(фрагмент)
Ние още живеем под господството на логиката и съвсем разбираемо е, че искам да се върна към това. В наши дни методите на логиката се прилагат единствено при решаването на проблеми от второстепенно значение. Абсолютният рационализъм, който все още е на мода, ни позволява да разглеждаме само проявления, произтичащи непосредствено от нашия опит. Логическите заключения за съжаление ни се изплъзват. Ненужно е да се прибавя, че дори опитът се оказва поставен в точно определени граници. Той се върти в една клетка, откъдето става все по-трудно да бъде измъкнат. Дори се обляга върху непосредствената полза, добре защитена от общоприетото. Под предлог на цивилизацията или на прогреса достигнаха до там, че отдалечиха всичко, което може да се отнесе несправедливо или съзнателно към суеверието, към химерата; т. е. да се премахне всеки начин за търсене на истината, който не е съобразен с ползата. Видимо на голяма случайност се дължи това, че съвсем наскоро се появи на бял свят една голяма част от интелектуалната общност, и според мен – значително по-важната, за която привидно никой вече не беше загрижен. За това трябва да благодарим за откритията направени от Фройд. Въз основа на тези открития едно силно изявено мнение накрая се очерта, благодарение на което изследователят на човека би могъл да тласне напред своите търсения, упълномощен да не държи сметка за обобщените проявления. Въображението е може би на път да възвърне правата си. Ако дълбините на нашия дух не таят в себе си непознати сили, способни да увеличат тези от повърхността или да водят победоносни битки срещу тях, заинтересовани сме да ги визираме, да ги уловим най-напред, а после да ги подчиним, ако е необходимо, на контрола на нашия разум. Аналитиците могат само да спечелят от това. (…)
С пълно право Фройд е насочил своята критика към съня. Недопустимо е, в края на краищата, такава значителна част от психическата дейност (тъй като най-малко от раждането на човека до самата му смърт, мисълта не представя никаква възможност за продължителност, от гледна точка на времето съвкупността от моментите на сън, да не вземем под внимание също, че съня, биологичния сън, не е по-ниска съвкупност от моментите на реалността; да се ограничим да кажем моментите на будуване) да задържа все още толкова малко вниманието. Крайната разлика по значение, по сериозност, който представляват за обикновения изследовател проявленията в будно състояние и тези в съня, винаги е предизвиквала учудването ми. Това е, че когато човек се събужда той е преди всичко играчка на своята памет и че в нормално състояние на паметта й се харесва съвсем леко да му напомни обстоятелствата на съня, да го лиши от каквото и да е по- нататъшно последствие и да отстрани единствения определител до точката, в която няколко часа по-късно ще повярва, че го е оставил: тази твърда надежда, тази грижа. Той се заблуждава, че продължава нещо, което си струва усилията. Така сънят се оказва затворен в някакви граници подобно нощта. И не повече от нея общо взето дава съвет. Това особено състояние на нещата изглежда извиква у мен няколко раз- съждения:
1° В границите, в конто протича (или изглежда че протича) сънят е продължителен и има организиращ белег. Единствена паметта си присвоява правото да ги прекъсва, да не държи сметка за преходите и да ни представя по-скоро една серия от сънища, отколкото самия сън. (…) Това, което е важно да се отбележи е, че нищо не ни позволява да предизвикаме едно по-голямо разкъсване на конститутивните елементи на съня. Съжалявам, че говоря за това по формула, която изключва съня по принцип. А що се отнася до логиците, дремещите философи? Бих искал да спя, за да мога да се отдам на сънливците, както се отдавам на тези, които ме четат с широко отворени очи; за да няма повече надмощие в тази област съзнателния ритъм на моята мисъл. Моят сън от последната нощ дали следва този от предходната и ще бъде ли продължен следващата нощ с достойна за уважение точност? Твърде възможно е, както се казва. И понеже не е доказано по никакъв начин, че „реалността“, която ме обгръща продължава да съществува в състояние на сън, че не потъва в безсъзнателното, защо да не отдам на съня това, което отказвам понякога на реалността, било че тази величина на сигурност в принадлежащото й време съвсем не е подхвърлено на моето неодобрение? Защо да не очаквам белег от съня повече, отколкото от една степен на съзнание, която всеки ден става все по-висока? Сънят не би ли могъл да бъде приложен при разрешаването, при решаването на основните житейски въпроси? Тези въпроси същите ли са при един или друг случай и в съня има ли ги вече? Сънят олекотен ли е откъм забрани така както всичко останало? Аз остарявам повече, отколкото тази реалност, към която се чувствувам привързан и може би съня, безразличието, с което се отнасям към него ме състарява.
2° Връщам се още веднъж към будното съзнание. Задължен съм да го смятам за феномен на интерференция. Не само духът свидетелствува в тези условия за една странна тенденция към дезориентация (това е теорията за лапсуса и всякакъв друг вид грешки, чиято тайна започва да ни се изяснява, но все още не изглежда, че в своето нормално функциониране той се подчинява на други неща, освен на внушенията, които идват към него от онази дълбока нощ, за която го препоръчвам. Колкото и добри качества да има, неговото равновесие е относително. Той едва се осмелява да се изрази и ако го прави то е, за да се ограничи в констатацията, че тази идея или тази жена му правят впечатление. А какво впечатление той е напълно неспособен да каже, с това разкрива своя субективизъм и нищо повече. Тази идея, тази жена го вълнува, тя го предразполага към по-малко строгост. Нейният ход на действие е да го изолира за секунда от онова, което го развращава и да го положи на небето в прекрасното ниво, което може да бъде, което е. По липса на друга възможност той призовава случая, божество много по-неразгадано от другите, на което приписва всички свои заблуди. Кой казва, че ъгълът под който се представя тази идея, която го засяга, че това което той обича в окото на тази жена не е точно онова, което го обвързва с неговия сън и му дава сведения, които той е загубил по своя вина? И ако е нещо различно от това на какво не би бил способен? Бих искал да му дам ключа на този коридор.
3° Духът на един човек, който сънува, се задоволява напълно с това, което му се случва. Мъчителният въпрос за възможността не се поставя вече. Убивай, кради по-бързо, обичай толкова, колкото ти се харесва и ако умреш не си ли сигурен, че ще се събудиш измежду мъртвите?Остави се да бъдеш направляван, събитията не страдат от това, че ги разделяш. Ти нямаш име. Възможността да направиш всичко е неоценима.
Питам какво основание по-голямо от всяко друго, дава на съня този естествен ход и ме кара да приемам безрезервно една тълпа от епизоди, чиято странност в часа, в който пиша би ме поразила? Все пак вече мога да повярвам в това, да повярвам на очите си, на ушите си; този прекрасен ден дойде, това животно проговори.
Ако пробуждането на човека е по-трудно, ако плавно разваля магията, то е, че са го довели до там, да си внуши нещастната мисъл за изкуплението.
4° От мига, в който ще бъде подчинен на едно методическо изследване, където чрез метода за определяне ще се достигне до там, че да се даде сметка за съня в неговата цялост (и това предполага една дисциплина на паметта, която засяга поколение; да започне все пак с регистриране на очевидните факти), където кривата му ще се развива закономерно с нямащ равен на себе си размах, може да се надяваме, че тайнствата, които не са се проявили ще отстъпят място на голямото Тайнство. Вярвам в бъдещото разрешение на тези състояния, толкова противоречив на вид, каквито са съня и действителността, във вида на една абсолютна реалност, на свръхреалността, ако може така да се каже. И аз вървя към нейната победа, сигурен, че никога няма да я достигна, но и прекалено безгрижен за моята смърт, за да не пресмятам по малко радостите от едно такова притежание. Разказват, че всеки ден, малко преди да заспи, Сен-Пол-Ру е карал да поставят върху вратата на неговия дом в Камаре бележка, върху която можело да се прочете: ПОЕТЪТ РАБОТИ.
Би могло да се каже още много, но продължавайки пътя си, исках само бегло да засегна една тема, която сама по себе си изисква прекалено дълго експозе и съвсем друга острота; ще се върна към нея. Но този път намерението ми бе да си отмъстя за омразата към прекрасното, която вилнее у някои люде, за смешното положение, в което искат да го поставят. Казваме категорично: прекрасното е винаги значително, независимо кое прекрасно е значително, и единствено прекрасното би могло да бъде значително.
В полето на литературата само прекрасното е способно да оплоди творби, произлизащи от един нисък жанр, като романа и по-общо казано – всичко, което има общи черти с анекдота. „Монахът“ на Левис е едно възхитително доказателство. Полъхът на прекрасното го съживява изцяло. Много преди авторът да е освободил главните си персонажи от всякаква времева ограниченост, ние ги виждаме готови да действат с една безпрецедентна надменност. Този стремеж към вечността, който ги издига. постоянно дава незабравими акценти на тяхната болка и на моята (…) Струва ми се, че това не е най-доброто, което може да се направи и че образът на Матилда, в частност, е най-вълнуващото създание, което би могъл да включи към актива на този фигуративен метод в литературата. Това е повече едно продължително изкушение, отколкото един персонаж. И ако един персонаж не е изкушение, какво е тогава? Върховното изкушение като това тук. Репликата „няма нищо невъзможно за този, който рискува“ реализира в „Монахът“ цялата си убедителна сила. Виденията тук имат логическа функция, понеже критическият дух не се заема да ги оспорва. Даже наказанието на Амброзио се възприема съвсем легитимно, тъй като е прието накрая от критическия дух като естествена развръзка.
Може да изглежда произволно, че предлагам този модел, когато се касае за прекрасното, от което литературите на Севера и източните литератури са правили заемка след заемка, без да говорим за чисто религиозните литератури от всички страни. Това е, защото по-голяма част от примерите, който тези литератури биха могли да ми предоставят, са опетнени с детинщини, поради единствената причина, че се отнасят за деца. Твърде рано те са лишени от прекрасното и по-късно не пазят кой знае каква девственост на духа, за да достигнат до върховното удоволствие в магарешката кожа. Колкото и великолепни да са, човек ще се почувства остарял да се подхранва с вълшебни приказки и признава, че не всички са за неговата възраст. Тъканта на очарователните измислици изисква да бъдеш малко по-изящен, за да може да напредваш и човек е все още в очакване на този вид паяци… Но способностите не се променят из основа. Страхът, влечението към необикновеното, щастливите случайности, вкусът на лукса са извори, който никога не извикваме напразно. Има да се пишат приказки за големи, приказки – все още почти сини.
Превод: Аксиния Михайлова