Преди всичко трябва да призная, че ми липсва въображение. Измислената част от моите романи е минимална. В „Кралят на треските“ най-лудите пасажи са взети направо от действителността, включително и онези с колекцията черепи на представители на юдейския народ, сложени в стъкленици с надпис: „НОМО JUDEUS BOLCHEVICUM“ – една история колкото жестока, толкова и автентична. От „Монадологията“ на Лайбниц откраднах цял един текст за моя „Петкан или чистилището на Тихия океан“, а от „Великият Молн“ на Ален Фурние за моята „Кралят на треските“ онези сцени с битки между учениците, които по двойки, яхнали един другия, се бият по между си. Още повече, че голямо вдъхновение за тази последна моя книга съм черпил от Флобер, така че тя представлява истинска антология на този писател, със спомени от „Саламбо“ (набучените на кол деца), от „Легендата на свети Юлиян Гостоприемния“ (преследванията на Гьоринг) и от „Бувар и Пекисе“ (терминологията при отглеждане на пощенски гълъби, йерархията в чиновете на есесовските офицери и научното обяснение на расизма). Дори стигнах дотам да имитирам всеизвестната и дълга фраза за брачната торта, сервирана на сватбата на мадам Бовари. Аз съм като крадлива сврака. Събирам каквото ми хареса оттук и оттам, за да го струпам в гнездото си. Важното е оттук нататък да вдъхна живот на тези толкова разнородни неща.
Всичко е въпрос на среда. Трябва, като порът, който се готви да роди. да успееш да създадеш своя крипта. Имам щастието да живея сам в една голяма къща, в провинцията (долината на Севреж). Намеря ли сюжет, отдавам се на работа. Събирам в мансардата, място което използувам като работен кабинет, книги, изрезки от вестници, документи, всичко, засягащо моята тема. За „Кралят на треските“ прелистих всичките 42 тома от Нюрнбергския процес, разни наръчници за лова (на немски), наръчници за военната гълъбопоща, а да не говорим за всичките материали на един издател от Кьонингсберг, избягал в Мюнхен – специалист по народните обичаи на Източна Прусия, който успях да открия. Установих също така връзката с бившите ученици на „Наполас“ и прекарах три дни в селото, в което се бе оттеглил старият шеф на тези нацистки деканати, вече раздавач на кока-кола. Срещнах се дори и с Балдур фон Ширах. Накрая моята мансарда се превърна в кътче от Източна Прусия. Бих могъл да ви приготвя всички тамошни специалитети, да ви разкажа пикантни местни истории и да ви покажа върху печатаните преди 1945 г. карти и най-малките селца, вече станали славянски. И всичко това, без кракът ми да е стъпил в тази страна, а не ми и трябва. Когато след четиригодишен труд, доведа книгата към края ѝ, за няколко часа напускам мансардата си, за да покопая в градината, да подрязвам дърветата или да проявя няколко снимки. Създавам романа в един климат на настойчивост, както се строи къща, в която ти става все! По-приятно да живееш, така че когато и последния лист се обърне, ми е болезнено трудно да изляза и да се намеря пак под дъжда и вятъра.
Трябва да призная, че писането на романи не беше истинската ми любов. Мечтаех за философска кариера, но след като с Мишел Бютор отпаднахме от конкурса за лекторско звание, избрах, като друг начин да правя философия, литературата. Оттук нататък единствения ми проблем с литературата бе от педагогическо естество: как да направя по-достъпни, по-увлекателни тези трудно разбираеми неща, които имам да разкажа. Не искам и да чуя за „въображаемата мечта на Флобер да напиша един роман без сюжет, базиращ се само на силата на стила, защото всъщност Флобер прекара своя живот в скубане на косите си пред невъзможността да намери сюжети, позволяващи му да изобрази онова, което имаше да каже.
Нищо от онова, което пиша не е случайно. Не избирам произволно нито една подробност, дори и цвета на косите на моя герой. За да успеят романите ми да изпълнят предназначението си на сонда, служеща ти, за да пробиеш с нея реалното и да проникнеш в това, което се крие под него, трябва да представляват абсолютна компактност, един „образ“, чиито части са свързани хармонично помежду си.
Една от моите тайни е, че пиша края на романа преди началото. Това преди всичко ми позволява предварително да знам накъде вървя и второ да не рухвам по пътя. Няма нищо по-тъжно от романи, които започват прекрасно, а накрая издъхват като балони. Лично аз, ако е нужно някъде да не успея, предпочитам то да е в началото. Винаги се стремя към един силен край. Творбата винаги е съставена от два склона, разделени в средата от една кризисна ситуация (избухването на войната в „Кралят на треските). За да постигна това равновесие, е достатъчно да работя и върху двата склона едновременно. Ако е необходимо, не се поколебавам да пиша книгата от края към началото. Една от любимите ми техники е „хитрото обръщане“. Знаете ли, Валери твърдеше, че обръщайки наопаки „Размислите“ на Паскал, им придава една по-истинска дълбочина. Вземайки например всеизвестната фраза: „Вечното мълчание на безкрайния Космос ме плаши“, я превръща в „Мигновеният звук на малкото кътче ме окрилява“. Повярвайте ми, това е една много конструктивна и същевременно забавна техника. Но за прототип на прототипите е проксизмът на алхимията на думите, който срещаме в „Изкуството на фугата“ на Йохан Себастиан Бах. Знаейки, че при писането на последната Фуга от тази последна творба, намериха композитора мъртъв и че от свръхсуета тази Фуга беше написана върху немските ноти В.А.С.Н. трябва да признаем, че в цялата история на музиката няма нищо по-силно, по-романтично и непримиримо.
Когато Наполеон е искал да повиши някой войник в генералски чин, го е питал дали е късметлия. Бил е напълно убеден, че късметът е необходима добродетел за един генерал. Така един романист също трябва да бъде късметлия.