FАСТОТUМ

Чарлз Буковски

(откъс)

Майка ми се хвана на работа. Започваше още на другия ден. Така вече можех да разполагам с цялата къща. След закуската и след като родителите ми заминаха по службите си се съблякох и полегнах. Ударих една чекия и после се захванах да отбелязвам в стара ученическа тетрадка точния час на прелитането на самолетите, които чувах над главата си. Украсих разписанието си с няколко приятни, мръсни рисунки. Знаех, че баща ми щеше да поиска невероятни цени за наема, храната и прането и щеше да ме декларира пред данъчните служби като зависим член от семейството. Въпреки това, нямах никакво, ама никакво желание да търся работа.
Чувствувах се особено. Сякаш черепът ми бе направен от памук или в най-добрия случай беше един малък балон, пълен с въздух. Усещах вакуум, някакво празно пространство в ума ,си. Нищо не разбирах и затова спрях да мисля. Беше ми удобно – състояние не предизвикващо у мен никакво напрежение, никакъв стрес. Слушах симфонична музика и изпушвах цигарите на баща си.
Станах и отидох в предната стая. В една къща до отсрещния ъгъл на улицата видях млада домакиня. Носеше къса тясна кафява дреха. Виждах всичко под полата ѝ. Наблюдавах я зад пердетата на прозореца с очи приковани върху бедрата. Възбудих се. Ударих още една чекия. Изкъпах се, смених си дрехите, изпуших още един пакет цигари. Към пет часа излязох за големичка разходка. Вървях почти около час.
Когато се върнах, родителите ми се бяха прибрали и вечерята беше почти готова. Затворих се в стаята си и зачаках да ме повикат. Извикаха ме.
„И така, какво стана?“ – попита баща ми. „Намери ли си работа?“
„Не.“
„Който наистина иска да работи, лесно намира работа.“
„Може би си прав.“
„Не мога да повярвам, че си мой син. Нямаш никаква амбиция, никакъв мерак, за нищо. Как, по дяволите, мислиш, че ще излезе нещо от теб?“ Пъхна една вилица грах в устата си и пак заговори.
„Какъв е този дим тука? Пфу! Лисици да ловиш.“

* * *

На следващия ден ги изчаках да тръгнат преди да съм станал. Като чух вратата да се затваря, изтичах до предната стая и пак се настаних зад пердетата. Домакинчето беше отново там, седнало на стълбището в двора. Носеше нова дреха, още по-открита от предишната. Гледах я продължително и чекията този път беше бавна и сладостна.
Изкъпах се и се облякох. В кухнята намерих няколко празни бутилки, които занесох на бакалина и смених за шепа центове. Влязох в един бар на централната улица и си поръчах бира. Беше пълно с пиандета, които крещяха, смееха се и пускаха музика от джу-бокса. От време на време барманът оставяше пред мен чаша бира. Някой черпеше. Пиех. Започнах да заговарям съседите.
По едно време хвърлих поглед навън. Почти се свечеряваше. Бирите се трупаха пред мен една след друга. Дебелата собственичка и младото ѝ гадже бяха печени, приятелски настроени хора.
Един мъж ме предизвика и излязохме навън, за да се бием. Боят беше гола вода. Двамата бяхме толкова пияни, а и асфалта на улицата имаше такива огромни дупки, че постоянно се спъвахме и падахме. Теглихме му една майна…
Събудих се много по-късно в мазето на бара, цялото олепено с червен плат. Станах и погледнах наоколо. Нямаше никой. Част беше 3:13 сутринта. Опитах се да отворя вратата. Слава богу беше отключена. Откраднах една бутилка бира, една пура, една торбичка пелети и се настаних на бара възможно най-удобно. Когато свърших бирата, отворих бутилка водка и бутилка уиски като ги забърках с вода. Пуших още пури, ядох телешко от консерва, пелети и варени яйца.
Пих до пет часа сутринта. После станах, почистих бара, оправих всичко и си тръгнах. Едва бях успял да направя десет крачки и видях да се приближава една полицейска кола. Следваха ме известно време и на пресечката спряха до мен. Ченгето извади кратуната си от прозореца. „Ей, приятел!“
Светлините им падаха направо в очите ми.
„Какво търсиш тук?“
„Отивам си в къщи.“
„Наблизо ли живееш?“
„Да.“
„Къде?“
„2122 Локууд авеню.“
„Какво търсиш по това време в бара?“
„Чистех го.“
„Влез вътре.“
Влязох.
„Покажи ни къде живееш!“
Заведоха ме до вкъщи.
„Сега излез и натисни звънеца!“
Излязох, тръгнах по улицата, стигнах до верандата и звъннах. Никой не отговори.
Звъних няколко пъти. По едно време вратата се отвори. Баща ми и майка ми стояха на прага по нощници.
„Ти си пиян.“ – изрева старият.
„Да“.
„Къде си намерил пари, за да пиеш? Та ти нямаш пукната пара!“
„Ще си намеря работа.“
„Ти си пиян до козирката! Вониш на алкохол от десет метра. Синът ми е пияница! Синът ми е един проклет, изтърван алкохолик!“
Косите на главата му се бяха изправили в налудничави кичури. Веждите му – разрошени, а мутрата му – подута от съня и почервеняла от гняв.
„По-тихо бе, татко. Какви са тия работи? Не съм убил човек!“
„Това е същото и дори по-лошо.“
„… ох, дявол да го вземе…“
И изведнъж се издрайфах върху персийския килим в хола. Майка ми изпищя. Татко се нахвърли върху мен.
„Знаеш ли какво правим с кучетата, които серат по килимите?“
„Да.“
Хвана ме за врата. Притисна ме силно, за да ме принуди да превия кръста си. Опитваше се да ме накара да падна на колене.
„Ще ти покажа аз!“
„Недей…“
Носът ми почти се допря до повърнатото. Събрах сили и скочих. Прицелих се в дебелия му корем и му ударих съвършен юмрук. Той се преви и падна в канапето. Хвърлих се след него.
„Ставай.“
Не мръдна. Майка ми започна да кряка: „Удари баща си! Удари го! Удари баща си!“
Налетя като ериния и одра бузата ми с ноктите си.
„Ставай.“ – казах на стария.
„Удари баща си!“
Пак се Нахвърли, за да ме разкъса. Обърнах се да я погледна и ме улучи по другата буза. Кръвта течеше по шията ми, напояваше ризата, панталона, обувките ми, килима. Тя свали ръцете си като ме гледаше зяпнала.
„Свърши ли?“ – я попитах.
Не отговори. Като се връщах в стаята си, мислех, че трябва непременно да си намеря работа.

* * *

На следващата сутрин пак изчаках да тръгнат, за да изляза от стаята си. Взех вестника и започнах да търся в обявите. Лицето ме болеше дяволски, още ми се виеше свят. Отбелязах няколко обяви, избръснах се доколкото можех, взех 2-3 аспирина, облякох се и излязох.
Застанах на булеварда и зачаках да спре някоя кола. Мина доста време, докато спре някой.
„Хънк!“ – чух да ме викат.
Беше един мой стар приятел, Тими Хънтър. Бяхме колеги в колежа на Лос Анджелос.
„Как я караш, Хънк?“
„Търся работа.“
„Аз смятам да дръпна към Южна Калифорния. Какво по дяволите е станало с мутрата ти?“
„Една госпожа имаше малко по-остри нокти.“
„Наистина ли?“
„Да, наистина. Тими, трябва да пийна едно.“
Тими внезапно удари спирачки пред един бар. Влязохме и той поръча две бутилки бира.
„Каква работа търсиш?“
„Мога да стана морски агент, момче за всичко, портиер, каквото и да е, не ме интересува.“
„Слушай, имам запазени малко дребни в къщи и знам едно добро местенце в Иглууд. Тръгваме ли?“
Той живееше с майка си. Когато ни чу да влизаме, възрастната дама вдигна очи от вестника:
„Хънк, да не ми напиеш пак Тими.“
„Как сте, госпожо Хънтър?“
„Последният път, когато излязохте заедно ви вкараха в затвора.“ Тими остави някакви книги в стаята си и излезе.
„Хайде, ще тръгваме ли най-после?“ – каза.
Барчето беше обзаведено в хавански стил. Един мъж говореше по телефона: „Изпрати някого да вземе камиона. Не мога да карам, ти казвам, фиркан съм. Да, бе, педераст, знам, че ме уволняваш! Ще изпратиш ли сега някой друг педераст да прибере скапания ти камион?“
Пиехме и Тими плащаше. Приказвахме си тихо и спокойно. Една блондинка ми хвърляше коси погледи и ми показваше бедрата си. Ти Ми не си затваряше устата. Говореше за колежа: как криехме в долапите бутилките, за Попоф и дървените му оръжия; за Попоф и истинските му оръжия; за тогава, когато изтърбушихме дъното на една лодка, в Уестлейк и тя потъна; за стачката на студентите…
И питиетата не преставаха да пристигат. Блондинката тръгна с някакъв друг. Джу-боксът свиреше. Тими говореше. Свечеряваше се. Излязохме, за да потърсим друг бар. Часът беше десет. С голям зор се крепяхме на краката си. Улицата беше пълна с коли.
„Виж, Тими, трябва да се съвземем малко.“
Видях я пръв. Една морга, приличаща, на дом в колониален стил, с огромни прожектори, които я осветяваха и една широка бяла стълба към верандата.
Качихме се до средата на стълбата. Помогнах на Тими внимателно да се настани върху едното стъпало. Изправих му краката и скръстих ръцете му върху гърдите. И аз легнах в същата поза малко по-долу от него.

* * *

Събудих се в непозната стая. Бях сам. Зазоряваше се. Беше студено. Бях останал само по бельо. Опитах се да размишлявам. Станах от твърдата дървена пейка и се приближих до прозореца. Той имаше дебели железни решетки. Видях Тихия океан да се простира пред мен. (По някакъв много странен начин бях се намерил в Малибу). Пазачът пристигна час по-късно, подрънквайки с цинковите табли и чиниите. Остави ми закуската. Нахраних се, слушайки вълните на Тихия да се разбиват в брега.
Четиридесет и пет минути по-късно ме изведоха навън. Видях няколко мъже с белезници на ръце да стоят подредени един зад друг. Наредих се накрая на опашката и подадох напред ръцете си. Пазачът каза: „Ти – не!“ На мен оказаха честа да сложат отделен чифт белезници. Натикаха ме в една полицейска кола и потеглихме.
Пристигнахме в Калвър сити и паркирахме зад Съдебната палата. Влязохме през задния вход, но седнахме, на първия ред в залата. Махнаха ми белезниците. Огледах се за Тими, но никъде не го видях. Както най-често става, чакахме доста, докато пристигне съдията. Моето дело беше второ по ред.
„Обвинен сте в пиянство на публично място и в препречване на уличното движение. Десет дни или тридесет долара глоба.“
Признах вината си, въпреки че не ми стана съвсем ясно какво имаше предвид с това „препречване на движението.“
Ченгето ме съпроводи и ме тикна пак в колата. „Леко се отърва, момче“ – каза. „Успяхте да блокирате колите на една миля разстояние. Това беше най-голямото задръстване в историята на Инглууд.“ А после ме закара в затвора на щата Лос Анджелос.

* * *

Същата вечер се появи баща ми с тридесетте долара. Когато тръгнахме, очите му бяха насълзени. „За резил ни направи – мен и майка ти“. Доколкото разбрах, някакъв негов познат – кука беше го попитал: „Господин Чинаски, какво търси вашият син тук?“
„Не мога да ти опиша колко се засрамих. Само си мислех, че синът ми, моят собствен син е в затвора…“
Отидохме при колата и влязохме вътре. Тръгнахме. Той плачеше още. „Сякаш не е достатъчно това, че отказа да воюваш за Родината си…“
„Психиатърът каза, че съм негоден.“
„Синко, ако не бях участвал в Първата световна война, нямаше да се познавам с майка ти и нямаше никога да си се родил.“
„Имаш ли цигари?“
„А сега виждам детето си в затвора. Ще умориш майка си.“ Приближихме се до едни евтини барове в долната част на Бродуей.
„Да отскочим ли да пийнем нещо?“
„Кво?“ Имаш нахалството да искаш пиене след вчерашните ти срамотии?“
„Сега най-много ми е нужно.“
„Гледай да не кажеш на майка си, че си искал да пиеш веднага след затварянето ти за пиянство, чу ли!“ – ме предупреди той.
„Не бих се отказал и от една готина путка.“
„Кво?“
„Викам, че ми се ще и една путка. Едно спешъл ебане ще ми се отрази добре.“
За малко да минем на червено. Известно време никой не проговори.
„А, да не забравя.“ – каза той накрая. – „Предполагам разбираш, че глобата от тридесет долара влиза в сметката ти за наем, храна и т.н., разбрано?“

* * *

Хванах се на работа в един завод за автомобилни части на Улицата на цветята. Началникът беше висок, грозен мъж без никакъв задник. Всяка сутрин ми даваше отчет дали е чукал жена си предната нощ.
„Вчера я разкъсах. Уреди най-напред поръчката на братя Уйлямс.“ „Свършиха ни калниците К—3.“
„Кажи да ни пратят.“
Попълвах фактурата.
„Вчера пак я чуках.“
През това време аз уреждах поръчката на братя Уйлямс, подпечатвах опаковките, изчислявах пощенските разходи.
„И беше едно много успешно ебане, да знаеш.“
Той имаше сламени мустаци, сламена коса, но му липсваше задник. „Когато, свършихме тя отиде да пикае.“

* * *

Сметката ми за наема, храната, прането и т.н. беше стигнала до такива размери, че ми бяха нужни няколко седмични надници, за да се разплатя. Останах вкъщи; докато уредя всички сметки и веднага след това си събрах багажа и офейках. Цените в дома на баща ми бяха много скъпи за джоб като моя.
Намерих един пансион близо до работата. Преместването беше съвсем лесно. Цялото ми имущество едва напълни един куфар.
Хазайката ми се казваше мама Шрейндър. Косата ѝ бе боядисана в червено. Тялото ѝ все още го биваше, златни зъби пълнеха устата ѝ, а имаше и едно възрастно гадже. Първия ден ме извика в ранни зори е кухнята и ми каза, че ако храня кокошките ѝ, ще ме черпи по едно уиски. Разбира се, побързах да ги нахраня, после се върнах в кухнята и почнах да пия с мама и гаджето ѝ Ал. Вече бях закъснял цял час за работа.
Втората вечер някой почука на вратата ми. Отворих и видях една дебелана на около четиридесет и пет. Държеше бутилка вино. „Живея в съседната стая и се казвам Марта. Чувам музиката, която пускаш ден и нощ и рекох да ти донеса нещо за пиене.“
Марта влезе в стаята ми. Носеше широк, зелен пеньоар и след 2-3 чашки вино започна да ми показва краката си.
„Имам хубави крака.“
„Аз съм от типовете, които много си падат по краката.“
„Хайде де! Погледни и малко по-нагоре.“
Бедрата ѝ бяха бели, дебели, отпуснати, с лилави разширени вени. Марта сметна за своя дълг да ми разкаже историята на живота си.
Беше проститутка. Правеше пиаца по баровете. Главният източник на доходите ѝ бе собственикът на един супермаркет. „Дава ми ги на ръка. Влизам в магазина му и взимам каквото си искам. Продавачките не ми казват нищо, той е уредил да не ме закачат. Не иска жена му да научи, че чукам по-добре от нея.“
Марта стана и пусна радиото. До дупка. „Танцувам хубаво“ – каза. „Виж колко хубаво танцувам.“
Рипаше в палатката на роклята си и размахваше дебелите си крака наляво и надясно във въздуха. Направо цирк! Набра роклята си около кръста и въртеше задник пред лицето ми. После я смъкна и остана само по гащи. След това и гащите се намериха на пода до роклята, а Марта се потеше правейки грациозни, според нея, пируети. Космите на путката ѝ почти се скриваха, от диплите на корема.
От потта гримът ѝ. се бе размазал. Изведнъж очите ѝ станаха като цепки. Аз седях в края на леглото. С един скок се намери върху мен преди да успея да мръдна. Устата ѝ натискаше моята. Миришеше на лук и (поне така ми се стори) на сперма от 400 мъже. Слюнките ѝ течаха. Повдигаше ми се и я избутах по-далече. Падна на колене, смъкна ципа на панталона ми и взе падналия ми хуй с устата си. Смучеше, ближеше, бозаеше. Сивите ѝ къси къдрици бяха украсени с жълта панделка. Бузите и шията ѝ бяха пълни с пъпки и черни точки.
Стана ми; измуча и ме захапа. Изревах, грабнах я за косата и станах. Стоях, в центъра на стаята наранен и уплашен. Радиото свиреше симфония на Малер. Преди да се усетя пак го грабна с устата си. Стисна без милост ташаците ми с двете си ръце. Главата ѝ се движеше като луда машина. Накара ме да легна на пода, стискайки с огромна сила ташаците ми и хапейки безжалостно кура ми. Аха-аха, да го откъсне. Влажните звуци от смуканията ѝ се сливаха с хармоничните акорди на Малер. Чувствах се сякаш ме ръфа звяр. Хуят ми се издигна покрит със слюнка и кръв. Видя го ѝ съвсем подивя. Господи, изяждаха ме жив!
Ако се изпразня, помислих си безнадеждно, никога няма да си го простя.
Когато се наведох да я дръпна за косата, зъбите ѝ се забиха като пирони в измъчения ми кур. Изпищях, оставих я и паднах назад. Нямаше да ме изтърве от устата си. Бях сигурен, че целият пансион слушаше.
„НЕ!“ – извиках.
Настояваше с нечовешки бяс. Почнах да се празня. Беше, сякаш че смучеше вътрешностите на гущер хванат в капан. В манията ѝ имаше някаква доза лудост. Изпи с наслада спермата ми, дори направи гаргара дълбоко в гърлото си.
И продължи.
„Марта! Стига вече! Свърших!“
Не спираше за нищо на света. Беше се превърнала в една огромна всеядна уста. Смучеше члена ми безспирно. „НЕ!“ – извиках пак… Този път я изпи като сладолед ванилия със сламка.
Рухнах. Изостави ме като излишна дрипа и спокойно започна да се облича. Дори си тананикаше.
Когато в Ню Йорк казват „Лека нощ“
вече е сутрин.
Лека нощ, сладурче,
вече е сутрин,
лека нощ, бейби,
след малко ще мине млекарят…
Станах залитайки. Намерих портфейла си и ѝ дадох пет долара. Взе ги, мушна ги между циците си и си отиде танцувайки.

* * *

Бях поработил достатъчно и имах скътани пари за билет до друг град и една малка сума на първо време. Напуснах работата. Взех картата на Щатите и я проучих внимателно. Реших да отида в Ню Йорк.
Взех и малко уиски за из път. Когато някой сядаше до мен, дръпвах една стабилна глътка, за да мога да го изтрая. По едно време пристигнахме. Ню Йоркската гара се намираше на Таймс Скуеър. Тръгнах по улиците със стария си куфар. Свечеряваше се. Хората излизаха на потоци от подземните станции. Сновяха около мен, падаха върху ми с една ужасна сила като параноични насекоми без лице. Трупаха се и се блъскаха; издаваха страхотни звуци.
Скрих се зад една врата и допих останалото уиски. Продължах-пътя си с нови сили, бутах и настъпвах каквото попаднеше пред мен, докато съзрях един хотел на Трето авеню. Съдържателката му беше стара еврейка.
„Искам стая.“ – казах.
„Това, от което най-много имаш нужда е един нов костюм, момко.“
„Нямам пукната пара.“
„Казвам ти, страшна работа е. Мъжът ми има; шивачница тук отсреща. Ела да го видиш.“
Платих за стаята, оставих куфара и излязох с нея.
„Херман, покажи на младежа костюма.“
„А, браво, хубаво парче.“ Херман го изрови от една купчина дрехи. Беше тъмносин и доста похабен.
„Малък ми се вижда.“
„Не, не. Пасва ви.“
Излезе изпод тезгяха с костюма в ръка.
„Пробвайте сакото.“ Херман ми помогна да го облека.
„Виждате ли? Точно по вашите мерки… Искате ли да премерите и панталона?“
„Добре стоят.“
„Десет долара.“
„Нямам толкова пари.“
„Седем долара“.
Дадох му седем долара, взех костюма и отидох да купя една бутилка вино. Когато се върнах, заключих вратата, съблякох се и се готвех да се насладя на първия истински сън от доста време насам.
Седях на леглото и отворих бутилката. Сгънах няколко пъти възглавницата, за да стане на топка, поех дълбоко въздух и легнах в мрака, зяпайки през прозореца. За първи път от пет дни бях сам. Аз съм от хората, които разцъфват от самотата, за мен самотата е това, което са водата и яденето за другите. Цял ден сред тълпата ме омаломощава. Не се гордея с това, просто искам да кажа, че съм зависим от самотата. Мракът на стаята за мен беше пладне. Изпих една глътка вино.
Изведнъж стаята се изпълни със светлина. Чу се ужасен шум. Оказа се, че метрото тук беше на едно и също ниво с прозореца ми и току-що бе спрял един вагон.
Видях пред себе си около две дузини нюйорски мутри. Погледнах ги. Погледнаха ме. Влакът тръгна. Пак се смрачи. После стаята отново се освети. Погледнах пак лицата. Чувствувах се като в ада, осъден да виждам вечно едни и същи демонични видения. Всеки нов човешки товар беше по-грозен, по-жесток, по-параноичен от другия.
И кошмарът продължаваше: мрак, светлина; мрак, светлина. Отидох да си купя още една бутилка вино. Върнах се, съблякох се и се тръшнах в леглото. Влаковете идваха и си отиваха безспирно. Измъчваха ме хиляди малки дявол чета, които Великият Дявол ми изпращаше, защото не можеше вече да ги изтрае. Пиех.
Накрая станах ѝ откачих новия си костюм от гардероба. Облякох сакото. Стягаше ме непоносимо. Сякаш се беше смалило, откакто го купих. Изведнъж чух как шевът му се пука. Сакото се беше разпорило на две отзад. Изхвърлих остатъците му от себе си. Мушнах внимателно краката си в панталона. Отпред на дюкяна имаше копчета вместо цип. Като се опитах да го закопчая, задният шев се спука. Пипнах с ръка гащите си отзад…

* * *

Първите пет дни прекарах в скитане и зяпане. Две денонощия бях постоянно пиян. Напуснах хотела и отидох в Гринуич Вилидж. Една красива утрин прочетох в рубриката на Уолтър Уинчър, че О`Хенри имал навика да пише безсмъртните си творби на една определена маса в някакъв известен бар, където се събирали писателите. Намерех бара и влязох, търсейки кой знае какво.
Беше обед. Бях единственият клиент, въпреки безплатната реклама на Уинчър. И така, стоях съвсем сам между тезгяха на бара, едно огромно огледало и бармана.
„Извинете, господине, не можем да ви сервираме.“
Останах със зяпнала уста. Не можах да обеля нито дума. Очаквах някакво обяснение.
„Вие сте пиян.“
А не бях помирисал алкохол от цели дванадесет часа. Измърморих нещо за О`Хенри и си тръгнах.

* * *

Магазинът изглеждаше пуст. На прозореца висеше табелка: Търси се работник. Влязох. Един мъж с тънки мустачки ми се усмихна. „Седнете.“ Подаде ми един формуляр и химикал, за да го попълня.
„Завършили ли сте колеж?“
„Не точно.“
„Нашата фирма е в известен смисъл рекламна.“
„Сериозно ли?“
„Не ви ли интересува?“
„Вижте, аз рисувам. Бях художник, артист, разбирате ли? Останах без пари, вече не мога да продавам картините си.“
„Тук има много като вас.“
„Между нас да си остане, но и на мен тия типове ми късат нервите.“
„Не се притеснявайте, може да станете известен след смъртта си.“
И ми обясни, че в началото ще е необходимо да работя нощем, но има голям шанс да ме повишат.
Казах му, че обичам да работя нощем. Каза ми, че трябва да почна от метрото.

* * *

Чакаха ме две старчета. Намерих ги в депото. Подадоха ми няколко рекламни плаката и един малък металически инструмент, приличащ на отварачка за консерви. Влязохме в един вагон.
„Внимавай, за да разбереш как се прави“ – каза едното старче.
Качи се върху една празна седалка и лочна да отлепва афишите с отварачката си. А, хубаво, така трябва да се работи – помислих си. Всеки плакат бе закрепен с две железни щипки, които трябваше да се извадят, за да влезе новият плакат.
Дадоха ми и на мен да опитам. Щипките се съпротивляваха. Въобще не искаха да мръднат. Острите им краища ме режеха по пръстите. Изплесках се с кръв. След всеки махнат плакат идваше нов, който чакаше реда си. Една безкрайна тъжна история.
„Ню Йорк е пълен със зелени хлебарки.“ – каза единият дъртак.
„Айде бе, сериозно ли?
„Да. Сега ли пристигна?“
„Да.“
„Добре, не знаеш ли, че всички нюйоркчани носят по малко зелени хлебарки?“
„Не”
„Точно така е, приятелю. Едно маце снощи ми се молеше да ме изчука. Казах ѝ – не, бейби, за нищо на света не става.“
„Сериозно ли?“
„Точно така. Казах ѝ, че ще ѝ пусна, само ако ми даде пет долара. За да се съвзема след такова ебане трябва да кльопам бифтек от пет долара.“
„Даде ли ти ги?“
„Не. Предложи ми консерва от супа с гъби.“
Бяхме стигнали до края на вагона. Двете руини слязоха и тръгнаха към следващия, който беше на около сто метра. Намирахме се на четиридесет фута над земята и трябваше да пазим равновесие върху релсите на влака. Разбрах, че няма нищо по-лесно от това да паднеш и да си строшиш врата на цимента.
Излязох от вагона и почнах бавно-бавно да пристъпвам с отварачката и плакатите в ръце. Един влак, пълен с пътници, спря до мен. Единствената светлина, която ми показваше пътя, бяха фаровете му.
Влакът тръгна. Пак се озовах в пълен мрак. Нищо не виждах. Чаках.
Двамата старци изкрещяха: „Ела! Хайде, по-бързо. Имаме още много работа.“
„Чакайте, нищо не виждам!“
„Абе теб ли ще чакаме цяла вечер?“
Очите ми почнаха малко по малко да свикват. Вървях бавно, внимателно. Когато най-сетне стигнах до втория вагон, оставих плакатите на пода и седнах. Краката ми не ме държаха, треперех като лист.
„.Кво става? Кво ти стана?“
„Не знам.“
„Кво ти се случи?“
„Човек може да се претрепе тук.“
„Никой не се е убил досега.“
.„Е, тогава аз ще съм първият.“
„Абе, не се плаши. Само така ти се струва.“
„Знам. Как мога да се махна оттук?“
„Има една стълба по-нататък. Но трябва да преминеш през много релси. Трябва да внимаваш с влаковете.“
„Да.“
„И гледай да не стъпиш върху третата релса.“
„Защо?“
„Защото там минава токът. Тя е златната релса. Прилича на златна. Ще я познаеш.“
Излязох. Старчетата ме гледаха. Намерих златната релса. Вдигнах крака си колкото можех по-високо, за да я прекрача.
А после побягнах към стълбата. Тичах, падах, ставах. За щастие точно срещу станцията имаше отворен бар.

* * *

Работното време в завода за кучешки бисквити беше от 4:30 следобяд до 1 часа през нощта.
Дадоха ми мръсна бяла престилка и тежки ръкавици от дебел плат. Ръкавиците бяха изгорени и пълни с дупки. Пръстите ми излизаха от тях. Дойде един щърбав караконджул с мътно перде на лявото око, за да ми обясни какво да върша. Пердето беше светло зелено с тънки сини ивици.
Работеше там от цели деветнадесет години.
Отидох на работното си място. Чу се някаква сирена и машината включи. Кучешките бисквити се размърдаха. Кашата приемаше определена форма и влизаше в тежки металически тави с железни дръжки.
Вземах всяка тава и я пъхах във фурната зад мен. Преди да успея да се обърна, следващата беше пред мен. Този бесен ритъм не спираше нито за миг. Отдъхвахме, само когато машината блокираше – нещо, което не се случваше често. Но дори и да се случеше, караконджулът я оправяше за нула време.
Височината на пламъците от фурната достигаше петнадесет фута. Вътрешността ѝ приличаше на зъбчато колело от Луна парк. Всеки от зъбите повдигаше 12 тави. Когато фурнаджията (аз) запълваше единия му зъб, зъбът риташе един лост и колелото се завърташе толкова, колкото да се появи втория празен зъб.
Тавите бяха невероятно тежки. Стига ти една да повдигнеш и се трупясваш от умора. Само при мисълта, че за дванадесет часа на ден трябва да вдигнеш стотици такива, ти се подгъват коленете. Зелени бисквити, червени бисквити, лилави бисквити, кафяви бисквити, сини бисквити, бисквити с витамини, бисквити със зеленчуци.
Работи като тази довършват човека. Карат го да усеща едно такова изтощение, което надминава и умората. В подобни моменти той може да изрече параноични и мъдри думи.
Около ден почти, псувах и говорех, ръсех безумни шеги, пеех. Адът ври в смеха на вечно осъдените. Дори и Караконджулът ми се подиграваше.
Работих там няколко седмици. Изкарвах смяната си всяка вечер пиян като тухла. Никакъв проблем. Вършех работата, която никой не щеше. След първият час до фурната изпадах в тъпо блаженство. Ръцете ми изгаряха и се покриваха с мехури. През деня стоях в стаята си, пъшках от болка и се опитвах да пукам мехурите с игли, предварително обгорени с пламък.
Една вечер отидох на работа малко по-пиян от обикновено. „Край, господа. Дотук беше.“ – им казах.
За Караконджула моята оставка беше едно травматично преживя­ване.
„Как ще се справяме вече, Чинаски?“
„Пука ми на оная работа“.
„Остани поне още една нощ, само днес.“
Мушнах главата му под мишницата си и го стиснах. Ушите му приеха красив, розов оттенък. „Мръсно копеле“ – му казах. И го пуснах да си върви.

* * *

Пристигнах във Филаделфия, намерих един евтин пансион и платих предварително наема за една седмица. Най-близкият бар имаше петдесет годишна история. Можеше да подушиш вонята, повръщанията и пикнята, събрани от половин век, още с влизането си.
Беше 4:30 следобяд. В средата на бара двама мъжаги се караха. Единият тип се казваше Дани. Другият Джими.
Дани държеше в устата си запалена цигара. Една празна бирена бутилка профуча над главата ми. За малко да улучи носа и цигарата на Дани. Но пичът не помръдна. Дори не се огледа, само изтръска пепелта в един пепелник. „Направи го пак ако ти стиска, педераст, и ще те накарам да си изядеш ташаците!“
Всички маси бяха заети. Имаше няколко жени: едни мадами – дебели и глупави, и доста госпожи, които бяха прекарали трудни дни през живота си. Седнах в един ъгъл и зазяпах хората. Видях някакво момиче да хваща един мъж за ръка и да изчезват. След пет минути тя се завърна.
„Елен, Елен! Как, по дяволите, успяваш?“
Тя се засмя.
Един друг мъж стана. „Харесва ми твоя номер. Искам да те пробвам и аз!“
Тръгнаха заедно. Елен се завърна след пет минути.
„Путка ли има тя, бе момчета или сонда?“
„Ще опитам и аз“ – каза някаква развалина от другата страна на бара. „Не ми е ставал откакто избраха за президент Теди Рузвелт.“
За този случай ѝ бяха необходими десет минути.
„Искам сандвич“ – каза един дебелак. „Кой ще скочи да ми купи сандвич?“
Казах му, че ще отида аз. „Искам да е с телешко и да има от всичко вътре.“
Даде ми пари. „Запази рестото.“ Намерих магазина със сандвичите. Стар кретен с огромен корем ме попита какво искам. „Един сандвич с телешко и с гарнитура от всичко. Донеси и една бира, докато чакам.“ Изпих бирата, върнах се в бара, дадох сандвича на дебелака и намерих друга маса. Някой остави пред мен чашка уиски. Гаврътнах го. Появи се още една. Изпих и нея. Джу-боксът свиреше.
До мен се приближи около 24 годишен младеж. „Трябва ми някой да почисти, капаците на прозорците.“ – каза.
„За да го казваш, сигурно е така.“
„Ти какво работиш?“
„Нищо. Пия. И едното и другото.“
„Искаш ли да почистиш капаците?“
„Ако ми дадеш 5 долара…“
„Готово.“
Викаха му Били Бой. Били Бой беше женен за собственичката на бара. Една 45 годишна дунда.
Даде ми две кофи, парцали и гъби. Свалих капаците и почнах.
„Пиенето ти е без пари, докато работиш.“ – каза нощният барман.
„Дай едно уиски, Томи.“
Беше трудна работа: прахът, натрупан от толкова време върху капаците, се бе превърнал в гъста и суха мазилка. Водата в кофата пареше.
„Още едно уиски, Томи.“
Свърших с първия чифт и го закачих. Клиентите се обърнаха да видят плода на моя труд.
„Мечта!“
„Като нови станаха.“
„Да не би сега да ни повишат и цените”
„Дай едно уиски, Томи.“ – казах.
Свалих следващия чифт. Изиграх едно флипърче с Джим, спечелих 25 цента, изсипах кофите с мръсната вода в кенефа и ги напълних отново.
С течение на времето работех все по-бавно. Ръцете ми се издраскаха целите. Проклетите капаци не бяха чистени от десет години. Оставих ги за малко, отскочих до флипърчето и спечелих още 25 цента. Били Бой изрева: „Гледай си работата! Да не мислиш, че ти плащам да седиш?“
Елен, отивайки към женската тоалетна, спря за малко до мен.
„Елен, като завърша ще ти дам 5 долара. Става ли?“
„Разбира се, само че по никакъв начин няма да ти стане след толкова работа.“
„Не се притеснявай, ще се справя.“
„Тук съм, докато заведението затвори. Ако още се крепиш на краката си ще ти го направя безплатно!“
„Няма да повярваш на очите си, бейби.“
Елен влезе в тоалетната.
„Уиски, Томи.“
„Стига вече, приятел, смучеш го като гъба.“ – изцвърча Били Бой.
„Не се притеснявай, Били, ако не довърша работата няма да ти взема мангизи.“
„Добре. Но да не си поискал пукната пара. Имам свидетели. Нали всички чухте какво каза?“
„Чухме, мръснико. Знаем те каква си скръндза.“
„Дай ми и едно уиски за из път, Томи.“
Томи ми подаде уискито. Изпих го и отидох да продължа работата. Скъса ми се задника от бачкане. Успях да лъсна като огледало три чифта капаци.
„Били, свърших. Кихни петарката.“
„Не си свършил.“
„Какво каза?“
„Имам още три прозореца на задната стая.“
„Коя задна стая.“
„На банкетната зала.“
Били ми показа банкетната зала. Още три прозореца, още три чифта капаци.
„Виж, Били, дай 2.50 долара и сме О.К.“
„Или ще ги изчистиш, или няма пукната пара.“
Нагърбих се пак с кофите. Напълних ги с вода, взех сапун, свалих първия чифт. Извадих мандалата,4 сложих ги на масата и седнах да ги гледам.
Дойде Джими. „Какво става?“
„Ще припадна от умора.“
Джим отиде в тоалетната, изсра се, взе си бирата, върна се и почна да сваля капаците.
„Остави ги, Джими, няма страшно.“
Отидох до тезгяха и поръчах още едно уиски. Когато се върнах в банкетната зала, видях едно момиче да му помага.
„Внимавай да не се порежеш.“ – казах.
След пет минути половината от клиентите на бара бяха се преместили в задната зала и чистеха прозорците, смеейки се и приказвайки. Даже и Елен беше там. Много бързо капаците лъснаха. Влезе Били Бой.
„Няма да получиш никакви пари.“
„Работата свърши.“
„Но не си я свършил ти.“
„Стига, Били, скръндзо!“ – подхвърли някой. Били Бой ми даде петте долара и аз отидох на бара. „Пиене за всички“ – извиках и сложих парите на тезгяха.
Томи напълни чашите.
Изпих моето уиски и Томи прибра петте долара от тезгяха.
„Дължиш още 3.15, долара.“
„Пиши ги във вересиите.“
„Добре. Как се казваш?“
„Чинаски.“
„Знаеш ли вица за поляка, който отишъл да се изсере?“
„Да.“
Питиетата пристигаха безспирно. По някое време барът затвори. Погледнах наоколо. Елен си беше отишла. Елен ме беше излъгала.
Би трябвало да го очаквам. Видя се каква курва е, си помислих. Толкова се страхувах от дългия, жесток път до вкъщи… Станах и потеглих към пансиона. Луната блестеше ярка и студена. Стъпките ми ехтяха върху плочките. За миг ми се стори, че някой ме следва. Обърнах се да видя. Никой. Бях съвсем сам.

Превод: Панос Статоянис и Румен Баросов

Коментари