И другаде и по обичайност далеч от сдържаността, несдържан съм и в пиенето на кафе. Трябва да има и такъв начин да се представиш – по необичайност и без особена представителност. Най-значителното, което можем да кажем за себе си, е всъщност най-незначителното – едно встрани, добавеното останало несвързано, неотстранимо присъщата ни и страняща от нас странност. И затова. казвам: аз съм един улял се кафепиец и това е начинът да ви се представя – чрез това, което съм изпил и в прекомерността му.
Ала не преувеличавам ли? На въпроса ще отвърна с друг въпрос – не е ли ароматната напитка и сама по себе си едно преувеличение и предупреждение за опасно увлечение? В кафявозлатистото, тъмнеещо под каймаченото покритие, отдръпнало се издайнически с накланянето на чашата към устата; в аромата, пръснал се леко наоколо като известие за несдържаност във вкуса, сложен и неопределен, ала и съвсем определен, съм избрал да бъда представен и не крия задоволството си от подобно представителство.
Цял съм в него – в което съм изпил.
Ала в кое собствено и где е?
И като говоря за него така, не се ли стремя да избегна него и да запазя донякъде достойнство с отклоняването на признанието, че всъщност то ми бяга. И друго! Отчаяният и заклет кафепиец, затънал до гуша в своето кафепийство и решил да се представи тъкмо чрез него, както пияницата със зачервения си нос, не прибягва ли до най- ефимерното в своята мания?
В приготовлението на напитката, в последователността на извличането ще да е разгадката на кафемерността. Тъмнолъскавите, изпъкнали зърна с малък прорез на плоската им страна – сладострастен жлеб, улей на несдържаността и предстоящото уливане – се смилат в механична, или за предпочитана ръчна мелачка. (Съзнателно пропускаме онзи, струващ ни се тривиален етап на отглеждането на кафето в плантации, жаркото слънце, мургавите бразилски ръце, цялата колониална екзосантименталност и изауралност не от привързаност към добрия вкус, а за да обгърнем в неяснота приготовлението, отклонено от своето начало и така спечелило си една начална загадъчност). И след като енергично сме стрили черните зърна, чиято похотлива изпъкналост сякаш ни принуждава да я смелим и превърнем в прах, ето че и в стритото се прокрадва загадъчният субстрат на примамливото и омайното. Веднъж напуснал първоначалната си форма и преминал в плътната, прашлива маса на стритото, изпускащо упиващ мирис, предстои му нов преход на нататъшното му извличане. През него ще премине парата, горещият извличащ дъх, поемащата влажност, която трябва да сдържи в невидим и мек захват най-неуловимото, най-призрачното. Додето тънка, ароматна струя се излее в чашата – разлив на ефимерността.
И как ли да наречем приготовлението на напитката, ако ли не преход на извличане и задържане на най-недоловимото, ласкав прихват на прибегливото.
И ето що виждам – множество лъскави кафемашини напрегнати и зачервени – пуфтят те и потят се, тромаво приклекнали да изстискат и сдържат кафеевия аромат, под тях на тънки струйки, като благотворна пикоч се цеди напитката. Виждам още множество джезвета да трополят и кипват, облени в златисто кафеникав нагар. Виждам подложените бели порцеланови чаши и тънката пара над тях, магически пропъждаща сънеността и утринния здрач. Най-сетне виждам кафепийците – ето ги – разнасят чаши, държат ги с две ръце, та да хванат топлината, бавно отпиват, накапват се дори с кафе и пак са доволни, като че са ги поръсили със светена вода, спомнят си замечтано вчерашното кафе, търсят новия му нюанс, мечтаят в унес за своето голямо и единствено кафе – грандиозен сбор на вече изпитото и на туй, що им предстои да попият. Огромна чаша, наклонена подканително и щедро във висинето, излива горещ и ароматен порой, кафяв дъжд на отморението…
Напитъчният мираж на кафепиеца – питийна благодат…
И така представен в любимото питие, се ползвам от гъстотата на екстракта, от отклоненото и съдържано извлечение, което също ще преходи в нова и още по-недоловима форма. А пиещите, обожаващите ароматната напитка – те са само напрегнати да доловят и във вкусването също да преходят.
А как съм неумерен в ритуала на ежедневното кафеуливане. И нетърпелив да не пропусна да запълня деня с нарастващ брой чаши. Ако предположим, че. някой недоброжелател и без да подозре за последствията, си науми да ме боцне с карфичка, да пази бог, струйки кафе ще цвръкнат от дупчицата. А дори би могло и така, от само себе си, когато поредната ливната чаша доближи уливането до нетърпимата точка на прекомерността, вълна от кафе да блъвне от всичките ми отвърстия, та да залее света в нов кафеен потоп.
Затова и понякога, о, предвидливост, се движа с предпазливост, избягвайки досег, като клатушкаща се, препълнена кафеварка, заслушана съсредоточено в своето климкане. Клим-клим – дочувам плисък в своите недра. В тъмното на моето кафевместилище се люлеят златисти вълни. И казвам си – о, мехур такъв, препълнен, дундеста каничка с кафе, преляла, тантуресто джезве, нафукано!
Клим, клим!
Но помня и тежки мигове, когато не е бивало възможно да поема благодатната отвара, туй, нека да кажем, светско причастие, и по причина на това съм се задоволявал да схрупам тайно скътаните в джоба кафеени зърна. И как ми се е услаждало само… Само как…
А когато изобилието ме е съпътствало, не е секвал и кафееният поток, с който съм искал прекаляването да доведе до особен унес, приятно замайване и дори гадене. Като не е трябвало да продължавам, а погнусата ми се е. засилвала, ограничавал съм се само да гледам изстиващата в чашата течност, нейното хладно и ведро огледало, нейната тъмна трезвост – обвинителен контрапункт на моята замаяност. А в устата ми – онзи, ала вече разколебан вкус, или по-скоро някакъв далечен негов отглас, разлагащата се омая, надигащата се погнуса, ефирното – като утаило се, което тежи, като отлагане, което отвътре втвърдява, задаващата се в прекъсването лекота, а в гаденето – нова примамливост.
О, неясен миг на колебанието, на възникващото из разрухата на вкусването. Небцето в декадентския си момент – на всяко негово движение най-същностния период. С какво да го сравня? И трябва ли?
Може би със сложна мелодия, разгърнала се около определен мотив – не спира тя да се връща към него и да го изоставя, еднакво неумерена и в едното ѝ в другото. Повтаряйки, възвръща го, та да втвърди, началната му форма и я сдържи, ала повече я губи и печели в загубата. В разхода на отклонението, на капризното изкръшкване встрани, на вятърничавата разпиляност, на посягането. към другообразното, триумфално и отведнъж се възвръща началният мотив, та да секне множенето чрез стрясък да се спре разпиляването, да се вседържи всичкото…
И ето – в смълчаването прозвучава той – тъкмо той е, заслушан в себе си, себе си да долови, и пред ново разпиляване. Не смогва да вседържи туй, що сдържа и от това не го сдържа. Ала и в трептежа на мелодията, не намирам колебанието в чистия му вид. Далеч е то от отчетливостта на вкусването, от долавящата способност на небцето. Върнем ли го там, та да загуби ефирността ла пилеещия се звук, в простотата на начални и внезапни различия, в ниското на вкусността, в доловеното в примлясъка, въззема се отново и къде ли?
Та такива са’ и колебливите мигове на кафепиеца, прекалил с пиенето и в погнусата възмогнал се до обобщение. Пред бялата чаша, в любимото кафене, нарочно отдръпнал се назад. Носът му е треперливо напрегнат да долови разнеслия се мирис.
Чашата взема, благоговейно отпива, притваря очи, кафето се разлива по езика му в призрачни нюанси.
Цял е в него – в което е отпил.
Ах, казва си той, заслушан в нежния плисък на кафеевите вълни вътре в него, сега знам – всичко е в този нюанс, но аз не мога… не мога да го определя…
