Странната дума – урбанизъм, получила името си от папа Урбен или от „град“, едва ли би тревожила повече мъртвите. Прикрито или явно, живите ще се отърват от труповете, така както човек се избавя от срамна мисъл. Изпращайки ги в пещта на крематориума, урбанизираният свят ще се откъсне от театъра като средство за подпомагане, а може би и от самия театър. На мястото на гробището – най-ескцентричния център на града – ще изникнат колумбариуми* (колумбариум – древноримски гробни камери с ниши в стените за урните с пепел на изгорените човешки тела. – Бел. прев.) с комини или без комини, бълващи дим или не, а мъртвите, изпечени при висока температура подобно малки изсушени хлебчета, ще служат като храна за угояване във фермите, доста отдалечени от града.
Все пак, ако кремацията предприеме драматичен ход, било че един единствен човек тържествено бъде изгорен или изпечен жив, било че Градът или Държавата биха искали да се отърват, така да се каже, изцяло от една общност – крематориумът, като този в Дахау, напомня за едно възможно предстояще, ловко изплъзващо се във времето в бъдещето, както и в миналото. Изграден от розови тухли, като вирнат фалос, коминът на пещта е винаги поддържан от екипи за почистване, които пеят около него немски лирически песни или си подсвиркват арии от Моцарт. Екипите все още държат отворена муцуната на тази пещ, където върху железни скари могат да бъдат наблъскани десет-дванадесет трупа едновременно.
Една от формите на театъра може да бъде увековечена, но ако в градовете крематориумите са незабележими или сведени до размерите на бакалия, театърът ще умре. От бъдещите урбанисти ние изискваме да пощадят едно гробище в града за погребване на мъртвите или да предвидят един будещ безпокойство колумбариум с прости, но величествени форми и тогава в сянката му ще бъде построен театърът. Сега ясно ли е докъде искам да стигна? Театърът ще бъде разположен възможно най-близо, под истински благоприятната сянка на мястото, където пазят мъртвите, или до единствения монумент, който ги поглъща. Давам ви тези съвети без прекалена тържественост, по-скоро мечтая с живото безгрижие на едно дете, което знае важността на театъра.
* * *
В днешните градове, единственото място – уви, все още в периферията, – където може да бъде построен театър, е гробището. Изборът на това място ще задоволява толкова добре гробището, колкото и театъра. Архитектът на театъра не би могъл да понесе идиотските здания, в които близките погребват своите мъртви.
Сринете до основи църквите. Може и да оставите някои руини: част от колона, фронтон, ангелско крило, разбита урна. Те ще свидетелствуват за едно отмъщаващо негодувание, което е предизвикало тази първоначална драма. Така растителността, а също и гъстите треви, родени от гниещите тела, ще могат да изравняват полето на мъртвите.
Ако това място е запазено за театъра, публиката, която идва и си отива, ще минава по пътеки, които лежат между гробовете. Нека си представим вида на тълпата зрители, излизащи след представление на „Дон Жуан“ от Моцарт – те вървят между лежащите в земята мъртви, преди да се върнат в профанирания светски живот. Нито тишината, нито разговорите ще бъдат същите, както при излизането от един обикновен парижки театър.
Смъртта ще бъде едновременно много по-близка и по-лека, а театърът по-значителен.
Има и други причини. Те са по-неуловими и трябва да ги усетите в самите вас, без да се опитвате да ги определяте и да им давате име.
* * *
Какво ще представляват гробищата? Място за разлагане на мъртъвци? Ако говоря за театър между гробовете, то е, защото самата дума смърт днес е неразбираема. А в един свят, който, изглежда, решително се е устремил към аналитичната яснота, аз смятам (подобно Маларме), че е съвсем необходимо да хвърлим малко мрак, защото нищо друго не е в състояние да защити полупрозрачните ни клепачи. Науките разгадават или поне им се иска да разгадаят всичко, но ние не можем да понасяме повече това! Трябва да се прислоним някъде, а къде другаде освен в нашите изкуствено осветени утроби… Не, сбърках: не да се прислоним, а да открием една сянка, прохладна и знойна в същото време, и тя ще е нашето творение.
* * *
Монументалният театър, чийто стил все още е загадка, трябва да има такава значимост, колкото Съдебната палата и паметниците за мъртвите, колкото катедралата. Камарата на депутатите и Военното училище, колкото правителственото седалище и тайните места за черна борса или наркотици, колкото Обсерваторията – и неговата функция е да бъде всичко това едновременно, по един особен начин: в гробище или съвсем близо до крематориума, до комина – стръмен, наклонен и фалически.
* * *
Да се търсят корените на Театъра в Историята, а корените на историята във времето, е идиотско. Чисто губене на време.
А какво ще изгубим, ако изгубим театъра?
Превод от френски: Аксиния Тодорова