Това не е Рим, градът който гъските пазеха,
докато спеше; което е само анекдот
от неговата вечност.
Това е Загреб, който гори в отминалата истерия
на своята политика – Троя без огън:
треска на онези, които не са
ни свободни, ни разгромени – опустошени от тишината,
нищо не чувстват в изобразяването, което губи мярка.
Всичко, което Матош тук и обичал,
аз го почувствах като нещастие, в което изкуството
вече не е свирепо, а непорочно –
без да изгуби своята магия сред заблудите.
Залутах се в лекомислени шарки. Само малко пясък
е нужен за цялата съдба. И пляснах с ръце,
сякаш Елена пръхна след трагичното ѝ открадване.
И не се чудя, че в Загреб видях невъзможното.
Спомен за Брехт
Берт Брехт си взема стол
и сяда.
Очаква Вечността.
„Тя именно оттук минава,
с тези думи
аз ще ѝ създам възможност
да се спре за миг –
в общото мълчание…“
Берт Брехт не е невинен:
на стола примка е поставена!
Но Вечността би взела думата
за свои само:
пролетариите ще дари с трагедията,
а не със диктатура.
Взела думата сред общото мълчание,
Вечността към самотата се обръща.
Берт Брехт седи на стола
и чака Вечността.
Полицията знае целия му случай:
тя застава зад гърба му.
Усамотеният Орфей
Все ми се струва че чувам облаците
все повече се засилва слухът ми
чувам гласовете на много неща
не мога повече да се скрия в тишината
мога да изразя гласа на комара
или болката на залепналата муха
все повече от ухото ми бяга човекът
и думите му преминават във шум
всичко отвсякъде дохожда еднакво
голяма цигулка навярно без струни
тихо отеква сред небесния свод
и страстно потрепват звездите
и замират и гаснат и падат
а от хладните дълбини нови тонове екват
сякаш някакъв тъпан зове за сътворение
облаците на всичко отвръщат безгрижно
и децата единствени пеят със тях
все повече ми се струва че думите липсват
защото все по-малко е в тях тая песен
все повече ми служи слухът
и мога да сляза при мъртвите.
Превод: Иван Коларов