Трудното е на сутринта. След такава нощ по-добре изобщо да не ставаш. А най-хубаво, въобще да не си лягал. Така ще можеш поне мъничко да се залъжеш, че у теб има нещо от оня дръглив идалго и че пред страшната тежест на неизвестното (което, обаче, знаеш какво точно ще бъде, а как ще се случи – няма значение: общо взето става винаги по един и същ начин, дори разказите след това си приличат), ти все пак си останал да бдиш, да се кокориш в мрака, ако и да имаше копие и щит – едва ли щяха да ти свършат по-голяма работа, отколкото на измършавелия трагик в безпаметната нощ на неговото бодърствуване край Ла Манча. Всъщност, дори да бе обикалял буден, нямаше да се залъжеш. Оня велик идалго е имал утехата и вярата в своето рицарско посвещение, а за теб отнапред бе ясно, че всяко посвещение, за каквото и да е – е красиво тъкмо със своята измамност. Ала от тази красота кръвта ти блъскаше в главата, клепачите ти тежаха като след канско препиване – с осъзнатата разлика, че в случая изтрезняването бе започнало от самото начало.
То е по-тежко от махмурлук. Защото при махмурлука все още мисълта е притъпена и болката не е точно в душата ти. Съзнанието, че отминалата нощ е отнесла със себе си завинаги онова, което тайничко си се надявал някак да се размине (но си бил убеден, че ще чуеш разказа с всички подробности).
И цял ден да се излежаваш с оловни клепачи, идва един момент, когато най-сетне тъй или иначе ще се надигнеш. Беше към обяд. Не съм гледал часовника. Времето не ме интересуваше. Вечерта щеше да настъпи неизбежно и с края на отминалия ден щях да чуя присъдата, която предварително бе изпълнена в неговото начало и го знаех, както знаех, че присъдата сам си я бях произнесъл.
Съвпадението бе случайно. Седяхме там, където предишната привечер бяхме заедно с нея. Той още не започваше своя разказ. Под каменната тераса бучеше музиката. Сигурно бе завъртял копчето до края и усилвателите танцуваха в едно с врящата край тях тълпа. Той обичаше да гледа клокоченето на десетки тела и да остава съвсем безучастен. Само слушалките, неизменно захлупили и двете му уши, а той приличащ на радист, който се чуди какво да прави с виещото съоръжение пред него – само те издаваха съзнателната му изолация от произлизащото в момента. Ние, приятелите му, знаехме, че той слуша съвсем друга музика от тая дето присветва в миниатюрното прозорче на лъскавия дек.
В такъв момент се бяха запознали. И навярно е било първото нещо, принудело го да свали неизменните слушалки преди края на програмата. Поканила го на танц. След вечерта двете (тя гостувала на приятелката си) изчакали да прибере машинариите и заедно с нашите момчета (него лято мен ме нямаше) тръгнали из притихналото градче. На следващата вечер танцът и разходката се повторили. Изобщо траяли, докато тя била на гости. След заминаването ѝ той отново продължил да не сваля по цяла нощ слушалките от ушите си. Окуражени и в същото време ядосани от примера на пришълката, която за първи път го накарала да танцува – момичетата се надпреварвали да го канят. Той, разбира се, категорично поклащал глава в знак на отказ. Тогава те, наговорили се да му отмъстят – престанали да го причакват. (Всъщност пришълката бе измислила само поканата за танц, а не и чакането, след като работното време на клуба свършеше.) Но и това не продължило дълго. Най-много седмица – и ония (измежду жаждащите момичета), които искаха да си имат вземане – даване с него, започнали като преди да пазят по реда си, щом ужасните му машинарии престанеха да излъчват светлина и звук.
Непознатата гостенка (Той ми казваше после, че още през време на танца съвсем престанал да я чувства като непозната) отбелязала и друго първенство. След като обходили уличките, парка и похвърляли камъчета в изкуственото езеро пред зоологическата градина, нашите момчета рекли „Лека нощ“, а той тръгнал да изпрати двете приятелки. Сетне се прибрал съвсем сам. Това попреди не беше ставало, но до нейното заминаване се повтаряло всяка нощ. Момиченцата от клуба не пропуснали да иззлобеят, че твърде го била „измъчила“.
Едва ли той също е пожелавал нещо повече освен обичайния танц и нощната разходка из прохладните улици. През следващата година (по-точно единайсетте месеца, подир които най-накрая и аз щях да я видя), той редовно се информираше чрез приятелката ѝ какво става с нея; два – три пъти, уж случайно минаващ през кръстопътния балкански град, където живееше тя – ѝ бе ходил на гости. Казваше ми – от чисто любопитство, за усещане на някаква любов от негова страна – не изпитвал. Но като седиш с нея, вика, просто ти е хубаво. Има някакво излъчване и ти е гот – да си седите и да си приказвате.
Най-много спорихме като им дойде балът. (Тогава аз заговорих за нея – дотогава предимно слушах неговите разкази и най-много да зададях по някой въпрос). Но като стана дума, не тя го кани да ѝ кавалерства в последния, най-тържествения ден от ученическите ѝ години, а той отказал, се счепкахме. Дори да не я обичаш, какво общо има тук любовта, казвам му – момичето иска да бъде с теб, знаеш, че ще ѝ е приятно. В края на краищата – постави се на нейно място – може пък да иска да се поизфука от едната женска суета с по-голям „батко“. На всичко отгоре – имал си случаи да се убедиш, че ѝ харесваш… А той се инати, не отиде.
В края на лятото тя отново дойде у приятелката си. Този път само за няколко дни – нямаше време за по-дълго гостуване. Всичко се повтаряше, както го знаех от разказите от миналата година. С тая разлика, че сега и аз бях поканен на танц, а към полунощ двете верни приятелки, довчерашни съученички, бяха съпроводени от двама стари (също верни) приятели.
Ти си бил голям магьосник, рече ми той, докато се прибирахме сами. Защо, отвръщам – излезе напълно прав: отведнъж те заплита с нещо яко и невидимо, не можеш да се откъснеш. Само че, казвам му, ти си играеш – не виждаш ли, че като те гледа, а-ха, а-ха ще се прегъне като изгаряща кибритена клечка, а погледът ѝ – докато събере смелост да те опари – припламва с блясъка на оня последен милиметър огън, след който от клечката остава само въглен.
Той се подсмихва и повтаря, че съм я омагьосал – не я бил виждал да говори пред никого толкова, колкото с мен. Дрън-дрън, ярина, рекох разсърден, пожелах му „Лека ти нощ“ и кривнах за в къщи.
Това беше първата вечер. На следващата, след танца предложих да излезем малко на въздух. Тя се съгласи – разбрах по трепването на тънката“ усмивка, която като загадка държеше между устните, очертанията на страните и очите си. При говорене усмивката пробягваше ту нагоре, ту надолу – бяг не припрян или тревожен, а естествен в зависимост от онова, – което говори или слуша. Толкова безизкусна усмивка не можеше да има.
Стори ми се по-разговорлива, дори възбудена. Но не можех да бъда сигурен – виждахме се едва втори ден, нищо, че я чувствувах – все едно сме израсли заедно.
Бяха последните дни на август. Въздухът, денем сух и лепкав, убит от жега, с настъпване на здрача обвива градчето с прохлада. Залезът се размива зад синкавите очертания на Чатала. Тук, върху терасата на ресторанта, който използувахме вместо клуб, от най-високото място на града – Ташлъка, се вижда цялата северна равнина. Направо, почти доловим с ръка, тъмнееше предбалкана, а зад него, откъм сивкавия непрогледен мрак на планината, слизаше нощният хлад. Долу, в ниското, къщите изтляваха. Топлината от напечените покриви затрептяваше над оранжевите керемиди, градчето – цял ден дишащо на пресекулки, най-сетне уталожваше своя дъх.
Още един ден, помислих и напълних гърдите си с тръпчивия боров въздух, ала сякаш вдишах и хилядите борови иглички, от които излизаше горчив аромат на шишарки. Прииска ми си да я прекъсна, да я спра, да я накарам да млъкне. Трябваше аз да говоря. Тя трябваше, длъжна беше да слуша, защото щеше да разбере. Откъде извира всеки път тази безкрайна тъга – нечакана и невикана, внезапна: винаги щом усетя някаква красота. Трябваше да ѝ кажа, че е още едва на осемнайсет и няма за къде да бърза. Просто не е нужно – времето и без друго няма да ни пожали. Исках да я попитам – кому е нужна моята мъдрост на двайсет и няколко годишен старец (защото тъй дълбоко ми се доверяваше, като че ли беше пред изповедник, а човек не си оголва душата пред всекиго).
Тя бе родена пред нея да се изповядват, да коленичат, да искат прошка. Вече знаех – нетърпението у нея преливаше.
И пак ме налегна тъгата. Стоях надвесен над градчето, където бях израсъл (или по-скоро скръстил ръце и примирен като на пиедестал), видях как цялата равнина се събуди за своя нощен живот. Звездната дреб на августовската нощ хвърляше своята светла сянка върху огромното поле, светлинки от селца,трактори и влакове си намигаха в ясния мрак, безкрайната щурава щурчова песен люлееше въздуха. Стоях и я слушах – нея, която отлично знаеше какво иска да направи. Не можех нищо да ѝ кажа. Все едно – тя по-добре от мен разбираше, че животът няма какво толкова да се изучава или описва – просто трябва да се живее. За по-малко от месец работа в чертожническата кантора бе научила повече, отколкото през цялото училище.
Ти си тъжен, рече тя, когато бетонната тераса престана да вибрира и тишината спря да бръмчи. След малко щяха да ни открият и трябваше да поемем своя нощен маршрут, който те бяха си избрали още миналата година. В ‘един миг ми се прииска да я спра. Погледнах очите ѝ – там последният милиметър огън припламваше отчаяно нетърпелив и разбрах: това отново не беше Тя. Може би само полъх, мигновено докосване, недоловимо ухание – ала не повече. Други бяха Нейните очи. Макар да бях Ги виждал вече стотици пъти – все още не бях Ги намерил и все още не знаех, че година-две по-късно, пак през август, щях да тръгна безвъзвратно обречен – за да Ги зърна поне за миг, научил с безпогрешна точност къде се намират. Но това щеше да бъде по-късно.
Тогава просто тръгнахме вкупом. Докато стигнем вратата, зад която живееше приятелката ѝ, останахме по двойки: ние (през цялото време тя ме стискаше под ръка и говореше) – напред, той и домакинята – двайсетина метра по-назад. Пред вратата се събрахме четиримата. Тя се отдели от мен и се шмугна в тъмнината. Останали трима, не намирахме за какво да заговорим. На мен май много ми се приспа, рекох със задгробен глас – лека нощ. Прибрах се и си легнах, без дори да си представям (знаех го) какво щях да чуя следващата вечер на същото място, където двайсет, и четири часа по-рано си мислех защо всяка красота трябва непременно да бъде наранена.
Той дълго не започваше своя разказ. Опитваше се да бъде равнодушен – и донякъде успяваше (над душевни вълнения от този род той много не се замисляше – но в случая, все пак му беше чоглаво).
Те били приготвили всичко. Даже чаршафи за подменяне. Когато първият станал ален, тя не трепнала. После, като се притискала до него – нито учудена, нито съкрушена, а по-скоро любопитна (защото попитала: „И сега? Това ли е всичко?“), той не издържал: „А ти какво очакваше. Ако на тебе ти е за първи път – за мен е ежедневие…“
Тогава (бях сигурен, че усмивката ѝ не е изчезнала – пробягала е по лицето ѝ и се е скътала нейде) тя се дръпнала от него изведнъж, погледнала го (пак без злоба, нито удивена) и тялото ѝ затреперило. Той казваше – като есенен лист, духан от вятър. Загърнал я с одеялото, облякъл се и докато излизал, тя му рекла: „Все пак исках ти да бъдеш!…“
На сутринта вдървените ми крайници упорито отказваха да се размърдат. Каквото и да съм мислил, знаех още тогава, че това не е Тя. Както и бях убеден, че в момента, в който открия Нея, щях да представлявам изчистено и болезнено съзнание, разбиращо до полудяване, че няма нищо по-страшно от прозрението, че безвъзвратно си се разминал с нещо, което ти е скъпо, превърнало се е, без да искаш и без да съзнаваш, в твоя истинска любов, че някой ден се събуждаш и просветлен и ужасен откриваш колко много неща не си забелязал с години. Тогава идалгото щеше да ми свърши по-голяма работа, защото любовта, както и лудостта, обзема човек неизвестно кога и той (потърпевшият) не само, че не разбира, ами и признава. Последният час на големия в оня миг, в който е изрекъл:
„Да, аз бях луд!“