Бедният Лазар. Стои там някъде и не се помръдва. Който го потърси винаги ще го намери. Дойде пеша, бос, с наранени крака. Бая цървули скъсал оттам дотук. Имаше стара раздрънкана каруца, две мършави кравици, които едвам кретаха, няколко гладни дечурлига, нож, пушка, от ония дето се пълнят отзад. Упорито го преследваше сянката на човека, когото убил някъде там (турчин, грък, българин, влах, арапин, или някой десети). Заради това побягнал и не се спрял чак до Калта, пътувайки нощем, криейки се денем, избягвайки царските друмища и проходимите пътеки.
Жена му беше (както се опитахме да си я представим) някаква тъмна сянка, мътна, безлика, две ръце, два крака, матка, глас, който не се чува, очи без поглед. И потомството им беше същото – еднородно, винаги гладни деца, които плачат, бият се и пречат на всички, различаваха ги единствено по възрастта. След тях подтичваше зло, крантаво куче, опитомено вълче; връзваха го за каруцата и гледаха да не го дразнят. Конят преживяше по пътя, свинете се разбягаха по горите, а овцете сами бяха изяли или продали на хора от затънтени, безименни села, които също така от някого и от нещо се криеха и с радост помагаха на бежанците.
Очите му бяха избледнели от прахоляка, слънцето и вятъра, а косата – побеляла от страх. И сам не знаеше дали е стар, на средна възраст, или е млад. Единствено понякога, забелязвайки децата как растат, усещаше годините си.
Казваше си: „Човече, по-стар си и от баща си, и от майка си и от всичките си деди. А ръцете и нозете все още ти служат и чини ти се да си безсмъртен. Така да бъде!“
В Калта стигнаха призори, спряха пред тъмните низини на Стара планина, совите току-що се бяха умълчали, отвсякъде пееха гургулици, росата целуваше листата и тревата. Светлината на невидимото слънце проникваше от Изток, озаряваше модрото и чисто небе. В гората бълбукаха скрити потоци; някъде далеко зави вълк-единак.
И той каза на своите: „Стигнахме. И тук оставаме. Никога нищо няма да ме помръдне от това място – нито власт, ни войска, ни бунтове. Закълнете ми се, че и вие ще направите същото“.
Колата не можеше да продължи по-нататък, а и те също. Останаха там, където спряха; ни на хълма, ни в долината, а до извора, гората и пътя (наречен по-късно Прекия). Запалиха огън. Прогониха мрака, който ги обгърна (денят им отлетя неусетно). Похапнаха каквото намериха и заспаха. И Лазара го озари сън, подобен на този от детството. Небето се посипа със звезди, запламтяха факли, дърветата се огъваха и шумяха с короните си. Някакви белолики жени, с разплетени руси коси заиграха на горската поляна и запяха жално-милно. Черни безкрили сенки кръжаха наоколо, крещейки диво. Някакви огромни фигури, подобни на човешки, крачеха из гората. Като че скалите оживяха. Една щърба вещица (такава я видях и предния път) изяде детско сърце, наду се и пукна. Кукувица закука от храста и излетя, а храстът се пречупи и падна.
На другия ден видя, че не е съвсем сам, че е с бързите си нозе, с които крачеше насам-натам. Докато си прокарваше път през гората (с една тъпа секира) и си строеше колиба, го обкръжиха сенки. Бяха толкова много, че едва ги различаваше. Една отивала в манастира послушница да си изкупи греховете, да оплаче своето и чуждото зло. Друга дълго се давила в голямата Северна река, под белия и черния град на брега, трета носила крива еничарска сабя и посичала главите на братята си от другата вяра, четвърта палила пожари и сама горяла в тях. Петата се въртяла в кръг, хапела се за опашката, самоизяждала се и регенерирала, като в онези далечни, далечни времена, когато всичко е било възможно. Останалите просели край пътищата, събирали въглища, пиянствали, колили се по кръчмите, тичали след говедата и дългоухите прасета, влачили се около градовете и мръсните гарнизони. Появявали се там, където никой не ги очаквал и изчезвали, когато никой не се надявал. Мършави, мустакати, лакоми, нещастни и уязвими. Изтощени от страх и жажда. Скитали по земята без покой. Събирали лековити билки. Люшкали се по бесилките. Хайдутували, ходили до Божи гроб. Търсили това, което никога не ще намерят. И навсякъде пиели жива вода, забъркана с ракия и отрови.
Той каза: „Оставете ме на мира. Махайте се. Вървете по дяволите. Аз не съм вие. Аз съм аз“.
Напразно. Беше голямо, несговорчиво и шумно множество, което се буташе напред за зимните месеци (докато се беше втренчил в огъня), излизаше от дупки, затвори, гробове, ровове, бълваше от тъмните гори, изникваше по пътищата, обсаждаше манастирите, църковните порти и пазарите; едновременно стотици хиляди и всички вкупом на едно място. Беше трезвен (пиян, само когато и другите) и прилежен, но понякога се увличаше. Пред заслепените му очи се промъкваха дъбове-столетници с разтворени обятия, брези, които се хващат на хоро и пеят, червени петли с човешки глави, глутници бели и черни вълци, чудовища с огромни ръце, шествия от покойници. Обработвайки стопанството си (от оката и докле му се искаше), чуваше кресливи и заклинателни гласове, викаха го, псуваха и заплашваха. Другите го слушаха (прегърбен, със секира в ръка), мислеха, че разговаря със себе си. Щом се навеждаше над извора да се умие или да пие от водата, го гледаха втренчено безброй шарени очи и много уста му шептяха за своите заплетени съдби, говореха му за себе си, за другите, като че ли само той можеше да ги чуе. Затова винаги беше жаден, затова знаеше всички извори в Калта, чистеше ги, обграждаше ги с камъни, разгонваше добитъка.
На софрата сядаше сам (жената и децата ядяха след него, ако останеше нещо), а ставаше обкръжен от навалица, която го връхлиташе от всички страни, не търсеше само храна, а вече участие и съучастие, непосредствен разговор без думи, побратимяване с всички, с които беше възможно. Синовете му приличаха на него, подражаваха му. Но в тях като в огледало се отразяваха и тези, които не познаваше: знахари, пияници, ездачи без коне, убийци, луди с пяна на устата, доносници, потурнаци, лъжесвидетели, сбирщината от публичните домове и бунищата, чужди войници и вампири.
И той рече: „Вие сте мои, аз съм ваш. Така ни е съдено, деца. Всинца ни тежко!“
Като умираше (вече много по-стар от всички в околността, съсипан и разбит), стори му се изпърво, че макар и без душа полита към небето, издига се като гълъб, високолетящ. Въздухът струи около него, звездите се приближават, месечината – на хвърлей от ръката му, разтворените порти го чакат да мине. Но за кратко. Светлината угаснала, небесата потъмнели, високите порти се затворили. Усетил как го дърпа земята, как го упоява с тежкия си мирис и не може да се помръдне. Паднал стремглаво надолу, като че изведнъж изгубил криле.
Бедният Лазаревич (никой вече не се сещаше за името му) отишъл в манастир; никой от нас не бе направил това преди него. Църковните и небесни дела някакси не ни се отдаваха; земя сме, земя ядем и на нея оставаме. Запътил се някъде на юг. Колкото се може по-далече от Калта и от нас, по пътеки, които нашите нозе вече са забравили и по които може би някога са ходили нашите предци. Два пъти прекосил Морава. Един път Ибър, после няколко пъти Ступница. Как, само той си знаел; може би насън, може би летейки. Вървял, докато могъл, докато нещо го дърпало напред и безмълвно му показвало пътя. Най-после паднал пред големи врати, които скърцали от вятъра.
Намерили го послушниците от манастира. Когато тръгвали да прибират добитъка един се спънал в него. Прибрали го в конака, нахранили го с хляб, напоили го с ракия и го оставили в ръцете на игумена, тъй като бързали за работа. Бълнувал три дни и три нощи, но игуменът не могъл да разбере какво; на четвъртия ден отворил очи, без да се чуди на мястото, където се намира, само се прекръстил и заплакал. Приели го веднага между послушниците; с години никой (поради затънтеност и сиромашия на манастира) не бе идвал да подстригва.
Живеейки между мълчаливите калугери старият Лазар забравил всичко – името, рождението си, семейството, детството и младостта си, забравил пътя, по който бил дошъл, дори страстните и налудничави очи на игумена. Нищо не си спомнял, дори и онова, което се е случило вчера. Зад него лежала само суха спечена земя, напукана и мъртва. Над нея духали пустинни ветрове. Насам-натам лазели шарени змии с почти човешки зеници, гасели пожари, а гори никъде не се виждали. И насън, и наяве го мъчело това, което искал да изкаже с думи, но не можел…
Това, което говорел, другите не разбирали. Това, което другите говорели, той не разбирал.
Рекоха: „Не те чуваме, братко. Какво говориш?“
Той помисли: „Не ви чувам и аз. Защо мълчите, говорейки?“
Така стана блажен. Смирен, оглупял, с разширени зеници (като че е видял нещо, което надминава всички очаквания), показваха го на вярващите, на гостите и на себе си. Сутрин го изнасяха пред църквата, вечер го прибираха и го пояха с вода (ракията пазеха за себе си); той нищо не забелязваше. Няколко пъти мислеха да го изтърват уж случайно, но се отказаха; той не би трепнал от това, защото тялото вече не бе негово. От време на време го съжаляваха, но с омраза. Защото нищо не го засягаше и с това като че ли омаловажаваше техния живот. Възнесе се, не искайки да дели общата земна мъка. Да са мислили как ще му напакостят. Можеха и да го убият. Техните сърца бяха човешки, тъжни и се самосъжаляваха.
Манастирът беше скромен, незначителен и затънтен. Заобикаляха го чужденци, хронисти, дарители, както и обикновени пътници. Не се знаеше кога е построен, нито имаше ктитор. За да се стигне до него се минаваше през няколко моста, няколко долини, няколко гьола и няколко бездни, пеша или на катър. Нито го ограбваха, нито го палеха. Дори и местните жители. Нямаше свои пророци, сподвижници, поклонници, както и най-обикновени отшелници. Изповедалнята беше празна, вече никой не спазваше Стария Завет. Схимниците (повечето селяни и бежанци) усърдно работеха на полето, прекопаваха кукуруза, сечаха дървета, издигаха бентове. В църквата мънкаха и виеха с неравни гласове каквото знаеха и с нечистите си слова оскверняваха всичко. Тяхната молитва беше слаба и безполезна, защото се молеха против волята си. Игуменът, огромен човек, здрав и тъжен, през нощта често отиваше в избата и се напиваше; лежеше на студената земя, броеше греховете си и плачеше, докато учениците не го отнесат в килията. Тайно се говореше, че някога обикалял селските жени и вдовици. Миризмата на добитък, говежди изпражнения и на казани за ракия се смесваше с миризмата на тамян и восък. Бяха по-добри работници, отколкото вярващи. И все пак нямаха нищо и се страхуваха от глад, градушка, суша или болести. Най-много се страхуваха от Бога, когото призоваваха непохватно с празни сърца.
Старият Лазаревич бе тяхната единствена забележителност пред света, а може би и пред Бога; всичко останало не струваше и пукнат грош. Миеха го, чистеха под него, слагаха му броеница в ръката, носеха го на служба, причестяваха го, грижеха се повече за него, отколкото за себе си, псувайки го. Биха го унижавали, ако можеше да се отбранява, но така му служеха неволно и дори се чувстваха по-добре. Като изгуби паметта си стана спокоен, муден, послушен и покорен като дете. Ядеше само когато му дадат и каквото му дадат. А и камък да дъвчеше, сигурно нямаше да се разсърди. По угасналото му лице единствено очите блестяха като стъклени топчета. В тях всичко се отразяваше и нищо не се задържаше, а ръцете му непрекъснато шаваха, като че търсеше нещо, пърхаха като криле, които напразно се опитват да полетят. А тялото му линееше, краката отъняваха, стомахът хлътваше, гърдите изсъхваха, кожата избледняваше. Всяка година ставаше все по-дребен от предишната. Калугерите бяха толкова слепи, че и това не забелязваха.
Така минаха десет лета, две въстания, няколко войни, три-четири чужди войски, множество празници, събори, жетви и бедствия. Някои остаряха, други умряха, трети – побягнаха (вземайки със себе си малкото манастирски пари); идваха нови отшелници и ученици, нови вярващи. Игуменът се побърка от пиене и плач, вече не напускаше килията и нищо не го интересуваше. Единствено старият Лазаревич остана такъв, какъвто беше – нито млад, нито стар, нито тук, нито там, винаги ням, смирен и покорен. Макар тъпи и сурови калугерите не се чудеха на това. Приемаха го за някакво предзнаменование, отправено към тях. Гледаха това предзнаменование, мъчеха се да го разберат и доколкото могат да му се покорят, макар вече нищо да не схващаха.
Задаваше се дъждовна година. Отвсякъде се лееше вода, като че ли небето се срутваше. Посевите изгниха по нивите, пътищата подгизнаха и се затлачиха, влагата проникна в стените, дрехите и постелите, нападна иконите, празничните одежди, а кръстът на средното кубе ръждяса. Нямаше нито къде да се седне, нито къде да се легне. Замърсиха се изворите и кладенците; сред водата всички бяха жадни и сънуваха сладки капки роса по листата. Манастирската рекичка (една почти незабележима Ступница) стана мътна и бурна; непрекъснато прииждаше и се приближаваше до външната стена, която беше от напукани и изгнили от влагата тухли. За един-два дни реката можеше да събори портата. Врабци, кукумявки, плъхове и всички животинки, които не се бяха удавили бягаха в църквата. Пред олтара се събираха гарвани, крещяха и се биеха. Троновете на манастира бяха пълни с мокри, простинали калугери, които тракаха със зъби и се тресяха; молитвата им приличаше повече на ридание.
Някои се качваха на манастирските коне, тръгваха за към близките села, но потъваха още пред портата. Тези, които оставаха (защото нямаха къде да идат) мислеха да запалят огън сред църквата, да хвърлят в него царския портал, иконите, молитвениците, за да прогонят водата, или да се молят на далечния и ням Бог. Изведнъж някой радостно се провикна и всички погледнаха блажения. Единствено той беше сух, спокоен и ведър. В очите му блестеше радост.
Той рече: „Водете ме в отшелническата пещера над манастира. Там ме оставете. Един път седмично ми носете комат хляб и стомна вода. Мен ме чака едно, вас друго. Толкова знам!“
И те рекоха: „Добре, брате!“
На другия ден го оставиха в пещерата под надвесените скали. Толкова дълго време беше стояла празна, че всичко вътре се бе изпарило и изчезнало. Забравили я бяха бабите и разказвачите. Странниците я подминаваха, дори и не знаеха къде се намира. Единствено смътно си спомнял за нея полуделият игумен – разказвал му бил покойният предшественик, а на него предишният. Занесоха го на ръце да я покаже и по пътя го подкрепяха с ракия. Обиколиха дълго, докато намериха вярната пътека и входа на пещерата. Калугерите бяха измръзнали до кости, с мокри раса и кални бради. Старият Лазаревич остана най-сетне сам между черните камъни; наоколо бяха полепнали саждите от някои по-стари свещи.
Той каза: „Сбогом, братя!“
Но калугерите, съзнателно, или поради разстоянието, не го чуха. Носеха тежкия игумен и бързо се отдалечаваха към подножието. А оставеният лежеше на сухата земя, вдишваше с немощните си гърди неподвижния от векове въздух, сладък и горчив едновременно. Знаеше (невиждащ), че дъждът е спрял, че слънцето попива влагата, че калта и водата се отдръпват. Манастирска Ступница се прибра в коритото си и утихна, пътищата изсъхнаха, пътеките се разчистиха, земята се втвърди. Човекът в пещерата пусна времето да тече покрай него, тихо и безметежно, нищо не отнасящо и нищо не донасящо. Някой донасяше хляб и вода, оставяше ги на входа; този вътре не чуваше стъпките на идващия и отиващия си, сякаш онзи летеше – само протягаше ръка и вземаше донесеното. Ядеше и пиеше все по-малко, усещаше как в него постепенно всичко се смалява; утре, вдругиден просто нямаше да го има. Веднъж, когато си протегна ръката, хлябът и водата не бяха на входа. И никога вече.
Лавина затрупа дола и входа на пещерата; отвън нищо не се виждаше. Въздухът стана още по-сух и тръпчив. На него му се стори, че живее от този вечен въздух, който сам се обновява и създава; поглъщаше с лекота силата му, всмукваше го повече с кожата си, отколкото с дробовете, поемаше го с цялото си тяло, което бе станало прозрачно и се рееше като сгъстен прах. От време на време (като разчистваше камъните и пръстта около входа) в пещерата се отбиваше стара, проскубана мечка, която едвам се влачеше и лениво се чистеше от бълхите; беше избягала от мечкарите и се луташе в долината. Не го забелязваше, но никога не стоеше, нито лежеше там, където беше той, където усещаше, че е за малко. След това мечката умря (кога, така и не разбра) и мравките я изядоха; после видя нейните бели кости до своите.
Дълго – дълго се връщаше по изпепелената земя. Тази земя, която някога беше сънувал. Шибаха го горещи ветрове, валяха го снегове, печеше го слънце, но оставаше непоклатим и непроницаем. След това с обновената си мисъл призоваваше отново дъжда и виждаше всичко това, което беше забравил, обвито в мъгла и водни изпарения; призрачната планина, гъстата непроходима гора, пресечена от безброй потоци (единият някога се наричаше Широки), мрачни като божията уста. Висока жена с разпилени коси, с огромни гърди, облечена в бяла риза до петите, се луташе наоколо, плачеше и напразно търсеше нещо.
Превод: Цветанка Копева