ПРЕДГОВОР¹
„Най-ужасното нещо е смъртта и за да се запази
творението на смъртта, се изисква велика сила.“
Хегел
Авторът на „Мадам Едуарда“ сам насочи вниманието върху сериозността на своята книга. При все това, добре е че настоява, струва ми се – заради лекотата, с която е прието да се разсъждава върху писания, чиято тема е сексуалния живот. Нямам намерение, нито се надявам да променя нещо. Но моля читателя на моя предговор да помисли за малко върху традиционното отношение към удоволствието (което в играта на половете достига луда интензивност) и за болката (която се успокоява в смъртта, това е вярно, но която най-напред отвежда до най-лошото). Съвкупност от условия ни ръководи, за да създаде от нас човека (човечеството), образ, еднакво отдалечен от крайното удоволствие и крайната болка; едни от най-общите забрани удрят върху сексуалния живот, други върху смъртта, така че и едното, и другото са образували свещена област, която се освобождава от религията. Най-мъчителното започна тогава, когато забраните, отнасящи се. до обстоятелствата около изчезването на съществуванието, единствени приеха сериозен аспект, а тези, които се отнасяха до появата, т.е. цялата генетическа активност, бяха погледнати с лекота. Дори и не възнамерявам да се противя срещу тази дълбока тенденция на множеството; тя е израз на участта, която човекът сам си избра, надсмивайки се над своите репродуктивни органи. Но този смях, който признава противопоставянето на удоволствието и болката (болката и смъртта са достойни за уважение, докато удоволствието е непристойно, подхвърлено на презрение), е белег също и за дълбокото им родство. Смехът престава да бъде респектиращ, а това е вече знак на ужаса. Смехът е отношение на компромис, което човек овладява при наличието на аспект, будещ отвращение, когато този аспект не изглежда сериозен. Понеже еротиката, разглеждана сериозно, дори трагично, означава една тотална промяна.
Държа да уточня преди това до каква степен са напразни баналните твърдения, според които сексуалната забрана е предразсъдък, от който е време да се освободим. Срамът, въздържаността, които придружават силното чувство на удоволствието, не са ли самите те доказателство за липса на интелигентност? Все едно да започнем отначало и да се върнем във времето на животинското царство, към свободното самоизяждане и пълното безразличие към гадостите. Сякаш цялото човечество не е резултат на големи и насилствени движения на ужаса, следван от влечението, и с които се свързват чувствителността и интелигентността. Без да желая да противопоставя нищо на смеха, чиято причина е неблагоприличието – позволено е да се върна в частност към една гледна точка, която смехът сам въведе.
Смехът наистина оправдава една форма на позорно, осъждане. Смехът ни въвлича в оня път, в който принципите на забраната, на нужното благоприличие неминуемо се трансформират в едно прикрито лицемерие, в неразбиране на това, което го грози опасност. Крайният произвол, свързан с шегата, е придружен от отказ да се погледне сериозно – чувам: трагично – истината за еротизма.
Предговорът на тази малка книга, в която без извъртане е представен еротизмът, отварящ в съзнанието пукнатина, е повод за един повик, който бих желал да бъде патетичен. Не че в моите очи би било изненадващо, че духът се отвръща от самия себе си, т.е. показвайки гръб, става с упорството си карикатура на своята истинност. И ако след всичко това човек има нужда от лъжа, оставете го свободен. Човекът, който може би в своята гордост е удавен в една човешка маса… И все пак, никога няма да забравя насилието и прекрасното, свързани с жаждата да отвориш очи и да видиш отсреща това, което идва, това което е. И аз не бих узнал това, което идва, ако не знаех нищо за върховното удоволствие, ако не знаех нищо за върховната болка!
Да чуем: Пиер Анжелик има грижата да го каже: ние не знаем нищо и сме на дъното на нощта. Но не можем ли да видим поне това, което ни обърква, това, което ни отклонява от познанието на нашето отчаяние, да разберем, че радостта е същото нещо като болката, същото нещо като смъртта.
Това, от което големия смях ни отвръща, предизвикано от непристойната шега, е идентичността на върховното удоволствие и върховната болка: идентичността на съществуванието и смъртта, познанието, завършващо в тази блестяща перспектива и в окончателния мрак. Тази истина, без съмнение може да предизвика нашия смях, но това ще бъде един абсолютен смях, който не се спира пред това, което може и да е отвратително, но чието отвращение ни поглъща.
За да стигнем до края на екстаза, където се изгубваме в наслаждението, нужно е да открием там непосредствената граница: това е ужасът. Не само болката на другите или моята собствена, приближаваща ме до момента, в който ужасът ще ме възбуди, могат да ме доведат до състояние на радост преминаваща в делириум, но не като отвращение, в което няма да разпозная приликата с желанието. Не че ужасът не се смесва никога с влечението, но ако не може да го отстрани, да го разруши, ужасът засилва влечението. Опасността парализира, но макар и слабо тя може да възбуди желанието. Ние не достигаме екстаза, освен ако е много далечен, в очакване на смъртта, на това, което го разрушава. Човек се различава от животното по това, че някои усещания го нараняват и му ограбват най-съкровеното. Тези усещания се променят според индивида и начина му на живот. При вида на кръв, при мириса на повръщано, които събуждат в нас ужас от смъртта… и те понякога ни карат да усетим едно състояние на погнуса, което ни засяга по-жестоко от болката. Ние не понасяме усещания, свързани с върховното замайване. Някои предпочитат смъртта пред контакта със змия, била тя и най-безобидна. Има област, където смъртта не означава само да изчезнеш, а непоносимо движение, в което изчезваме въпреки себе си, когато на всяка цена не е трябвало да изчезнем. Точно това въпреки себе си и на всяка цена оразличават момента на върховна радост и неназовимия, но прекрасен екстаз. Ако не съществува нищо, което да ни надхвърли, което не ни надхвърля въпреки себе си, пред на всяка цена да съществуваш, ние няма да достигнем оня безумен миг, към който се стремим с всички сили и който в същото време отблъскваме с всички сили.
Удоволствието би било достойно за презрение, ако не беше това поразяващо надхвърляне, което не е запазено за сексуалния живот и който екстаз мистиците от различните религии, преди всичко християнските, са познавали по този начин. Животът ни е даден в един непоносим излишък, не по-малко поносим от смъртта. И тъй като в смъртта, в същото време, в което ни е даден ни е и отнет, ние трябва да го потърсим в чувството за смъртта, в тези непоносими моменти, в които ни се струва че умираме, защото животът в нас съществува само като излишък, докато преизпълнеността на ужаса и тази на радостта съвпадат.
Дори мисълта (разсъждението) завършва именно в излишъка. Какво значи истината извън представата за излишъка, ако не виждаме това, което превишава възможността да се гледа, това, което е непоносимо за гледане, както в екстаза, недопустимо ли е да се наслаждаваме? ако не мислим за това, което превишава възможността за мислене¹…?
В края на този патетичен размисъл, който с един вик се самоотрича, потъвайки в собствената си непоносимост, ние ще намерим Бог. Това е смисълът, в това е значимостта на тази безумна книга: този Бог е обаче една проститутка, не по-различна от всички други. Това, което мистицизмът не можа да каже (в момента, когато трябваше да го изговори, той ставаше немощен) го казва еротизмът: Господ не е нищо, ако не надмине себе си във всичко; в смисъла на вулгарното съществуване, в този на ужаса и порочността, и накрая в смисъла на нищото… Не можем да добавим безнаказано към езика думата, която надхвърля другите думи – думата Бог: от момента в който го направим, тази дума, надхвърляйки себе си, ще разруши главоломно своите граници. А това, което е, не отстъпва пред нищо. Той е навсякъде, където е недопустимо да го очакваш: самият той е необятност. Човек да има и най-малкото подозрение, млъква веднага. Или’като търси изход и знаейки, че се уплита, търси в себе си това, което, можейки да го съсипе, го прави подобие на Бога, подобие на нищото².
В този неизразим път, в който ни въвлича най-неприличната от всички книги, е необходимо да направим още няколко открития.
Например, това за щастието…
Радостта би могла да се открие най-точно в перспективата на смъртта (също така радостта би могла да приеме облика на своята противоположност – тъгата).
Нищо не ме подтиква да мисля, че най-същественото в този свят е сладострастието. Човек не се определя единствено от органите на наслаждението. Но тези именно органи разкриват собствената му тайна³, Защото наслаждението зависи от една отровна перспектива, отворена към духа; възможно е да играем непочтено и да се опитваме да постигнем радостта, приближавайки се колкото е възможно по-малко до ужаса. Образите, които събуждат желанието или предизвикват финалната спазма, са обикновено смътни и двусмислени: ако имат предвид ужаса или смъртта, то е винаги по един скрит начин. Даже в перспективата на Сад, смъртта е обърната към другото, а другото е преди всичко един възхитителен израз на живота. Областта на еротизма е изцяло потънала в лукавство. Обектът, който предизвиква движението на Ерос, се представя за такъв, какъвто всъщност не е. Що се отнася до същината на еротизма именно аскетите имат право. За красотата те казваха, че е клопка на дявола: наистина, единствено красотата прави поносима нуждата от безпорядък, от насилие и мерзост, което е основата на любовта.
Тук не мога да изследвам в частност делириума, чийто форми се размножават и където чистата любов ни каруца опознаем тайно най- голямото насилие, онова, което довежда до границите на смъртта, сляпото излишество на живот. Без съмнение, аскетичната присъда е груба, подла, жестока, но тя се съгласува с разтърсването, без което ние се отдалечаваме от истината за нощта. Не е правил но да дадем на сексуалната любов превъзходството, което притежава единствено целия живот, но ако ние не носехме светлината в момента, когато се спуска нощта, как бихме го узнали, такива, каквито сме, рожби от проекцията на съществуванието в ужаса? ако сексуалната любов потъне в гнусното нищо, което на всяка цена трябваше да избегне…?
Без съмнение, нищо не е по-страшно! До каква степен картините от ада в преддверието на църквите би трябвало да ни изглеждат нищожни? Адът е уязвимата идея, която сам Бог ни даде без желание! Но по стълбата на безкрайната гибел, ние отново откриваме триумфа на съществуванието. Съществуванието се самопоканва на ужасния танц, в който танцов ритъм е синкопът, и този танц трябва да приемем такъв, какъвто е, познавайки единствено ужаса, с който влиза в съгласие. Няма нищо по-мъчително, ако сме лишени от смелост. А мъчителният момент винаги присъства: как ако липсваше щяхме да го преодолеем? Но отвореното към смъртта съществувание, към мъченията и безпределната радост, отвореното и умиращо съществувание, болезнено и щастливо, се появява вече в своята забулена светлина: тази светлина е божествена. И викът, с изкривена уста; това съществувание изкривява може би, но говори; този вик е едно необятно Алилуя, изгубено в безкрайната тишина.
¹ Творбата е публикувана под псевдонима Пиер Анжелик.
Ако всичко те плаши, прочети тази книга, но преди това, чуй ме: ако се смееш, това е, защото се страхуваш. Струва ти се, че една книга е нещо инертно. Възможно е. Но ако не знаеш да четеш, както се случва понякога? би ли се съмнявал… Сам ли си? студено ли ти е? знаеш ли до каква степен човекът си „ти самия“?
глупав? и гол?
Мъчителното ми безпокойство е най-после безусловен владетел. Моето мъртво владение е улицата. Неуловимо – около него – гробна тишина – спотаило се в очакване на ужасното – и при все това, неговата тъга се подиграва на всичко.
На ъгъла на една улица, мъчителното безпокойство, безпокойство гнусно и опияняващо ме разпокъса на части (може би гледката на две момичета, скрити в стълбището на една умивалня). В такива моменти ми идва да повърна. Трябваше или аз да се съблека или да разсъблека двете момичета, които силно желаех: хладината на блудкавата плът щеше да ме облекчи. Но намерих спасение по най-мизерния начин: поръчах на тезгяха едно перно, което глътнах веднага, след това продължих от бар в бар, докато… Нощта окончателно се спусна.
Заскитах из благосклонните улички, идващи от кръстовище Поасониер към улица Сен Дьони. Самотата и мракът довършиха моето пиянство. Нощта беше гола в тези пусти улици и ми се прииска да се разголя като нея: смъкнах панталона си и го взех в ръка; бях поискал да привържа свежестта на нощта към краката си. Една зашеметяваща свобода ме понасяше. Чувствувах се набъбнал. Държах в ръка изправения си член.
(Навлизането ми в реалността е трудно. Бих могъл да го избегна и да остана „правдоподобен“. Увличаха ме криволиците. Но така е, началото е без завой. Продължавам… още по-твърд…)
Обезпокоен от някакъв шум, обух отново панталона си и се отправих към „Ле Глас“: там отново намерих светлината. Заобиколена от рояк момичета, Мадам Едуарда, гола, показваше езика си. Според мен беше очарователна. Избрах я, седна до мен. Едва успях да отговоря на момчето: сграбчих Едуарда, която се отдаде и устните ни се сляха в една болнава целувка. Стаята препълнена с мъже и жени беше пустинята, в която продължи нашата игра. В един момент, ръката ѝ се плъзна, разбит внезапно като стъкло, потреперах в слабините; усетих че и Мадам Едуарда, ръцете ми обгърнали задника ѝ, също беше разтърсена в този момент: в нейните очи, разширени, обърнати, ужасът, а в гърлото ѝ – едно дълго хриптене.
Припомних си, че бях желал да бъда безсрамен или по-скоро, че трябва на всяка цена да стана такъв. Различавах смехове в целия този шум от..гласове, светлини и пушек. Но вече нищо нямаше значение. Стиснах Едуарда с двете си ръце, усмихна ми се. Веднага след това, разтреперан, усетих в себе си нов шок – някаква тишина се спусна от високо върху ми и ме вледени. Бях възнесен от полета на ангели, които нямаха нито тела, нито глави – само крила, които се приплъзваха. Беше просто: усетих се нещастен и изоставен, така както се чувства човек в присъствието на Бога…Беше по-лошо и по-умопомрачително от пиянството. Най-напред усетих печал при мисълта, че тази велика сила, която се спускаше върху мен, щеше да ограби удоволствията, които смятах да изпитам с Едуарда.
Усещах се абсурдно: Едуарда и аз не бяхме разменили и две думи. В един миг ме обзе силна тревога. Не бих могъл да кажа нищо за моето, състояние: между врявата и светлините, нощта се спускаше върху мен! Исках да катурна масата, да преобърна всичко; масата беше здраво закрепена, сякаш циментирана за земята. Нищо по-комично за един мъж. Всичко беше изчезнало, стаята и Мадам Едуарда. Единствена нощта…
Един твърде човешки глас ме изтръгна от моето вцепенение. Гласът на Мадам Едуарда, подобно слабото ѝ тяло, беше неприличен:
– Искаш ли да видиш старите ми дрипи? – казваше. Обърнах се към нея с ръце, вкопчени в масата. Седнала, тя държеше високо разкрачен единия си крак: за да отвори по-добре цепнатината, тя разтегли кожата с две ръце. Така „дрипите“ на Едуарда ме гледаха, космати и розови, изпълнени с живот, подобни на гнусен октопод. Попитах тихо, заеквайки:
– Защо правиш това?
– Виж, каза тя. Аз съм Бог.
– Ще полудея…
– О. не, ти трябва да гледаш: гледай!
Дрезгавият ѝ глас стана по-мек, почти детски, за да ми каже с отегчение, с безкрайната усмивка на отдаването: „Каква наслада беше за мен!“
Тя беше останала в предизвикателната си поза:
– Целувай!
– Но… запротестирах, тук, пред другите?
– Разбира се!
Треперех: гледах я, неподвижна, усмихваше се толкова нежно, че ме полазиха тръпки. Накрая коленичих, залитайки и поставих устните си върху живата рана. Голото ѝ бедро погали ухото ми: стори ми се, че дочувам шума на прилив, същия онзи шум, когато долепиш до ухото си голяма раковина. В абсурдността на този бордей и в цялата тази бъркотия, която ме заобикаляше (струваше ми се, че се задушавам, бях зачервен, потен), оставах страшно увиснал, сякаш Едуарда и аз бяхме изгубени във ветровита нощ на брега на морето.
Чух друг глас, беше на една едра и красива жена, почтено облечена:
– Деца мои – произнесе тя с почти мъжки тембър, – трябва да се качвате.
Съдържателката взе парите ми, изправих се и последвах Мадам Едуарда, чиято спокойна голота, прекосяваше стаята. Обикновеното преминаване между масите, препълнени с момичета и клиенти, този дивашки ритуал на дамата, която се качва, последвана от мъжа, който ще я люби, беше в този момент за мен опияняващо тържествен: токчетата на Мадам Едуарда върху покрития с плочки под, поклащането на високото порочно тяло, горчивия мирис на задоволена жена, който вдишвах от това бяло тяло… Мадам Едуарда вървеше отпред сред облаци от изпарения… сякаш си отиваше завинаги. Стаята, с шумното си безразличие към нейното щастие, под отмерената тежест на стъпките ѝ, беше царствено ръкополагане и разцъфтял празник: дори самата смърт беше като празник, такъв, сякаш голотата на бордея призоваваме ножа на месаря.
……………………………………………………………………………………………………………..
……………………………………………………………………………………………………………..
……………………………… огледалата, които покриваха стените и самия таван, умножаваха животинската картина на едно съвъкупление: при най-лесното движение, нашите разкъсани сърца се разтваряха в празнотата, където ни погубваше безкрайността на нашите отражения.
Удоволствието накрая ни отдели един от друг. Изправихме се, гледайки се тежко. Мадам Едуард ме пленяваше. Никога повече не видях по-мило момиче, нито по-голо. Без да ме изпуска от очи, тя извади от едно чекмедже бели копринени чорапи, седна върху леглото и ги обу. Страстта да бъде гола я владееше: този път тя още повече раздалечи крака и се разтвори: суровата голота на нашите две тела хвърляше в същото изтощение и сърцето. Тя надяна едно бяло болеро и скри голотата си под доминото: неговата качулка покриваше главата ѝ – един вълк с дантели под брадата маскира нейното лице. Така облечена, тя ме дръпна и каза:
– Да тръгваме!
– Но… Така ли искаш да излезеш? – попитах я.
– Бързо, пиленце – отговари тя весело, – не можеш да се покажеш гол.
Тя ми подаде дрехите, като ми помагаше да се облека, и този неин каприз поддържаше една притворна обмяна между нейната плът и моята. Спускахме се по тясно стълбище, където срещнахме една камериерка. Във внезапния мрак на улицата с учудване видях Едуарда, облечена в черно и изплъзваща се. Тя бързаше, ловко избягвайки ме: с вълчата маска на лицето, наподобяваше животно. Тръпки ме полазиха, а не беше студено. Едуарда, съвсем чужда, а над главите ни, едно покрито със звезди небе, празно и обезумяло: мислех че губя равновесие, но вървях.
В този час на нощта улицата беше пуста. Изведнъж, зла и без да каже дума, Едуарда се затича. Стигна до вратата Сен Дьони и се спря. Не бях помръднал от мястото си: неподвижна като мен, Едуарда чакаше под вратата, точно в средата на арката. Едуарда беше изцяло черна, предизвикваща душевно страдание като гроб: разбрах че не се усмихва, и по-точно, че под дрехата, която я обгръщаше в този момент не присъстваше нищо. И тогава узнах – опиянението от алкохола изцяло се беше разпръснало – Тя не беше излъгала, Тя беше Бог. Присъствието ѝ имаше неразбираемата простота на камък: в центъра на града, имах чувството, че се намирам в планината, през нощта, обгърнат от мъртва самота.
Почувствувах се освободен от Нея. Бях сам пред този черен камък. Треперех, откривайки пред себе си най-пустинното нещо, което е притежавал някога света. В никаква степен обаче, комичният ужас на моето положение не ме напускаше: този ужас, който ме вледенява сега, само преди миг… Промяната се беше промъкнала незабелязано. В Мадам Едуарда, траурът – траур без болка и без сълзи – беше прекосил празната тишина. Аз исках да знам обаче: тази жена, толкова гола сега, която ме наричаше „пиленце“… Тръгнах, моето безпокойство ми нашепваше да спра, но продължих.
Няма, тя се изплъзна, отстъпвайки към подпората вляво. Бях на две крачки от тази монументална врата: когато проникнах под каменната арка, доминото безшумно изчезна. Слушах, без да си поемам дъх. Бях дори учуден, че толкова добре разбирах всичко: когато се затича, знаех, че трябваше да тича с всичка сила, да се хвърли под вратата; когато се спря, беше пропаднала в някакво отсъствие, отвъд всякакви възможни смехове. Не я виждах повече: мъртъв мрак се спускаше от сводовете. Без да съм го помислил дори за миг, аз „знаех“, че започваше времето на агония. Приемах го, исках да страдам, да вървя по-нататък, да вървя – трябваше да бъде повален, захвърлен в самата „празнота“. Досещах се, исках да узная, жаден за нейните тайни, без да подозирам дори за миг, че в нея царуваше смъртта.
Стенещ под свода, бях в ужас, смеех се:
– Единствен от мъжете, прехвърлил небитието на този свод!
Треперех при мисълта, че тя може да избяга, да изчезне завинаги. Само при мисълта за това треперех, но представяйки си го, обезумявах: хвърлих се, обгръщайки подпората. Обходих в кръг и дясната: беше изчезнала, не можех да го проумея. Замрях смазан пред вратата, отчаянието нахлуваше в мен, когато забелязах на другата страна на булеварда, доминото, което се губеше в сянка: Едуарда стоеше права, все така осезателно отсъстваща, пред една подредена тераса. Тръгнах към нея: изглеждаше като луда, очевидно дошла от друг свят, а из улиците, като привидение – закъснялата мъгла. Отстъпи тихо назад като блъсна една маса на празната тераса. После произнесе с безжизнен глас, сякаш току-що се беше събудила:
— Къде съм?
Отчаян, аз ѝ посочих празното небе над нас. Погледна: един миг тя остана под масата с пуст поглед, изгубен в звездните полета. Придържах я: двете ѝ ръце болнаво стискаха доминото затворено пред нея. Конвулсивно започна да кърши ръце. Тя страдаше, мислех, че плаче, сякаш светът и страданието се задушаваха в нея, без да успеят да се излеят в ридание. Обзета от неясно отвращение тя се изтръгна, отблъсквайки ме: изведнъж обезумяла се спусна, спря внезапно, отхвърли доминото, разголи задните си части, с едно бързо движение на задника застана в поза, а след това се върна и се хвърли върху мен.
Поривът на дивашка жестокост я възбуждаше: тя ме удряше бясно в лицето със свити юмруци, с безумни движения. Изгубих равновесие и паднах, а тя изчезна тичешком.
Още не се бях изправил, бях на колене, когато тя се върна. Изкрещя с пресипнал глас, невъзможно е, тя викаше срещу небето, ръцете ѝ разсичаха с ужас въздуха:
– Задушавам се, виеше тя, а ти, манастирска мършо, пикая на теб! Викът ѝ секна, превърна се в хриптене, протегна ръце да ме души и се срути на земята.
Като късче земен червей, тя се раздвижи, обхваната от задушаващите я спазми. Наведох се и трябваше да изтръгна данталета на вълка, която Едуарда поглъщаше и разкъсваше със зъби. Безпорядъкът на движенията ѝ съвсем я беше разголил; но голотата ѝ сега беше лишена от смисъл, докато в същото време, дрехата на мъртвата изобилстваше от смисъл. Най-странното и най-мъчителното беше мълчанието, в което Мадам Едуарда оставаше затворена. Нейното страдание правеше невъзможна каквато и да било връзка и аз бях пропит, погълнат от тази липса на изход – в тази нощ на сърцето, което не беше ни по-малко пусто, ни по-малко враждебно от празното небе. Тялото ѝ – мятаща се риба, отблъскващият бяс, изписан върху злото ѝ лице, изсушаваха живото в мен и го разбиваха до крайно отвращение.
(Искам да обясня: безсмислено е да се търси ирония, когато казвам, че Мадам Едуарда е Бог. Но че Бог би могъл да бъде една проститутка от публичен дом и една луда, това наистина е безсмислено. В краен случай, щастлив съм, че някой може и да се смее на моята болка: ще ме чуе само. онзи, чието сърце е наранено с неизлечима рана, такава, каквато никой никога не пожела да излекува..и кой човек, ранен, би приел да „умре“ от рана, различна от тази?)
Съзнанието на един неизлечимо болен, такъв като мен тази нощ, коленичил до Едуарда, не беше ни по-малко ясно, ни по-малко вледеняващо от часа, в който пиша. Нейното страдание беше проникнало и в мен, осезаемо като стрела:’знае се, че тя влиза в сърцето, но заедно със смъртта; в очакване на небитието, това, което продължава да съществува, е подобно изпепелени останки, пред които моят живот напразно се спира. Пред една толкова черна тишина, някакъв внезапен изблик прониза моето отчаяние. Конвулсиите на Едуарда ме изтръгваха от мен самия и ме хвърлиха някъде отвъд черното, безмилостно, както се предава осъдения на палача.
Осъденият на смърт, когато след безкрайно чакане пристигне на разсъмване на мястото, където ще се сбъдне ужасът, започва да изучава приготовленията; сърцето му бие до пръсване; в неговия стеснен хоризонт всеки, предмет, всяко лице придобиват дълбок, смисъл и помагат да се затегне още повече менгемето, от което вече не можеш да се изтръгнеш. Когато видях Едуарда да се гърчи на земята, влязох в едно състояние на подобно поглъщане, но промяната настъпила у мен, не ме затваряше: хоризонтът, който нещастието на Едуарда разкриваше пред мен беше неуловим, като причината на мъчителното безпокойство; разкъсан и разчленен, усетих прилив на мощ, в състояние да възненавидя себе си. Главозамайващото плъзване, от което се измъквах, беше отворило за мен полето на безразличието, не ставаше вече въпрос за грижа, за желание: изсушаващият екстаз на треската, в този момент се раждаше от пълната невъзможност да спра.
Съблазнително е, ако тук трябва да се разголя, да играя със смисъла на думите, да приема мудността на фразите. Ако това, което казвам, не подчини никого на голотата, карайки го да измъкне дрехата и формата си, пиша напразно. (Но също така, вече го зная, моето усилие е отчаяно; светкавицата, която ме заслепява и поразява, ще ослепи единствено моите очи). Мадам Едуарда обаче не е призрак от някакъв сън. Нейната пот беше измокрила кърпата ми, до момента, когато воден от нея, на свой ред, достигнах до желанието аз да водя. Тази книга има своята тайна и аз трябва да я премълча: тя е неизразима с думи.
Накрая кризата отмина. Конвулсията продължи още малко, но в нея го нямаше вече оня бяс: дъхът ѝ се възвърна, чертите се отпуснаха и ; не бяха толкова ужасни. Миг след това с последни сили се проснах на : пътя до нея. Покрих я с дрехата си. Едуарда беше лека и реших да я взема на ръце: пиацата за такси беше близо, на булеварда. Тя лежеше неподвижна в ръцете ми. Преходът изискваше време и трябваше да спирам три пъти. Дойде в съзнание и когато пристигнахме пожела да се изправи на крака: направи една крачка и се олюля. Подпрях я и тя се качи в колата. Произнесе съвсем тихо:
– …все още не… нека почака…
Помолих шофьора да не тръгва: извън себе си от умора, аз се качих и се строполих до Едуарда.
Останахме дълго в мълчание, Мадам Едуарда, шофьорът и аз, неподвижен, сякаш колата вече вървеше.
Накрая Едуарда ми каза:
– Да кара към Халите!
Пътувахме из мрачни улички. Спокойна, Едуарда бавно развърза връзките на своето домино; което се свлече. Вълкът вече го нямаше, издърпа болерото и промълви сякаш на себе си:
– Гола като животно.
Удряйки по стъклото, тя спря колата и слезе. Осезателно приближи шофьора и му каза:
– Виж… съвсем гола съм… Ела!
Неподвижен, шофьорът гледаше животното. Отстъпвайки, тя беше дигнала високо единия си крак, искаше той да види цепката. Без да каже дума и без да бърза, мъжът се смъкна от седалката. Беше едър и груб. Едуарда го обгърна, впи се в устните му и зарови панталона му с едната си ръка. Остави панталона да се свлече по дължината на краката му и каза:
– Ела в колата!
Той седна до мен. Следвайки го, тя се качи върху него, сладострастна, като вкара с ръка шофьора в себе си. Гледах я неподвижен: тя имаше бавни и прикрити движения, от които извличаше извънмерно удоволствие. Другият ѝ отговаряше, отдавайки се брутално с цялото си тяло, Родена от разголената близост на тези две същества, малко ^по малко тяхната здрава прегръдка достигна връхната си точка, в която сърцето не .достига. Като поддържах тила ѝ, видях нейните побелели очи… Отпусна се на ръката, която я крепеше, напрежението увеличи хриптенето ѝ. Очите ѝ бяха вече други, както преди, сякаш се успокои за миг. И тогава ме забеляза: знаех, че точно в този момент погледът и се възвръщаше от непостижимото и видях в самото му дъно една главозамайваща устойчивост, В началото, приливът, който я заля, избликна в сълзи, които обливаха очите ѝ. Любовта в тези очи беше мъртва, утринен хлад струеше от тях, една прозрачност, в която прочетох смъртта. Всичко беше заплетено в този отвлечен поглед – голите тела, пръстите, които разтваряха плътта, мъчителното ми безпокойство и споменът от слюнката по устните – всичко подпомагаше това силно свличане в смъртта.
Удоволствието на Едуарда – фонтан от жива вода – течащ в нея, промъквайки се в сърцето, продължи по безсрамен начин: вълната на сладострастието не преставаше да величае нейното същество, да прави още по-гола голотата ѝ, още по-нагло безсрамието ѝ. Тялото, лицето, обзети от екстаз, изпаднали в неизразим. шепот и в тази мекота, една разбита усмивка. Тя ме видя на дъното на моето безсилие и оттам, от дъното на болката ми, усетих да се освобождава потокът на нейната радост. Безпокойството ми оттласкваше удоволствието, което трябваше да изживея: болезненото удоволствие на Едуарда ме дари с изтощаващото усещане на чудото. Моето отчаяние и моят гняв изглеждаха “ незначителни, но те бяха всичко, което имах, единствените величия в мен, които отговаряха на екстаза на тази, която в недрата на една ледена тишина назовах „сърце мое“.
Последните тръпки я обзеха бавно, после нейното тяло, останало все така яростно, се отпусна: в дъното на таксито, шофьорът, след любовта се беше отпуснал. Все още държах Едуарда за тила: възелът беше развързан, помогнах ѝ да се изтегне, попих потта ѝ. С умъртвен поглед, тя се поддаде. Бях безжизнен: почти се унасяше, като дете. Същият сън повали Едуарда, шофьорът и мен.
(Да продължа? Желаех го, но му се и надсмивах. Не това е важното. Говоря за онова, което ме подтиска в момента на писане: всичко ли е абсурдно? или има все пак някакъв смисъл? Разболявам се, мислейки за това. Сутрин се събуждам, подобно милиони момчета, момичета, старци – сънищата разпилени завинаги. Нашето събуждане – на мен и на тези милиони – има ли смисъл? Някакъв скрит смисъл? очевидно скрит! Но ако нищо няма смисъл, ако всичко, което правя, е напразно, ще остъпя, помагайки си с хитрости. Би трябвало да изгубя нещо, което съм имал и да се отдам на безсмислието: палачът е, който ме измъчва и убива, не някаква сянка на надежда. Но ако в това е смисълът? Днес е без значение за мен. А утре? Зная ли? Не мога да се сдобия със смисъл, който не би бил „мое“ мъчение, усещам това неистово. А за момента – безсмислицата. Господин Нон-Санс пише, разбирайки, че е луд, това е ужасно. Но неговата лудост е безсмислицата, такава, каквато е, и придобила внезапно „сериозност“: – в това ли е точно „смисълът?“ (Не, Хегел няма нищо общо с „апотеоза“ на една луда…). Животът ми придобива смисъл само когато усетя че ми се изплъзва; че съм луд, ще разбере, който може, ще разбере, който умира… Съществото е тук, не знаейки защо, треперещо от студ… безкрайността, нощта го обграждат, съвсем точно, то е тук за да… „не знае“.
А Бог? какво да кажа, г-н Дизер, г-н Кроаян? – Поне Бог знае ли? Бог, ако „знаеше“ щеше да е свиня4. Сеньор, (викам го в своето отчаяние, „сърце мое“) освободете ме, ослепете ги! Разказът, да го продължа ли?)
Свърших.
От съня, който ни завладя за малко в дъното на таксито се събудих пръв, и болен… Останалото е ирония, едно дълго очакване на смъртта…
Превод от френски: Аксиния Михайлова