Планирането на книгата предхожда самата книга. Попълвам кръстословица като избирам случайно квадратчетата. Пиша думите върху картончета и подреждам картончетата, докато книгата се завърши. Работното ми време е еластично, но съм схоластик що се отнася до моите оръдия: картончетата ми са от типа „бристол“ с редове, моливите ми са добре подострени, не много твърди, но непременно с гумичка в горния край.
Недостатъка ми като писател е в това, че нямам естествен речник. Странно е да го призная, но е истина. Едното от моите две оръжия – матерния ми език – не мога да използувам и то не само защото нямам руска читателска публика, а и защото вълнението от лексикалната територия на руския език малко по малко изчезна, откакто през 1940 година започнах да пиша на английски. Второто ми оръжие – твърдия ми английски – е нещо изкуствено, което може да е достатъчно, за да опиша един залез или едно насекомо, но което не може да прикрие беднотата на синтаксиса или на изказа, когато ми е нужно да намеря думите, които ще направят разстоянието от едно мазе до един магазин по-кратко. Старият Ролс Ройс не винаги е за предпочитане пред една проста джипка.
Има доста писатели, които обичам, но няма да спомена, защото анонимната наслада не ранява никого. Много от признатите писатели просто не съществуват за мен. Имената им са издълбани върху празни гробове, книгите им са чучела, нули, що се отнася до моите читателски предпочитания. Брехт, Фокнър, Камю и много други не означават нищо за мен и се чувствувам принуден да воювам срещу един заговор против ума ми, когато виждам как предизвикателно се определя от критици и писатели като значителна литература съвкуплението на лейди Чатърли и небрежният абсурдизъм на господин Паунд.
Обратно на тях Борхес, доколкото си спомням, въпреки че съм го чел в превод, не използува трикове. В крайна сметка неговите нежни, кратки истории и миниатюрните му Минотаври нямат нищо общо с огромните машини на Джойс. Пък и не намирам много загадки в „Одисей“ – един от най-ясните романи. От друга страна мразя „Бдение над Финеган“, където разпространяването на езикови ракови клетки не е изкупление за скучното настроение на фолклора и лесната, прекалено лесна алегоричност.
Нищо не съм научил от Джойс. В нищо не ми е повлиял. Първият ми допир с „Одисей“ беше през 1920 г. в Кеймбриджкия университет, където един мой приятел – Питър Мрожовски – донесе от Париж негов екземпляр и се опита да ми прочете един-два пасажа от монолога на Моли, които entre nous soit dit са най-слабата глава на книгата. Само петнадесет години по- късно, когато вече бях оформен писател, и без желание да науча или да отуча каквото и да било, прочетох „Одисей“ и безкрайно ми хареса. Към „Бдение над Финеган“ съм безразличен, както и към всяка местна литература, написана на диалект, дори и когато е диалекта на един гений.
Пушкин не ми е повлиял повече, отколкото е повлияла на Толстой или на Тургенев чистотата на неговото изкуство. Що се отнася до Гогол, внимавах да не науча нещо от него. Като учител той е хитър и опасен. В най-лошите си моменти – например, когато пише всичко онова за Украйна – той е недостоен писател. В най-добрите си – е несравним и недостижим. Х. Дж. Уелс, голям артист, беше любимият ми писател, когато бях дете. Историите му са много по-добри от всичко, което би могъл да произведе Бенет или Конрад, или който и да е друг от съвременниците му. Социологическите му разсъждения, разбира се, могат да бъдат отхвърлени, но идилиите му и полетите на неговото въображение са изненадващи.
Съпругата ми и аз знаем и можем да четем на английски, руски, френски, и до известна степен на немски и италиански, така че мога да сравнявам преводите на книгите ми дума по дума. Що се отнася до преводите на моите книги на турски или на японски един господ знае какви катастрофи има на всяка страница.
Целта на критиката е да се каже нещо за една книга, която критикът е, или не е, чел. Критиката може да бъде конструктивна в смисъл, че дава на читателите, включително и на самия автор, някакви сведения или за остроумието на критика, или за честността му, или и за двете заедно.
Книгата, с която бих искал да ме запомнят, е тази, която пиша сега, или тази, която мечтая да напиша. В действителност ще ме помнят с „Лолита“ и с моята студия за „Евгений Онегин“.
Лолита е известната, не аз. Аз съм един мрачен писател, с име, което трудно се произнася.