ме. Забрави мъртвите. На живите им е по-тежко.
А всичко започна много по-рано…
…По горската просека към Кукулино вървеше от север човек с торба. Пееше и събираше рояци мухи, беше тяхно божество. На пътеката под Сухогорската Яма лежеше дрипав дългокрак скитник. И, разбира се, спеше. Човекът с торбата не го заобиколи. Прескочи го. Скитникът отвори едното си око – на другото паяжината на съня все още беше гъста. Прескочен човек повече не расте, продума. Този с торбата се усмихна. Не растат децата, когато ги прескочат. А ти – я се виж – козя кожа ти трябва за обувки. Скитникът се надигна. Сега седеше и гледаше голите като рогове клони на смриката. Лъжеш се, вуйче. Лукиян Жестосърдец копнее да се извисява и да бере кестени с гола ръка. Какво имаш в торбата? Камък, спокойно отговори човекът с торбата. Чудотворен, донесен от гроба на светия Прохор, блаженопочивши монах в манастира Свети Никита. Скитникът въздъхна. Камък ли е, ще те закопая под него. Покажи го. Или дай жълтица с лика на пълководец. Човекът действително извади камък и го пусна върху темето на скитника. Прости, нямах жълтица с лик на пълководец. Без да схване завършека, скитникът меко падна по гръб. Човек съм, прекръсти се другият. И ти си човек. Ще те покрия със земя. А за кръста от два клона и име Лукиян Жестосърдец не ти търся жълтица с лик на кесар. Нито дори сребърна сикла. И не се гневи на мен. Утре, когато се моля, ще те споменавам.
По-надолу се натъкна на Лозана, жена с кърмаче на гърба. Има ли в селото жена за мен?, наближи я той. Лицето му бе космато и мило като на видра. Малкото същество на гърба на младата жена беше на девет месеца и се казваше Евтимие. Поради големите си уши приличаше на прилеп. Този Евтимие, син на Вецко и на тази Лозана, бях аз, едно пискливо чедо; първото го отнесе нощната сянка. Дорде човекът с торбата търсеше отговор има или няма жена за него в Кукулино, Лозана прехвърли едната гърда през рамо да ме накърми. Малък си, слабичък, почтени младоженецо. На тънки крака. Погледна я с лека скръб в очите. За какво са ми крака? Аз летя, аз съм големият летец Спиридон. Лозана повелително показа с ръка към един куп сухи клони. Метни ги на гръб, Спиридоне. И запомни – сама съм, Вецко го отвя вятърът. Бъдеш ли градител, ще оставя свекъра Богдан и свекървата Велика. Не съм Агрипина Многострадална да коленича и чакам възнесение. Човекът я попита дали е познавала майка му. Какво ти е, какви ги плещиш?, сепна се с недоверие Лозана. Човекът събираше клоните. Майка ми, ако не си знаела, е с име Агрипина. По цял ден се скита от църква на църква. Думай по-ясно, Спиридоне. Света жена ли е? Човекът с торбата нарами клоните. Каква света жена! Игумен размонаши. Съблазнително, нали? И мъжът на Агрипина, като мнозина, подковал вятъра и го впрегнал в мъглата. Бил и го няма. А това бледо месо на твоите рамене сега значи ми е син.
Станах му син.
Какви са небесата, попита ме, когато станах на четири години. Брашнени, отговорих му. Крилата на пеперудите бяха брашнени, пеперудите летяха между небесата и земята, ангели бяха пеперудите. Триж ме удари по чело със средния пръст на дясната си, малко по-дълга, ръка. Солени, синко, поучи ме той. Въвеждаше ме в своите тайни. По-инакъв съм от хората. Като зина и виждам с език. Като са ми затворени очите, най-силното мое око е езикът. В челюстта си имам очи без клепки. Допра ли с длан дърво – чувам. Моите пръсти проследяват червеи под кора на ясен, на габър. Уши не са ми нужни. Пречат ми. Някой ден ще ги отсека и ще ги дам да си играеш с тях. Запомни, небесата са солени, много солени. Лизал съм ги с очи. Даде ми глътка ракия. И освен това, летял съм към тях, напи се той. Без свидетели. Не съм врабец за зяпачи. Не знаех какво са зяпачи, само знаех, че ако ги има, не съм от това племе. Гледах към облаците и копнеех да има летец под тях, летец с лице на видра. Забелязал ли си, Евтимие? Не коля и не ям кокошка. Просто не съм човекоядец. Когато майка ми ме оставяше гладен в люлката, лястовици ме хранеха с вишни без костилки и с гъсеници. Така станах рода на птиците. Ела, не си зяпач. И запомни, с гъсеници, онези мъничките, без влакънца.
Взе ме за ръка и ме поведе към Кучешкото Разпятие, място с недостроена крепост, известна като Русияновата. Наоколо, в обраслия с магарешки тръни гъсталак, нямаше никой, ни хора, ни добитък. Колко е висока крепостта?, попита. Колкото орехът зад къщата на дядо ми Богдан, прецених със сигурност. Толкова, съгласи се той. Затова и ще я прелетя. Качи се на един сух ствол и заметна глава. Шептеше нещо и повдигаше полека ръцете. Отхвърли се, изкряска и тупна на земята. Не ми е ден, изправи се някак. След три дни месечината ще е в пълния си кръг. Тогава действително ще литна.
След три дни над селото бавно минаваше пълната месечина, подобна на моноксилон, лодка еднодръвка. Разбира се, през тази нощ Спиридон прелетя крепостта, без свидетели. По-късно големият летец се върна от висините, с първи снежинки и със студ по клепачите. Изпращах жеравите, продума.
Много по-късно, след няколко зими, Спиридон предизвика ново почитание. Сложѝ борина в огнището, Лозано, замислено се обади той. Идва ти премръзнал гостенин. Предейки на дъбово вретено, майка ми го погледна. Не чакаме никого, не ме разигравай. Спиридон зина. С върха на езика си, бял и пророчески, дълбаеше времето и гледаше през него. Чувам стъпките му. Той е, мъжът ти от някога, Вецко. Вретеното в ръцете на майка ми приличаше на кол за таласъми. Не познавам вече никакъв Вецко. Мъж си ми ти, никаквецо.
Между облаците и Кукулино се вихреха вече снежни виелици когато дойде истинският мъж на Лозана. Във висините се блъскаха един в друг вихри и ята диви гъски. Той отвори вратата към единствената стая и застина, увит в дрипи и кожа от дивеч. Зад него със сняг по веждите и в гуна с качулка ненатрапчиво подсмърчаше дядо ми Богдан. Доведох го, Лозано, в твоя нов дом. Млъкна, смали се. Лозана остави вретеното и стана от трикракото столче. Дойде, стратеже на безумието, върна се, посрещна тя дошлия със своето добре дошъл. И нито кон, нито меч. Сега аз ли ще те храня? Остави го, прекъсна я Спиридон. От бръчките по челото му може се разбра, че и коня, и меча е заложил за медовина. Нека влезе, такива не са коварни.
Влязоха. Снегът по тях се топеше и правеше на пръстения под малки локвички, над които се навеждах и се оглеждах. В една от тях се видях стар и мъдър; на челото ми, напусто гладко, спеше пеперудата на целия ми изминал живот. Но сега семейните недоразумения, цялата тази нощна бъркотия не ме тревожеха. Освен всичко Вецко не беше и част от дома, който построи Спиридон, защото беше излязъл от Кукулино още преди рождението ми. Зима е, наведе се Спиридон и разръчка главните в огнището. А с пръстите си чувам – гърми. Като да е лято. Предсказание ли е това, Богдане? Междувременно Богдан чакаше виното. Отдавна вече, любезни мой, не гледам аз на цепена тиква. Мина времето, когато бях обзет от прорицания. Към старците вече и торният бръмбар не се отнася с почитание. Донеси вино, Лозано, болен съм. Седна на скамейката от дялан бор, до него Вецко; по лицата им, едното старо, другото изпито и посиняло, светлината играеше и менеше бръчките им: изглеждаше така, като че двамата, Богдан и Вецко, веднъж ще се захилят и веднага след това ще заплачат.
По-късно, на старини, не знаех дали тогава не схванах, че в моя живот и в живота на тези около мен смешното и трагичното ще се смесват и преплитат взаимно и че към времето и събитията ще се обръщам с любопитство, но и със страх, воден от детска и селска наивност – тази сърцевина в шушулката на Кукулино – не с име на вампир, както се нарекъл някога, преди две столетия, в своето словописание един руски монах Упирлихой, и не с увереност, че съм вампир като един друг, Борчило, онзи, чиито страховити писания ще ми попаднат в ръце, когато всички, които бяха и ще бъдат около мен, се превърнат в безимени гробови, когато се превърна на фиданка сред просторно място и с цвят във времето, когато с мен увехне и се превърне на прах и това, което съставлява моето днес.
Зимният тътен действително е предсказание, глаголеше Спиридон. Нощес в селото ще влезе вълча глутница. Богдан се опитваше да строши два ореха един о друг. Вълча глутница ли? Но аз, любезни мой, нямам добитък. Нивата ми я ореш ти, с твоя вол. Спиридон му взе орехите и му върна само един, строшен. После му подаде и другия, след като го строши със здравите си кътници. Все пак глутницата ще ти заколи овца, продума. Една или повече.
Сложиха ме да спя и ме покриха с одеяла и кожи: без деца възрастните по-сладко пият. Не знаеха: аз кришом следях как ще се опият. Зад тях, по стените, се събираха и издължаваха техните сенки: по-малко смешни, но и страшни, всяка за себе си по-черна от своята съдба.
След като им поднесе вино в стомна и три глинени чаши, Лозана се върна към вретеното: смешно е, че има двама мъже, страшно е, че не знае кой от тях ще остане. Значи така, чудотворец си бил, чух Вецковия глас. Според някои даже и летиш. Чувам, че те видял синът ми… Чакай, прекъсна го Спиридон. Кой син, как се казва? Вецко действително не ми знаеше името. Както и да е, аз не съм чудотворец, Спиридоне. Чуваш ли – Спи-ри-до-не. Достатъчно ми е, че знам твоето име. Сянката му допираше с теме тавана. Мога ли да знам, ако не е тайна, Спиридоне. Сладко ли се живее с чужда жена?
Сега и сянката зад гърба на Спиридон порасна и с крило удари във вратата, в която се блъскаше бездомния вятър. Тази сянка и без уста поучаваше: Онзи камък на лавицата е от гроба на отец Прохор. Чудотворен е, влива ми сила. Като го докосна, чувам молитви, съвети, напътствия. Обърнах очи към чудотворния камък и върху кръглия му облик видях да седи човечец в расо. Прозираше, можеше да бъде ларва на някакъв сън. Видял съм повече камъни, отколкото ти си изял хляб, Спиридоне. Не ме заплашвай, не те имам за чудотворец. Сянката на големия летец повлече крило откъм вратата. Предизвика ме, стратеже. Сега, поради съновидение, камъкът ще се нажежи. Дребният игумен се разпръсна. Камъкът, без да мени облика си, затрепери отвътре и заприлича на бляскаво слънце. Стаята се изпълни със стопено злато. Вецко стана и се заклати към камъка. Протегна ръка и с върховете на пръстите докосна нажежеността. Гърлено извика. Не си играй, Спиридоне, пусна Лозана вретеното в скута си; чепките вълна край нея като живи трепереха в бял пушек, ширеха се и покриваха всичко, светлина и сянка.
Клепачите ми натежаваха и се разпалваха отвътре. Обля ме топлина. Сенки и гласове се смесиха и се оплетоха до бъркотия. Затвориха ме в меката броня на нова топлина. Нощес, Вецко, ще спиш в плевнята. В сеното ще ти бъде топло. Майка ми май съветваше още нещо ненадейно върналия се мъж. Но аз вече бях влязъл в кълбото на безмълвието, сам с кикота на дребния отец Прохор в мидата на едното ухо. Сънят ме отведе в едни сребърни и розови предели, където валяха много топли снежинки.
Тази нощ вълци заклаха множество овци в Кукулино, три от тринадесетте на дядо ми Богдан, някогашен ловец на дивеч и четец на вчерашни и утрешни действия по нацепена тиква.
По-късно, около Честните Вериги на апостола Павел, след големите празници, които отминаха, малкото старче в расо ми прошепна: Напролет, при първия слънчев ден, Спиридон ще те отведе на онова място, където сбира грудките сол от небесата.
– Ще стана ли, отче Прохоре, ще стана ли?
– Какво да станеш?
– Ще стана ли привидение като моят родител Вецко?
– Недей да кобиш. Вецко е жив.
– Все пак знам, ще бъде привидение.
Когато Давидица, тази малка и свята река, се освободи от своите вериги и когата цъфнаха кокичетата, Спиридон ме отведе на магаре в гората; няколко седмици след смъртта на дядо ми Богдан, чието сърце е все още някъде в мен.
Пречестните вериги на скръбта
Сура вълчица със златни очи. За единия ѝ крак се хванал корен на неразлистен дъб. В гората гнилоч и слънчеви искри. Столетният хумус, мек и благотворен, топли стволовете с изпарения. Яребиците са далеч от своите гнезда. Вълчицата се мята и реве, с пяна на уста. Дъбът не се дава, жилав е. Чака нощта. Ще пусне подземни жили и ще я оплете, може би ще ѝ подари своя мехлем и ще я освободи за утрешната сватба с най-силния вълк в северната черна гора. Едно е напълно ясно: задния крак на вълчицата го държат железните зъби на капана, загатнатата власт на изкована смърт; изкована отдавна, когато в Кукулино живял най-големият ковач, някой си Боян Крамола. Вълча скръб, бяс на мътна кръв в ръждата на веригите. Звярът не реве, а проклина жестокостта на съдбата. Ръмжи и скимти, а пролайването е остро и бързо. Създавайки невидими кръгове с влажната си муцуна, черна и лъскава, вълчицата с остри зъби къса вкамененото време. Рядко, много рядко от клоните на дъба прокапва роса и меко се спуска ланският лист, твърд и тъмен, безжизнен. Няма такава сила, която да повали ствола, пълен с новите сокове на размръзналата се земя.
Седяхме, Спиридон и аз, на събореното стъбло недалеч от капана, в който звярът за миг притихваше и скоро след това жално проплакваше с глас, като призоваваше своя господ. Опитвахме се да отгатнем с какво име е вълчицата. Чуеш ли, Евтимие, някой да вика – майко, вълчице майко, да знаеш, че това ще съм аз. Тогава ще разбереш, че вълчицата е с име Агрипина.
Агрипина Многострадална. Тогава аз: А бъде ли този глас моят, Спиридоне? Мълчи. Теб не те е кърмила вълчица като мен. Попитах го за лястовиците, които го хранели с вишни без костилки и с гъсеници. Това беше по-късно, каза. Преди тях действително ме кърмеше вълчица. Щом нададех глас от люлката си, тя се обаждаше и идваше с набъбнали гърди от своето леговище.
На тесния дърварски път, газен безпогрешно нощем с обувка в козя кожа, се показаха неколцина: Вецко, подмладен и с усмивка, от която хрущялът на носа му побеляваше, неговите нови приятели Исидор и Менко, млади и костеливи, първият – орач за двама, замислен, с тежки клепачи, вторият, откак не станал зограф в някакъв манастир край Любянци, се научил помалко от оплешивелия Богдан как да открива следите на дивеча, и най-старият, зад тях, нерешителен в стъпката си, Тимотей, нявга монах с име Нестор, кратко време разбойник или отмъстител в дружината на някой си Папакакас. Отдалеч, от мястото, на което седяхме Спиридон и аз, те приличаха на грабители и на свети хора едновременно. Не бяха нито едното, нито другото, бяха селяни, всеки по-инакъв от другия и все пак – същият: къщите им се рушат, повалят се, но те като живи стълбове утре ще подпрат покривите с теме, всички, дори и най-старият, Тимотей. Броях се за негов длъжник, лятос с билки ме беше излекувал от жълтеница.
Междувременно на промушилия се през клоните на дъба сноп слънчеви лъчи видях: капанът се държеше за корена с вериги. Столетният ствол, пълен с минали тайни под кората си, се надвесваше над вълчицата, а тя все не смогваше да си прегризе крака – за да го остави на железните зъби, да избяга на три крака и вече саката, да се храни с остатъка от трапезата на орлите или със забравена болна овца, с бръмбари: с костите си пиеше студа на земята и ѝ даваше част от своята топлина, на земята, която ще ѝ даде подслон.
Тези, които дойдоха, а след тях още един, селският гробар Арсо Навяк, бивш иконом и слуга на градския търговец с платове, се наредиха в кръг около довчерашната господарка на гората – на разстояние от острия ѝ зъб и все пак близко до болката на звяра. Мълчаха или може би до мен не стигаха техните гласове. Извита, с наежена козина на късия си врат, вълчицата се хвърляше с предни лапи. Не заякна с човешка кръв. Капанът я държеше, а хората не я доближаваха.
Оставяйки магарето зад нас, Спиридон ме взе за ръка и ме поведе към дъба. Сега ги чувах. Наедряли са ѝ бозките, кърми. В косата на Арсо Навяк се гушеха жълти и оловни искри; парче слънце се отразяваше на рамото му и умножаваше искрите. Някъде наблизо е потомството ѝ. Менко, може би на шега, попита яде ли се младо вълче месо. Арсо Навяк се отдръпна. Като не броим сега, не съм докоснал месо с ръка повече от половин година. Живея на зеле. Сега съм тук с вас, за да видя една друга, по-различна Богородица. Ето, вземи, подаде му Вецко секира. Съсечи я. Хилеха се. Арсо Навяк се прекръсти. Не ям месо, значи и не коля. Накрая, не мои овци е задушила вълчицата.
Хилеха се и се бутаха без ред, примъкваха се към стаената вълчица и пак се отдръпваха, хвърляха към нея сухи клони и бели гъби – прекалено леки да ѝ причинят болка. Тимотей мълчеше неподвижен. Всичко това, което будеше у младите неясна радост… Ревяха и се надвикваха. Дали не подивяха? Може би. Въртяха се около вълчицата в полюшващо се хоро. Разширените им ноздри, шест черни огнища, можеха с горещината си да запалят сухите клони в гората. Замисляха смърт за вълчицата: огън около жив стожер, трън от дива круша в очите, буца влажна вар в гърлото, сол на отворените язви. Превръщаха се в част от някакъв пъклен кошмар. Сговориха се да я бесят. След няколко опита хванаха шията ѝ в примка. Сякаш схванала присъдата си вълчицата протяжно изрева, по чудо с някак чист човешки глас, а отнякъде като ехо отекна същият протяжен рев. Зверове ли сте?, попита Тимотей. Какво ви става? Не го погледнаха. Целият неочаквано сбръчкан и хлипащ, зад него трепереше Арсо Навяк.
Сенките на тримата млади – корен в дъбов корен – смучат от земята прахта на мъртъвците от изминали столетия. На клона виси бесило, обесената вълчица е успокоена. Луди, за пръв път се обади Спиридон. Обесихте кучка. До вчера от ръката си я хранех. Хайде, Евтимие, мъка ми е да съм тука. След две седмици, без сбогом, Вецко се прости с гроба на Богдан и отново отново се впусна да мери безкрая на безцелността. След него безвъзвратно се изнизаха още няколко лета и ненадейно селото го обхвана безпокойство, някаква олелия, която някои кръстиха отмъщението на обесената вълчица. Първо изгоря реколтата, след една седмица и няколко плевни, а с тях и две самотни къщи зад вечните гробища. Страх подпали Кукулино. Както често става, когато нещастието идва непредвидено, се намери или измисли виновник: това е Спиридон или Катина, жената на Тимотей, и двамата от някакво западно вече мъртво село Бижанци.
Няколко думи ще ни разкрият повода за съмненията… Дружината на един загубен Папакакас, а в нея и неколцина от Кукулино, затрупала с каменни грамади мъжете на Бижанци – в една клисура, по която те се били запътили към слава или към поругание. Ясно е, дори и според Велика, Богдановата вдовица, че всеки народ след гибелта си оставя зад себе си отмъстителен квас, от който набъбва отровното тесто. За такъв квас сега смятаха сега летеца Спиридон и Катина. Напразно Лозана и Тиматей доказваха, че това е безумие. Прикритата заплаха нажежаваше въздуха. Ще ме заколят в постелята, опитваше да се надсмее Спиридон. И ми обясняваше – огньовете докараха песовете: някой им връзва за опашката запалени главни и ги пуска. Изплашени от огъня, песовете бягат и търсят заслон. Къде да е, в плевня, в къща.
В нощта след това откритие изгоря и нашата плевня. Това разколеба селяните – защо някой да пали плевнята? Спиридон им отговори: Затова, да снеме вината от себе си, да я прикрие. Но аз не съм палил все пак. Дойдете ли с мен, ще ви доведа онзи, който ни черпи с огън. С него тръгнаха двамина, Менко и Исидор. Вярваха му. Изгубиха се в черната гора, край местността Сухогорската Яма.
Докараха скитник, стар жител на Бижанци. Ръцете му бяха вързани с веригите от вълчия капан. Вървеше бавно пред тримата и пееше. Не го обесиха. Прецениха, че е дълбоко засегнат от малоумие и дарявайки го със своето великодушие, го отведоха в манастира Свети Никита, да го лекува някой от монасите. Там малоумният починал, както се чу, пеейки за гибелта на мъжете от Бижанци.
След известно време: Стани, Евтимие, Петровден е. Отиваме на гроба на онзи, който ни палеше плевните. Оставех ли съседите да ме обесят, той още щеше да си пее. Лозана се гневеше. Такива като теб бук повалят, за да си издялкат вретено. А той: Бук, вретено! Прияде ли ми се риба, Лозано, хвърлям хайвер в орницата и изчаквам шаран или риба гулеш. А към мен: Хора като мен се появяват на всеки петнадесети Овнов рог1. Следи ме, Евтимие. И ти си божи човек, утрешен Евти-мие Книжник.
Следях го през предели, които, ако и не много отдалечени от Кукулино, за пръв път срещах, в които се разпръскваха капки разлята дъга и се сплитаха слънчеви лъчи, и въздишки на слаб ветрец в бъзовляка и храсти с непознат плод. И пак капките намираха път да се слеят в една и да си върнат действителния облик. Връщаха го с прекомерна яснота: денят, в кръгове на светлина и острови от сенки, връз тези простори на златно море заливаше всички граници. Шумовете имаха своето място и своята строга цел, и определение: писъкът на сойките не заглушаваше ударите на кълвачите, докато в това време някакъв мирис, който за пръв път усетих на погребението на дядо ми Богдан, разтваряше кожата ми и аз дишах през нея; тогава се надигаше пушек от кадилницата и знаех само едно – сълзите на Велика са безброй Богданови отроци, горещи са и солени, и се изпаряват към небесата, където Спиридон има свой таен рудник на сол. Тамян? Не, това са боровете, които ни посрещат с благостта на стопена смола, обясни ми Спиридон, пътьом пълнейки торбата си с гъби. Сега по-скоро пътеката, роб на гъстия лещак, се провираше през мен, отколкото аз стъпвах по нея. Всяка моя жилка, всяка нишка на младите ми мускули се закачаше за лист, горски плод, скрит цвят. Понякога притичваше лисица или се разлетяваше ято, или извивайки се, пробягваше смок и костенурка се затваряше в своята черупка.
В гъсталака на гората не виждах към какво ми сочи Спиридон. Натам, в дълбочина е Модрата Дупка, грамада пещери. Когато Вецко се върне при Лозана, ще се сбогувам с Кукулино. Ще стана отшелник, свят човек. В неговите очи животът весело проблясваше. Затова не му вярвах. Все пак в Кукулино ще ме дочакат още веднъж. Когато ти се ожениш, Евтимие. Чудех се. Не вярвах, че ще дочака моята сватба, мислех, че е стар, много стар.
В дъното на пътеката една неясна сянка премина и безмълвно се изгуби. Призракът на вълчицата, която разбойниците обесиха, го чух да казва, онази Агрипина Многострадална, която носеше честните вериги. Подсетих го, че тогава броеше вълчицата за кучка. Погледна ме през рамо. Мамех. А призракът е винаги близо до мен, защото после тайно изхраних вълчето потомство, моите братя и сестри. Цяло столетие майка ми е ту жена, ту вълчица.
Зад разлистените клони пред нас се съзираше манастирът: кубето, над него кръст, зад кръста облак, мека розова овца – ще се спусне, ще опасе слънчевите лунички и ще изпие капките на някоя вчерашна или може би утрешна дъга. На кубето лежеше длъгнест зелен гущер. Не е гущер, поучи ме Спиридон. Сянка е на неспокоен скитник, на онзи, който ни палеше плевните и реколтата.
В манастирския двор, косо пресечен от жива водна бразда, ни посрещнаха двамина, Киприян и Нестор, навремето Йон, човечец без брада, една педя и повече по-малък от мен. Спиридон ги попита имат ли сол, а те: Няма да откажем, ако някой донесе. Спиридон кимна многозначително с глава: Има, почтени отци, години, когато солта е горчива и когато небесата проклинат и хората и веригите; но аз ще ви донеса. Попитаха го какво иска в отплата. Посочи към мен. Направете моя Евтимие грамотен. Сега си спомниха, че вече не са толкова грамотни както някога. Тогава Киприян спомена името на Нестор, не на човечеца Йон-Нестор, който стоеше досами Нестор, а на нявгашния манастирския дяк, днес Тимотей. Той е грамотен. На крачка от нас, между други плочи с имена, беше и гробът на малоумника, от чийто огън изгоряха плевните в Кукулино. Без име ли е?, попита Спиридон. Не му знаехме името, избърса с длан челото си човечецът Йон-Нестор. Знаеш го ти, Йоне-Несторе, още от Бижанци и знаеш, че ми бе брат, продума Спиридон. Името му е Зафир. Пепел ми на душа, наведе се човечецът. Но премълчах. Онези от Кукулино щяха да обърнат омразата си към теб. Зафир, не го доизслуша Спиридон. Брат ми се казваше Зафир Средногорник.
Няколко рохки бабуни се виждаха на пресния гроб. Никой не ми обясни какво може да търси една къртица върху умрял човек и къде може той да се е изгубил, на каква дълбочина да се е скрил. Премълчах. Братът на Спиридон може да е имал по-различно име. Зафир Средногорник да е някой починал от Кукулино.
Седяхме на трапезата в манастирския двор, близо до градината, ядяхме гъби, печени на жар, а над нас прелитаха гълъби и ангели, кудкудякаше носачка. Нейде ромолеше невидима вода. Изтощеният Киприян ни водеше по пътеката на един свой сън, в който хиляди звезди лежаха на дланта му. И Спиридон ни въведе в свой сън, пълен със сенки, призраци, безглави вълчици, после, след като порови в торбата, извади остър нож. Издълбай името на кръста, отче Киприяне. Направи го по своя воля. Ще ти се издължа.
Безкрайните треперливи ширини на Киприяновите и Спиридонови царства, тяхната загадъчна и предчувствана синева ме повлякоха към моя сън; усещах, че в този миг съм тук, сега, край трапезата и едновременно с това високо над нея, лек и сред гълъби. И у тримата, всеки с гъба в уста, ценях благодушието, не и мъдростта. Не вярвах на този сън, но се чувствах извисен и не им завиждах. Така глухият и немият не завижда на слепите. И реших: ще стана грамотен, утре гробът на Спиридон няма да остане без име. Чувствах се сигурен като ловец, когото пази муска от нокти на диво животно. Да, и аз имах свой сън. Тогава Спиридон попита монасите дали Тимотей от Кукулино е действително грамотен. Отговориха му, че е грамотен. Нейде кашляше третият монах – Теофан. Но не дойде и с него няма да се срещна.
Превод: Асен Благоев
1 Овнов рог (Йобел) – название на половин столетие в Стария Завет (Бел. пр.)