Библиотеката на Мария има рафт с книги, подредени така, не да подсказват особеното внимание към себе си. Едни от тях са с проядена от времето кожена подвързия, други са просто увити с вестник, а трети кокетират с лъскавото старание на своя издател. Но всички до една „вшиват“ собствената си вечност във времето по особен начин – чрез „тишината“ на своя кадър, която ни напряга.
Поколения от рода на Мария ревностно са пазили тази „колекция“ от забранените плодове на Литературния рай. От патинираното върху табелата над рафта време се чете „Прокълната литература“. Тук са събрани не творенията, които различни социални и политически условности са чели по различен начин, превръщайки ги в „бели полета“ от световния литературен текст. Такава, забранена за нас книга, за дълги години (с-помени ги, Мария) бе дори Библията.
Събраните тук книги са „черните овци“ на всяко време и на всяка благоприлична догма. Всякога захвърляни в дълбокия брод на Лета, те винаги са оставали човешката a-lhqeia. Дори само този рафт от библиотеката на Мария доказва безсилието на „вечната“ законност пред силата на вечната истина.
Като публикуваме части от тази „прокълната литература“, изразяваме отрицанието си към всяка типологизация (висока-ниска, възпитаваща-покваряваща) цензурно отнесена към изкуството Литература.
ах, Мария
