„Звездите казват всичко“ – рече Давид Велики, облегнат на тоягата си, като издухваше дима от цигарата в небето, което ни гледаше с порой от златни очи. „Само че ние още не знаем езика на звездите… Ето, Алционите, главните звезди на Плеадата… и колко неща мога да открия, който дори старата Месопотамия не е прозряла, там, на бреговете на Тигър и Ефрат, в Ур, Минива и Вавилон… в дъбравите на боговете, в Есагила, палатите на небето и земята, в мъгливите изпарения на Ефрат… всичко, което са изписали, е запазено в библиотеката на крал Асурбанипал, и тук се крият първите искри на Орионовото сияние, на Меркурий, Венера, Сатурн, а и на онези дванадесет съзвездия Овен, Телец, Везни, Рак… тия стари халдейски дяволи… за тях небесата са били разтворена книга – само за тях и за никой друг!“
Внимателно го слушах, но мислех и за него, Давид Велики – беше ми още по-неразбираем от онова, което говореше.
Знаех, че е луд, целият град знаеше това, а тези, който съвсем се забравяха, си правеха какви ли не шеги с Давид, който не беше в състояние да се защити. Толкова често се е сблъсквал с жестокост. И като че никога не е успявал да се помири с нейното съществуване и с това, че злото е корен, който е невъзможно да бъде отскубнат… от всичко това нищо не влизаше в неизлечимо детската душа на Давид Велики и така той се превърна в онова, което е: градският палячо, когото безделниците, посред зима, наговаряха да скача от моста във Върбас, защото един от тях, преди няколко дена, уж бил изпуснал часовника си на неоценима стойност. Този същият намираше Давид в някоя от дупките на нечия наскоро напусната къща и „ако Давид, като отличен плувец, би искал да открие часовника и да го продаде, парите ще делят по равно, пред свидетел: на теб динар и на мен динар – в две големи купчини… нека избира…“ И той, въодушевен от чудесната приказка, ще повярва! „Къде?!“ – ще попита с опулени очи и широко отворена уста. „Къде е паднал?!“. „Ето там“, смирено би отговорило момчето, малко загрижено, като че ли вече е изгубило надежда, че някога ще се докопа до скъпоценността и ще посочи на зарадвания Давид средата на реката, където всичко бълбука и се пени… И горкият Давид се събличаше, оставяше им дрипите си да ги пазят и скачаше от моста право в посоченото място, след това изплуваше, взимаше си въздух и се бореше с дивата и разпенена вода, която го изхвърляше към брега. Плуваше до средата на реката, гмурваше се и дълго не се появяваше, търсеше изгубения часовник. А момчетата отдавна са избягали от моста, отмъкнали са и дрипите, и обувките на Давид, който той никога не сваляше, нито през лятото, нито през зимата. Давид оставаше само по гащи, вече не син, а черен и накрая, щом видеше, че момчетата са изчезнали и разбереше, че е излъган, хукваше и започваше да обикаля от къща на къща. Някой му подаряваше износени панталони, друг – дрипаво палто, обувки, кожух, малко бельо – канят го да влезе и да се сгрее, дават му нещо за ядене, защото… А онези момчета ги няма никъде, сякаш са потънали в дън земя.
Ето така се шегуваха с Давид Велики. За тези свирепи шеги би могло да се напише цяла книга – толкова много бяха. А това, което беше най-интересното е повтарянето на отдавна изпробваните хитрости и лъжи, на които Давид вярваше, сякаш предния месец не е бил изигран същият скеч. На тази Давидова слабост се чудеха много хора, някой най-сериозно го предупреждаваха, като му говореха за непредвидимостта на човешкия нрав и за необходимостта да се премисли всичко добре преди да се хванеш или отхвърлиш нечия дума, но – напразно! Историите се повтаряха, безделниците разкарваха Давид из целия град и правеха от този огромен човек посмешище, а най-тъжното беше да се слуша как и децата измислят какви ли не капани, така че като се скрият наоколо, да могат да се посмеят на поредното Давидово страдание.
А той не изглеждаше луд и точно това смущаваше в началото. Напротив! За войната не знаеше нищо, на разказите за нея само кимаше с глава и потреперваше, с недоверие се пулеше срещу този, който говори, и, странно, забравяше веднага историите за военните събития, като че изобщо не ги е чул, като че разказвачът не се е обръщал към него, а към някой друг, някой, който е седял вместо Давид! Как ставаше това? И защо? И то точно с човека, когото тези разкази засягаха, и то как, истории, в които трябваше да се търси всичко изгубено във веригата от ужасни събития; необикновените преживявания и живите спомени за мъртвите да се свържат с онова, което ставаше в града през тези четири години, защото съзнанието успокоява, истината отваря очите във времето, което идва и в което за нас трябва да се намери място. Но не! И това нямаше значение за Давид. Просто: нищо не се е случило, историята, която слуша, е измислена и всичко, което се споменава в тази история е лъжа, обикновена фантазия, в нея липсва онова, което би го накарало да повярва, че разказите са поне възможната реалност, през която е преминал градът и жителите му, когато Давид никъде го е нямало…
А го имаше.
Пет години се криеше в някаква напусната изба в Кръчмарица, може би и в овчарските колиби, където децата се крият от дъжда. В града се върна, когато бомбардировките престанаха съвсем и беше освободена цяла Крайна. Разказват, че преди бягството си в Кръчмарица, а е било още 1940 година, е казал:
„Евреите ще бъдат унищожени!“ – но никой не му повярвал, макар че скоро се потвърдили думите му.
Напразно Давид Леви беше търсен цели пет години. Искаха да го намерят, а по-късно да го хванат! И него да убият или набутат в лагер, което беше същото… А Левиеви още при първото нахълтване в къщата бяха убити, а къщата по-късно беше разрушена по време на една от бомбардировките.
Когато Давид Леви, бившият шеф на писарите в Съдебната палата и частен адвокат, четиридесетгодишен, обрасъл с брада и коса, се надвесил над огромната яма, където е била неговата къща и където е живеело многочленното му семейство, казват, че само се заклатил, а после като дърво се стоварил до ръба на ямата… с часове лежал така, мълчал… и като се вдигнал – вече не бил същият човек. Безсмислено гледал хората около себе си и не разбирал нищо от това, което по-късно са му говорили за събитията, които са се случили в града. После, след разказите на съседите-очевидци, се обърнал рязко и си отишъл. Никога и никой повече не го е виждал над огромната яма. Сякаш забравил, че съществува, че тук някъде се е издигал големият дом на Левиеви, пък и това, че известните Левиеви въобще са били живи, че и той е бил част от семейството, ерген, в младостта си добър атлет, който от Ада до Горен Шехер, без да му мигне окото и без да се задъха, дърпал лодка с доста момичета вътре посред бясната Върбас (и то срещу течението), като не заобикалял и най-опасните места… Такъв е бил Давид Леви, шеф на писарите в Съдебната палата, адвокат, страстен читател на книги по астрономия, който по положението на звездите панически пророкувал: „Евреите ще бъдат унищожени!“
„Тайнствен е езикът на звездите“, каза, като палеше нова ,Драва“. Стана от студения камък и ме прегърна. Стояхме насред полето, в невидимото, но шумно море от августовска трева, както винаги, когато Давид ме води тук под тополата, където лежим и очакваме вечерта, или ме вижда още отдалеч как се скитам в Предградията и из мъртвите гари, който ме опиваха със соята уронулост. Като ги гледам, си спомням как веднъж в един вагон, веднага след войната, пътувахме с майка ми и сестра ми. Беше много задушно, трета класа, бях притеснен от телата на жени, чиито лица не виждах, защото бяха омотани във фереджета, клатехме се и нищо не говорехме, а под нас колесата тракаха тромаво и всичко миришеше, гледах в краката, обути в гуменки на „Бата“, повръщаше ми се, зле ми беше, а после един леко оплешивял и риж човек завика: Урааа! Атакаааа! и се хвърли между онези гуменки, на устата му изби пяна и той започна да пее, да пълзи, като влачеше след себе си несъществуваща пушка, и някой каза Ключ! Дайте в ръката му ключ! Получил е нервна криза! и го хванаха, а той се дърпаше и хвърляше насам-натам, така че трима едвам го усмириха и някой му стисна в ръката ледения метал и той наистина дойде на себе си, докато онези жени хълцаха и плачеха… сега тези релси са обрасли с трева, а аз съм пътувал по тях, и се чудех: как така нещо го има, а после го оставят да изгние, като че никога не го е имало, и по призрачния вид на вагоните, по знамената от паяжини, който се виеха по разбитите им прозорци, и по това как лежат на релсите без колеса – по всичко разбирах колко отдавна съм пътувал, че е минало много време и че светът непрестанно се мени.
Рано сутрин се надигаше от полето, първо малък и потънал в тревата, а после все по-голям, като черен пласт, който се движи, който ви е видял, колкото и да сте умрели – няма да му се изплъзнете. Такъв беше Давид Велики. Обичаше не само мен, обичаше всички. Дори тези, който жестоко му се подиграваха. На другия ден, ако ги срещне, им прощаваше номерата. „Какво пък“ – вдигаше рамене – „нека се смеят, нека. Живот без смях щеше да бъде толкова досаден.“ – и с това въпросът се приключваше. Никого не гонеше, нито наказваше. А можеше да го направи. Имаше сила да иска сметка от цялата банда контета, можеше да свали с един удар тромавия Мучо с голямата глава – а този години му тровеше живота, от паленето на хартия между пръстите на краката, когато намери Давид да спи някъде (това се наричаше „гоня велосипед“), до пропадането на добрия колос на изгнила греда в къщата в Лауш, греда, която самият Мучо с ортаците си е поставил малко преди идването на Давид Велики, така че нещастникът почти целият да се провали, а те да побягнат – винаги бягат така, а после разправят за още една Давидова наивност и за силата на Мучо…
Макар по правилата на жестоките игри Давид Велики да беше градският глупак, странно защо той никога не се сприятеляваше с глупаците, никога не се вреше между тях, никой не го беше виждал с тях. Ичи-ичи, Мърмак Йорцула, шивачът Йово Трубаич, прочутият скитник Зекило, неразделните Кубе и Хабе, малкият и подвижен Грък, късогледият Фараон – това не бяха Давидовите приятели. Още нещо – никога и никой не го е виждал пиян, неопран, небръснат, запуснат; това, с което бе облечен, беше винаги окърпено и чисто. Живееше сам в къщичка край Върбас, до Старчевица, до полето и покоя на овощните градини. Тази приятна къща Давид Велики постоянно измазваше с хоросан и вар, сменяше оградата. Имаше голямо куче, а прекара и ток. От улицата можеше да се види как Давид работи нещо по къщата, приготвя вечеря или седи на масата и чете книга… по астрономия сигурно!
Нито веднъж не успях да го уговоря да отпочинем на стената на еврейското гробище. Тук, под масивните черни мрамори, лежаха толкова Левиеви – всички, които са починали преди войната. Никога! Дойдеме ли до гробищата и арката над техния вход, Давид Велики изведнъж ускорява крачка и обръща глава към нашите къщи или към Кнежополска улица, като че се приближаваме към нещо страшно, което не може дори да се погледне, макар че то е всъщност остатък от минала действителност, която има своя красота и непреходни спомени – а те принуждават точно него да се докосва до тях, защото: Давид живееше, те дълго са го чакали, неговата сянка, молитва, думи. Не, не и не! Само това не!
„Не там.“
„Защо?!“
„Няма да ходим там!“ – спира се на прашния път, опира се на тоягата си, облечен в своите зимни дрехи, замисля се, обронва глава върху гърдите си – тогава решително казва: „Няма да ходим там!“
Трябва да го слушам. Връщаме се към Кнежополска, спираме до къщата на Симо. Знанията на Давид за звездните пътеки и Слънцето са неизчерпаеми, а мистериозната Халдея е унесът, в който пристъпваме като в дълъг и прекрасен сън, защото там, изглежда, са знаели „езика на звездите“.
„Съществуват три неща“ – говори ми Давид Велики, загледан в небето, с нова „Драва“ в ръка. „Вселената, Земята и Човекът. Така казва „И Дзин“ – книгата на промените. Основата на всичко е движението – тао. В Десетте глави на „И Дзин“ Вселената е единствената цялост в безкрайните промени и има циклична пътека, на която се сменят Слънцето и Луната, светлината и тъмнината, животът и смъртта. Но, Мирко, ти трябва, както и аз, да се опиташ да осъзнаеш лесното и простото, защото всичко на този свят е трудно и сложно. Запомни: трудно и сложно. И ин, и ян са игра, а какво е животът, освен една игра?! – но, трудна и сложна, и кървава – а това ще разбереш едва когато откриеш причините за сложното и трудното, ще ти стане ясно, че всичко на този свят се развива по утвърдени закономерности, които ти не можеш да промениш. Човекът е тук, за да разгадае закономерностите. Ето сега звездите и на мен, и на теб нещо приказват и аз се кълна, че онези старци от Ефрат и Тигър са слушали звездите, а аз слушам халдейците, и пред теб, като жив свидетел, събличам палтото си и се кланям доземи!“
Слушам го, гледам, чудя се…
Над нас се отваря небето. То вече не е нямо, свързано е с мен и всички възможни събития на земята. Давид Велики така страстно, така неоспоримо ме уверява, че всяко нещо на този свят е преплетено с милиони връзки, на който почива и който държат това нещо; всичко, което е Човекът и извън него. Но това е (започвам да схващам) само привидно, а истината е: Всичкото е Човекът и неговият свят… и си представям, почти виждам, на небето, над звездите, които действително се движат и пътуват, човешко същество, което държи в ръцете си целия този измамен хаос, на конци, на всеки пръст по милиард конци, мърда пръсти и всичко го слуша безгласно, стреми се към някаква цел, а когато изчезне, освобождава простор за нещо друго, а то, в цялостната последователност от събития, ще има своя цел и живот, защото в негов ущърб ще е, ако бъде нарушено съвършенството и настъпи разруха, вселенска бъркотия, от чиято картина ме обхваща ужас. Това, което виждам тук, като седя до Давид Велики на улица „Бегова нива“, никога и никой не е виждал – зад затворените си очи проглеждам в катаклизма, който ще бъде предизвикан от малка грешка в мърдането на пръстите на онова същество, а то е като грешно отсвирване на нота в неизмеримо хармоничния свят, и светове…
„…нито с „Тибетската книга на мъртвите“ не можем да се шегуваме…“
Не мога да го слушам повече!
Всичко ми се е объркало в главата!
Но той продължава да говори, вдига тоягата си и показва това или онова съзвездие…
Днес е работил в Чесма, в къщата на Венцеслав Варунек, но не е уморен. И вече си представям когато се връща вкъщи, при своя вълчак, как си пере дрехите и сяда да вечеря, а вечерята му е в торбичка, която виси на рамото му и я носи от Варунек (дали са му я, за да не се задържа дълго там) – ляга на дългия и широк нар, който е сковал самият той, защото за Давид Велики беше трудно да се намери креват, а преди да заспи, пак ще прочете няколко страници от някоя книга по астрономия. В къщата на родителите си е имал и телескоп, казват, че бил много скъп и че такова нещо тогава никой в града не е притежавал… и ще заспи Давид сън блажен…, призори, като нахрани кучето, ще тръгне през покритите с роса ливади, ще уплаши птиците – право у Венцеслав Варунек – да дялка дървения материал, да бърка хоросана, да реди керемиди, изкусен майстор е, чудесно му плащат, защото само при него важи правилото: „Не поправям нищо след некадърни майстори, а почвам наново!“. Такъв майстор беше. Толкова го търсеха, молеха, вдигаха му цената и пак не можеше да отиде при всеки – той, виенският студент, пражият дипломат, началникът на Съдебната канцелария, частен адвокат, страстен читател на книги по астрономия, атлет, който се стреми да не изостане от Шарл Боайе. Казват, че момичетата са били направо луди по него, а особено някоя си Олга Похорски, и то така, че и дори такъв, какъвто се върнал от Кръчмарица, веднага го намерила в града, хвърлила му се на врата, силно го прегърнала, хълцайки: Давиде! Давиде!, но той стоял, без да му трепне мускул на лицето, без да се развълнува, че я вижда, или разсърди, че се хвърля на врата му – бил съвсем равнодушен!
„Аз съм, Давиде, Олга… твоята Олга… Похорски!“ А на това Давид, като гледал наоколо с угаснал поглед – сцената е била на улицата пред хотел „Палас“, отвърнал: „Не Ви помня, госпожице… Никога не съм познавал Олга Похорски и никога не съм Ви виждал…“, после бързо обърнал гръб на изуменото момиче и тръгнал през Покрития пазар към Кастел, за да седи над Върбас и да планира своя бъдещ живот… Викали са го и в Съда, споменавали са му за Съдебната канцелария и за отлично положената му адвокатура, но Давид отказал! „Каква канцелария?! Каква адвокатура?! Какво общо имам с това?!“ – а онези не се отказали, защото ставало дума за добър професионалист, но – напразно!
Наистина: когато Давид Леви станал от ямата, на чийто край е пролежал една малка вечност, това вече не е бил Давид Леви, а Давид Велики. И започнали подигравките. Всичко обаче е било до едно време. Ето как е станало. И защо. Давид имаше огромно куче, сам го беше отгледал от мъничко до пес, който с лая си всяваше страх и трепет, и не само с лая, а и с вида си – беше като планина, от чиито лапи е невъзможно да се отскубнеш, Давид се гордееше с това свое куче, а по празник, когато не работеше, го извеждаше на разходка. Тогава всички онези циркаджии, който се шегуваха с него, се завираха в миша дупка.
И така, една нощ, било циганско лято, някой отровил кучето: в парче салам е било сложено стъкло и – край! Само тогава, казват, Давид Велики седнал на прага на къщата си, с кучето в краката му и гласно заплакал над животното, което вече го нямало, а после, за обща почуда, тръгнал да търси убийците. Пребил насред града Мучо и двама негови ортака – силата на Давид беше такава, че само с един удар съборил Мучо във витрината на Мършич, а онзи паднал върху сандъците с шарани. Давид скочил, грабнал най-големия шаран и с него започнал да налага Мучо и другарите му – било е смешно да се гледа как те тичат по „Господска“, а той ги настига и удря с шарана, с крака и със свободната си ръка – тичат, крещят и викат милицията, а главите им са покрити с рибена слуз… било е наистина смешно и дълго след това се говореше и повече никой никога не посмя да се опита да си направи шега с Давид Велики – случаят не е забравен!
„…а езикът на звездите е предназначен за човека. Когато събера достатъчно пари, за да мога да купя добър телескоп, от този камък ще ти показвам движението на звездите и ще ти обяснявам закономерностите в тези техни пътища. Случвало се е да попадна на някое определено положение, защото Вселената е едно голямо вретено, което се завърта постоянно. И това положение е мигът на истината за онзи, който е чул, когато звездите са проговорили. На теб, на мен, на всички. А звездите са приятели на хората… Старите халдейци на бреговете на Тигър и Ефрат са се ползвали с доверителната наклонност на звездите… глинените книги в библиотеката на крал Асурбанипал говорят ясно за това…“
Пали нова „Драва“, издухва дима в небето, кашля.
Ставаме.
„Ела и утре на полето“, казва, като си слага ръцете на рамото ми.
„Добре.“
И Давид Велики тръгва по прашния път, през светлата августовска нощ.
„Който знае езика на звездите, никога“ не е самотен.“
Тези негови думи съм запомнил.
Превод: Любослава Русева