Отлагане на смъртта

Сретен Перович

1

Свободен и пуст

чакам на брега

от дъното на душата ми да се върнеш

като фар, когото приливът храни.

Не те откривам в колата на Данаидите,

докато прехвърляш в ръце ненужния камък.

Крепост

градя с кости,

от съня се боя –

да не ме изненада

като прилеп

в тавана.

4

Време е да кажа нещо.

Леглото е чисто, нощта безкрайна,

мрак трепти на устните,

цвят с пчела в зеницата.

Отваря се земята, отваря се ръката

тревожа се – под този звън

не ще порасне

нито мравка, нито трева.

8

Думите са нечетливи.

Няма имена;

На брега край водораслите

пясък

и следобеден вятър.

Една жена

в прегръдките ми се стреми

да спре времето.

И смъртта изчезва бавно.

 

Reqiem

Там,

зад седем планини,

край моята и твоята кула,

пламти коприва и див нар.

Изкачвам се на брега на древния извор

и далнината вдъхвам:

няма я в стъпката на птиците

няма я в пепелта на пожълтелия извор.

Вплитам пръсти в чуждо дело:

историята се изпотява.

Вляво,

под първата планина,

събират се пътеките, изминати от нашите предци

при корените на храма,

до глъбината.

И тук те са заспали завинаги.

Около моята кула расте коприва и див нар.

Стените ѝ пламтят от пеперуди,

къпините молитва нижат.

Слънце осиява пукнатините на земята

и птиците пият дъждовна вода

като змии.

Гледам от ръба на древния извор:

историята си смъква кожуха

прескача дребните неща в часа, когато рибите хвърлят хайвер

и влиза в града, тъмна от глад и барут.

Аз ѝ махам,

изпращам я в съкровищницата

и се моля за нейния сън.

Окото ми иска мелодията на птиците и тревите.

В кулата, край огнището, растат приказки.

 

Превод: Христиана Василева

Коментари