Като че ли битийстването, осезаемото (в субективно-оценъчния план) присъствие на индивидуумите а приори е отредено да протича в два пласта на екзистенция спрямо действителността (абстрахирам се от значението, което думата е придобила при екзистенциализма); Пластове коренно различни и въпреки това – взаимноутвърждаващи се и следващи се.
Първият от тях се простира до Библейското Грехопадение; той заключава съществуването на човека в структурата на хармонията, в единосъщието с Космоса, в директното общение с природата, с Бога. В този период Творението било способно да бъде навсякъде и във всичко, да е върховният стопанин на заобикалящото го; вкусвайки от всички дадени му от Твореца плодове и бидейки негов „образ и подобие“, да бъде „богоподобно“. Но това състояние на нещата като че ли е твърде чуждо на съзнанието на епохата ни, където индивидът предпочита сам да гради каквото му е възможно около себе си и вечно да е несигурен в здравината му.
Когато Адам на своя глава вкусва от забранения плод, той осъжда и себе си, и семето си на вечно не-спокойствие, на живот, прекаран в търсене-на-Бога, на изолация, породена от страха. Погледнато от един от многобройните ъгли, Грехопадението има функцията на нещо, чертаещо и фиксиращо съдбата ни занапред, съдба, в смисъл и на моментен акт на о-съждане и на предначертан път.
„…защото съдбата беше от един грях за осъждане…“ (Римл. 5:16)
Разсъжденията върху епохата ни през призмата на един малко или много мистичен поглед върху нещата неминуемо включват Грехопадението като тема и егзегетичните размисли във връзка с това. Този период от неписаната, именно мистична история е базата върху която се гради социумът ни във вида, в който го познаваме днес.
Вторият пласт, пластът на дисхармонията, в който сме се отделили и изолирали от „Царството божие“ в значението му на нещо, противо-стоящо на отвъдния Хаос, започва да ни потапя в два момента от Живота ни, трансформирайки твърде рязко битието ни. Първият е още в зората на съзнателната ни история с появата на символите като медиатори по пътя ни към недостижимия вече Бог. Вторият засяга субективното ни съществуване, независимо от епохата, в която сме се родили. Това е онзи момент, в който встъпваме в така наречената съзнателна възраст и ставаме, малко или много, част от общочовешкото съзнание за света. Докато сме деца, живеем в един свят твърде различен, твърде по-близък до Истината, и твърде по-непосредствено общуващ с природата.
„Истина ви казвам, който не приеме божието царство като детенце, той никак няма да влезе в него“ (Марко, 10:15)
С настъпването на съзнателната възраст, с типизацията, на която неминуемо биваме подложени в обществото, за да можем да оцелеем, ние скъсваме веднъж и завинаги с детската невинност, с близостта до сигурността, породена от усещането, че светът ни пази по някакъв начин, тъй като сме част от него. От това остава само носталгията по детските години, обземаща ни заради дълбокото ни вътрешно неудовлетворение от сегашното ни съществуване.
Вторият пласт, този в който живеем и сме принудени да се ориентираме адекватно отдавна, още от самото свое начало, е загубил едино-същната си функция, играла ролята на нещо дефиниращо ни спрямо околния абсолют; това е епохата или епохите, извадени от контекста на линейността на писаната история, в който едино-същието и богоподобието в изначалния си смисъл са загубили своята валидност като определения.
В битийния ни втори пласт имаме връзка с Подредбата (със съвършенството, с Космоса, с Бога) само дотолкова, доколкото се явяваме пряк нейн продукт, отцепило се нейно отражение. Този на пръв поглед спекулативен извод най-ясно и точно е изразен в антиномичната на пръв поглед постановка, че „Царството божие“ ще дойде, и едновременно с това вече е дошло, тук, сега, във всеки един от нас. Бог е недостижим, Върховен, Вседържител; профанизираната му локация е горе, на небето, където е и „храмът му“. Същевременно
„Не знаете ли, че вие сте храм Божий,
и духът Божий живее във вас?“ (Кор. 3:16)
Да, ние не сме загубили своята богоподобност, но ние сме извън нея, тя е само външна (не буквално) наша характеристика. Връзката ни с природата, Действителността, Космоса (всичко това са синоними на едно и също Нещо) е само из-хождаща, тя се простира само до „и сътвори Бог човека по свой образ, по Божий образ го сътвори“. След грехопадението ние сме осъдени да се стремим действено да достигнем недостижимото, да постигнем Бога. Как изглежда това на практика?
На практика недотам осъзнатия и признаван стремеж към смислово по-стойностните страни на съществуването ни се преплитат със страха, с несигурността, с дезориентацията, настъпила вследствие на полагането върху плещите ни на товар, който не сме били дотам готови да носим – привидната свобода, ограничена от рамките на опитите за максимално добро съществуване, довело в крайна сметка до рационализирането и технизирането на съзнанието от една страна, и страха и неувереността от тази свобода от друга. Именно в това се е състояло Божието проклятие над Адам и семето му.
Преди време бях на почивка в едно планинско село, сгушено в долината между три-четири високи хълма. Застанах на единия от тях и погледнах надолу – десетки покриви, очертаващи границите на отделните, затворени в себе си, изолирани едни от други домове, и всички те, образуващи една отделена от почти дивата природа наоколо поединична общност.
Каква по-красноречива илюстрация за това до каква степен човек в многовековното си съществуване е привикнал да заключава отношенията си с природата и въобще с околния свят до една своеобразна мъртва хватка в борбата за съществуване. Не говоря за онзи жизнен минимум, необходим за оцеляване, нито пък отправям призив за завръщане към пещерите. Говоря за разрива, настъпил между нас и онова, от което сме били създадени и за опитите да подчиним околните „бития“ в името на загубената ни сигурност; говоря за загубената ни способност за общение, която сред човеците е притежавал само Адам и никой друг след него.
В това поединично скупчване на къщите се крие значително по-дълбок смисъл от символично-топографските асоциации. То е своеобразно отражение на самотата на днешния човек, породила идеята за субективността като основен двигател на процесите в социума и реакциите на индивидите в обществото или действията им като част от него; обществото не е нищо повече от сбор от интерсубективности. Фактът, че в това има нещо истинно, е масовото разпространение на екзистенциализма в „ здравомислещата“ и изпълнена с въпроси без отговор Европа преди 20-30 години. Същевременно обаче откъснатият от своята алма матер човек се чувства недобре в изолацията, която сам си е наложил поради неверието си (без-верието си) и без-пътицата си. От този „дискомфорт“ възниква стремежът към интерсубективност, ако трябва да използвам езика на екзистенциализма. Християнството предлага разумен из- ход от това състояние на съвременността чрез Вярата…
„Аз съм пътят…“
Действително, той е пътят към загубеното единение, но същевременно дълбоко вкорененият ни инстинкт за всеобщо поклонение среща най-върлия си враг в лицето на добре култивираното ни рационално съзнание. И обикновено то взима връх. Тук-там, обаче, стената се пропуква и през нея се процеждат такива мисли като „Така ми било писано!“ или „Съдба! Какво да се прави!“, които всеки поне веднъж в живота си е допускал до душата си.
Още една характеристика на пласта, в който живеем, е изконната ни жажда за знания. Предполагам, че корените на това стремление се крият в същото онова място от човешката същност, откъдето е изникнала и идеята за кабалистиката, като наука за Богопостигане. Знанията за света се заключават до емпирични констатации относно обективната действителност. Преоткриване на извечно съществуващи факти и тяхното комбиниране. Във всяка област на науката, обаче, има въпроси без отговор. Така както и в самото човешко съществуване: „Кой съм?“
„Къде отивам?“
„Защо?“
„Какъв е смисълът?“
„Как?“
„Истина ли?“
Всички се въртим в кръг около нея, но никой не успява да я достигне. Най-голямото ни постижение по пътя към истината е правилната формулировка на въпроса: Quo vadis, homine?
