колко птици под езика
клетката от зъби
е отворена
ти казваш
но нощта е с нокти
и костта
обгражда моя малък свод
ти казваш
аз съм ти
и кожата се вдига
нервите са бели
моето ухо е ничие
ако
ако ли
косъм подир косъм
се захвърли върху себе си
какво ли тяло
в стаята
наопаки ще падне
ти събираш кухини
поставяш пръстите си в моите очи
ти казваш
ти съм аз
във въздуха
уста извиква
и се вдига вятърът
от дъното на мойто гърло
и тогава
бяло на око
потича по лицата
сякаш върху страница където
никне постоянният въпрос
тогава
цветето на призмата
разчеква своите ъгли
и от всичките страни
си спомням пак за нас
от тези наши четири ръце
над времето в миг пада
сянката под нулата
и вик
простира свойта буква „О“
докато стане диаметър тя
на тази сянка
и ако
ако
направим топка
около жълтък
остават двете сфери пак
за пясъчен часовник
но сега
изхвърля мозъкът мълчание
прикрива свойто бягство
и това
това с което зеят всички слепоочия
е рана
раната където се изгубва
онова което аз ти ние знаем
и остава ни нощта
и люшкана
от черен смях
СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА ВИЖДАНЕ
на Жаклин и Марк
животът се завръща
слънцето не ще прогние
нейде
черно цвете ни открехва свойта пещера
и напредва някой и море невиждано открива
от съня
очите го болят
кажи – шепти морето – искам да поглъщам
пясъкът се срутва
думите политват жълти от вълната
никаква история
нито вик далечен
само мъртви чайки
вижда се
без мисъл
и отрязано е гърлото
познало жаждата на времето
кажи – шепти морето
то витае в себе си
натиква си перата в гърлото
и изстива въздухът изстиването продължава
тази болка е безвкусна
като погледа разкъсан от крилото
до забрава на познанието
транспарант огромен се заби в пустинята
без никаква следа и вятърът
не ще направи дюна
заговорва се за мъртви листи
и за маските от облаци
но кажи ми – шепне то – защо
боговете вече губят свойта кожа
ще е пробито от гласа си
сякаш то
укрива плячката на ларвите
около очите слепи
и наопаки се мята за да се роди отново
кладенец си слага органи
това е мойто тяло
свири времето в устата ми
завръщам се пак тука
но кажи ми – казва то
окото се върти
припомнило си бъдещето
късно е
и къщата е под водата
мракът е затворен
а кръвта шуми вместо морето
вижда се все пак
и погледът се качва на челото
пие въздуха подобен на вода
кажи ми – казва то –
защо са слаби думите пред образа
защо театърът е тайнство
но със затворени очи
аз казвам
в дъното на паметта сме всички
образът е думата където
аз не съм повече аз
ОГРОМНО БЯЛО ДЪРВО
на Андре Пиейр дьо Мандиарг
на остаряващия Изток
кошерът е мъртъв
и небето става суха свещ
под сламата му почерняла
златото се е покрило с мъх
умиращите богове
изяждат неговия поглед
след това ключа
студено е
студено е
и върху времето подобно буква „О“
замръзва някакво око
дърво огромно
ние сме останали без клони
ни Изгряващ ни Залязващ
е самоубилият се сън на Запад
с мисъл за деня
дърво огромно
ето ни висящи под звездата
побелели сме от красота
но толкоз куха е нощта
че ни се иска да израснем
да израснем
и да изпълним погледа докрай
дърво огромно
кръгло е пространството
и ние сме на Север–Юг
ветрилото прибрано на сезоните
и вик сме без уста
и куп от прешлени
дърво огромно
времето остава без листа
смъртта постави своята целувка бяла
върху всеки спомен
но плътта е
също камък който никне
или прах по пътя ни
дърво огромно
сянката изсъхна под солта
кората вече няма възраст
и е голо нашето сърце
дърво огромно с поглед върху нашето чело
изядохме мъха отхвърлихме чак
златото
все пак
под песента на знаците
от дъното на въздуха се вдигат
оръжия ужасно бели
кой убива
кой говори
но кръвта
кръвта е само чувство за отсъствие
студено е
дърво огромно
тъй студено е
от тази суета на вятъра
пчелата мъртва
сътворила с мисълта си кошер
думи
думи вече
се събират в гърлото
дърво огромно
бяло и изправено
листата ни са вътре
и смъртта ни ближе
винаги с устата на познанието
Превел: Николай Кънчев